Казват, че животът се случвал, докато си правим други планове, но май е по-вярно да се каже, че животът се случва, докато чакаме Годó. Май всички стоим на сцената и чакаме, а най-важното не е, дали и кога ще дойде, а как се държим на сцената пред останалите и какво виждаме около себе си. Мисля, че най-хубавото на пиесата беше фактът, че всеки тип житейска философия беше застъпена: чувствителният меланхолик Гого (Волфрам Кох), който всеки ден забравя какво се е случило на предишния; аналитикът Диди (Самуел Финци), който размишлява за смисъла на всичко и се опитва да разгадае кога точно ще дойде Годó; идеалистът Лъки, който не се разделя с розовия си чаршаф (неговата собствена действителност?), сгъва го и го разгъва непрестанно, понякога се оплита в него, спъва се и пада под тежестта му, за да стане отново, неразбирайки, че няма право нито на глас, нито на разум; и накрая меркантилният Поцо, който се опитва да контролира останалите и налага властта си над Лъки, убеждавайки го, че е ням.

Тъжно е, че чакат някакъв Месия, който може би накрая ще спаси само някои, а други няма. Но пък е много естествено, защото надеждата и стремежът към по-добро са заложени в основата на човешката природа. И въпреки че за мен лично нито една от репликите не беше смешна, завършекът на пиесата беше много оптимистичен. Не защото мисля, че Годó ще дойде, а защото в последните реплики „Годó“ и „Гого“ се оплетоха, станаха заменими, напомняйки ни сякаш, че човешкият разум е естествено продължение на Божественото.