Темата за бежанците, които отчаяно използват държавните граници на България, Сърбия и Унгария, за да влязат всеячески в западноевропейската кухня, взима (статистически и хуманно погледнато) заплашителни размери. От една страна ми изглежда неоспорим факт твърдението, че това не може и не бива да продължава, от друга страна, не етично е да обърнем поглед и да игнорираме страдащи хора, които нямат вече НИЩО. 

Представата за такава безтегловност-безпаричност-бездомност ми е далечна. И докато се уча да съм благодарна затова, което имам, продължавам да се сблъсквам с дилеми относно държавата, от която идвам. 

Помните ли шокиращата новина за намерените мъртви бежанци в камиона-ковчег на унгаро–австрийската граница? Намериха се достатъчно бързо и „злодеите“, разбира се „българи“. Ако някой се чуди на кавичките, може да обърне внимание на вече изразената ми позиция относно ромските малцинства. Гледайки снимките на така наречените българи, за пореден път ме обзема отчаяние. Предусещам, че следващата седмица особено често ще отговарям на въпроса, защо кожата ми е бяла и не говоря турски. Потенциални отговори – „защото съм циганка-албинос“ и „ти нямаш ли си друга работа“ помагат само временно, особено сарказмът е противопоказен в Германия. 

Понякога, колкото и да е безпредметно, ме наляга синдромът на фламингото, тоест, аз се заравям и не виждам нищо, с идеята, че съм невидима и за околните. По-активното противодействие е припомнянето, че българите, освен всичко останало, сме и талантлива нация. Днес ме настигна новината за обявяването на Самуел Финци за немскоезичен актьор на годината. Горда и щастлива се зарових в немските медии. Там намерих няколко кратки бележки за наградата и почти никъде информация за произхода на Финци.

Снимка: patrickbanush Финци в роля (дясно)

Интересно наистина. Въпреки че работя от години в медиите и съм била свидетелка многократно на създаване и контекстуализиране на медийно съдържание, подобна селективност откровено ме дразни. Когато става въпрос за престъпление, не е важно, че „българите“ са от ромски произход. От друга страна, на високо културно равнище се проявява български представител, дошъл в Германия след завършено образование, тоест като вече оформена, пораснала личност. Ситуацията ми е позната от опит и ме кара да мисля, че ако моята работа един ден бъде възприета като достойна за уважение (мечтите са безплатни), то ще съм Анна, немска представителка с български корени (при моята фамилия ще трябва да го споменат, освен ако артистичния ми псевдоним не е Brötchen). Обаче за момента, въпреки 7-те години и завършена магистратура, за тях съм си българка и такава ще остана дори и някой ден при наличието на немски паспорт. Или иначе казано – аман от клишета!

Но да се върнем към Финци – произходът на страна, успехът си е успех, а този е от европейска величина! Честито!