Наскоро една колежка ми каза, че кукувиците били изчезващ вид. Просто били твърде тъпи и не схващали особеностите на глобалното затопляне. Другите птици усещали, че става по-рано по-топло и потегляли към Европа, за да си правят гнезда. Когато кукувиците забележат, че трябва да тръгват на път обаче, другите птици вече отдавна си имат пиленца и кукувиците не могат да си захвърлят яйцата в техните гнезда. Така малките кукувичета не оцеляват…

Подобно на кукувиците и книжните плъхове се водят изчезващ вид. Смята се, че не могат да се напаснат на глобалните технологични промени и затова измират малко по малко. Дори още по-зле: ако успеят да се напаснат, често пъти също като кукувици, отраснали с други птици, променят природата си и започват да изневеряват на навиците си.

Кой в днешно време се води книжен плъх? Питам пък аз… Дали тези, които обичат да четат, или само онези, които четат на хартия? Защото ако само вторите се броят, аз отдавна съм престанала да бъда. И някакси ми се струва, че що се отнася до четене, стериотипите са много упорити и с много силно присъствие. Да не говорим, че са толкова приети за даденост, че повечето хора ги смятат за самата истина. Пък аз не обичам стериотипи. За мен инструментите са средства към целта. А когато целта е качествено четене, дали е на хартия, или на екран, е въпрос на практически (и емоционални) съображения.

Преди години на някакъв изпит се беше паднала темата "Ще изяде ли мишката книжката?" Имаше се предвид компютърната мишка разбира се, въпреки че аз лично в този текст използвам плъха като метафора за четящите хора. От сегашната ми перспектива това заглавие на есе, което  тогава трябваше да бъде написано от (кандидат)гимназисти, съдържа голяма доза късогледство. На първо място думата "изяде" създава усещането за заплаха и унищожение. Книжката ще бъде унищожена от нещо голямо и хищно. От друга страна, глаголът е свързан и с действие, което предполага… ами един вид нецивилизованост или поне някаква физиологична нужда. Мишката е "диво" животно, тласкано от глада и незнанието си, което бива противопоставено на книжката, която пък от своя страна е не само беззащитната жертва, ами и символът на култура. Накратко казано, от културна и духовна гледна точка компютрите ни връщат в ледниковата епоха.

Тази гледна точка е много разпространена и днес въпреки неща като електронните четци или възможността да се чете на смартфон или таблет. Просто е лесно да се възмутиш как запада младото поколение и колко нецивилизовано става, вторачвайки се в тия екрани. Истината е, че и аз преди десетина години бях убедена в ретроградното влияние на новите технологични развития. Не си давах книжките и толкоз! Само че, откакто имам електронен четец и таблет, заедно с тях и достъп до много безплатни ресурси (които иначе не бих могла да си позволя да купя в книжен вариант), както и възможността да нося библиотеката си навсякъде и съответно да прекарам един приятен час в метрото по път за работа, бързо стопи възмущението ми.

Започнах да възприемам книжния плъх не като изчезващ вид (, което пък възприятие - да си го кажем веднага - често пъти е причина да вирнем носле), ами като вид с определена философия, способен да оцелее при всякакви обстоятелства. Като вид, който еволюира заедно с трудностите и се усъвършенства всеки ден. Защото мотивацията при четенето винаги е една и съща и не зависи от медията:

1. (малко или много личен) контакт с хора, с които човек по географски или времеви причини не може да се запознае.

2. не се налага да преживееш определени неща (природни катаклизми, войни, нещастен брак…), за да се поучиш от тях. Освен това книгите ти позволяват да бъдеш безпристрастен наблюдател. Никой не очаква каквото и да било от теб. За сметка на това ти можеш да очакваш.

3. Бягство от (понякога неприятната, а понякога скучна) реалност

4. Това не би трябвало да е на последно място, но както и да е. Задоволява глада за истории. Ние всички обичаме истории. Така биваме възпитаваме като деца, така живеем и като възрастни. Историите са начинът, по който възприемаме реалността, в която живеем, и по който печелят доверието ни към законите й. Затова непрекъснато изпитваме глад за нови (, но и стари и познати) истории, които да нахранят съзнанието ни.