Напомнят ми на зомбита, инферии или диментори. Също като празни, лишени от душа тела, приближават, задават въпроси, чиито отговори могат да намерят и сами, говорят празни приказки, изсмукват енергията ми… Стига! Налагам си да престана да разсъждавам и да продължа да работя. Опитвам се да се видя, както страничен наблюдател би ме видял, и да преценя обективно, дали имам право да се оплаквам. Знам, че нямам. Хората не са ми виновни за нищо. Сама съм си избрала работата.

Има хора, които се зареждат от приказките. Най-вече от празните. Самият факт, че си контактуват с хора, ги кара да се чувстват добре. А има и хора като мен, които се изтощават от прекаления контакт с другите. Ако интроверт реши да се занимава с медийна професия, то е, защото обича думите. Ако след известен стаж се разочарова, то е поради липсата на комуникация и поради злоупотребата с говоренето. Трудно е да не намразиш словото, когато имаш усещането, че е отрова за съзнанието ти. Още по-трудно става, когато по природа обичаш думите. Мразейки ги, се чувстваш като предателка. Винаги си ги усещала като невидимо за другите магическо същество, което те съпътства и ти помага, а ето, че сега имаш желанието да се отървеш от него, да го изтриеш като с гумичка. И не само това. Винаги си мечтала да прекарваш повече време с това същество, може би някой ден да превърнеш работата с него в професия, а ето, че сега може би предаваш дори тази мечта.

Смисълът на думите е да въдворят тишина. Това е даоистка мъдрост, която преди мразех, но напоследък заобичах. Още не съм открила онова, което различава "добрите" от "лошите" думи, но знам, че няма никакво противоречие в това, да обичаш и словото, и тишината. В някакъв, за мен все още неясен смисъл дори е логично да е така. Ако думите водят след себе си само безкрайна, нищо не значеща и не променяща върволица от думи, те не изпълняват задачата си. В най-добрия случай напомнят на дъвка, която човек дъвче до безкрайност, уморявайки челюстта си, без изобщо да гълта нещо хранително. В най-лошия приличат на котел, омагьосан с тъмна магия, който като черна дупка поглъща всяка капка жизнена енергия…

Тишината не е противоположност на думите, а на шума. Не всички думи създават шум и не всеки шум е направен само от думи. Също като болката шумът е субективно нещо, съществуващо само в съзнанието на възприемащия. Онзи, който произвежда шум, обикновено има някаква друга цел и не усеща поведението си като шумно. За сметка на това тишината е всеобхватна.

Тишината е различен вид измерение. В нея има достатъчно пространство за всичко, което в материалния свят не би се побрало на едно място. Само в нея мислите има потенциала да станат думи, а думите - да придобият смисъл. Тишината е ред, условие за хармония. Хората може и да нямаме сетиво, което отмерва времето, но не ни е и необходимо, защото времето се ражда, узрява и умира в тишината. Всяка тишина е различна, изпълнена с различен смисъл. Тишината рано сутрин в парка е оптимистична и креативна, онази в университетската библиотека е вдъхновена и решена да успее, в притихналото по време на часовете училище тишината е пълна с усещане за защитеност… А тишината у дома е всичкото това наведнъж, че и още. Тя е онова, което прави дома дом и затова всяко притихване на света след дълга шумотевица и като завръщане. Завръщане към началото. Не материалното, географското, времевото начало. А моето собствено Сътворение на света.