.png)
Алелуя
София е грозен град. Стар, но грозен. Застроен, сив, шумен, модерен и мръсен. Пълен с душевни екскременти. И не само душевни. Но душевните май миришат по-неприятно. Преди, когато не бях живяла в друг град, не я виждах така. Виждах просто родния си град, не красив или грозен, само познат, но сега имам друг поглед. Непознатата грозота е студена и отблъскваща. Кара ме да се чувствам неловко. За сметка на това познатата грозота сгрява. Кача ли се в някой раздрънкан и изподраскан трамвай, който ме води до познати места - красиви или грозни - веднага ме лъхва онова чувство, сякаш препрочитам някоя стара книга. Зарязвам оценката на външното и в главата ми изникват куп случайни неща. Спомням си например как в един вестник някога бяха сравнили трамвай номер 12 с ковчег за живи (той ходи до гробищата) и всеки път, като го видя, се сещам. Предполагам, че това е нещо много типично „софийско“ и човек, който не е пораснал в София, не се чувства така.
Може би точно затова миналото на София винаги ме е привличало. Сякаш поради факта, че градът е стар и (въпреки това?) грозен, винаги съм си го представяла красив в миналото. В първите десетилетия на 20. век романтичен, пълен с елегантни дами с ръкавици и шапки, красиви коне, първите трамвай, много зеленина, ниски сгради с градинки и любезни господа с лули, а в средата на века - първите хладилници, телефони и други домакински уреди. Романтиката в представите ми не се различава много от тази на западноевропейците по отношение на Средновекието.
Е, предполагам, че греша. Сигурно хората не са виждали нещата толкова романтично. Пушекът от комините трябва да е бил леко задушаващ, конете също са понамирисвали, да не говорим за децата на бедните, които са били принудени да работят. А и - да си го кажем - жълтите павета са си направо кошмар, като падне снегът. Питам се само, дали пък в миналото не е имало повече хора като Георг Хених, имунни към циничното.
Прочетох „Балада за Георг Хених“ преди около две години в една неделна вечер за около два часа. Нетренирани четци сигурно биха имали нужда от три-четири. Но неделя вечер определено е най-правилното време, особено ако в понеделник сутрин човек трябва да ходи на работа. Подчертавам „трябва“ (, а не иска).
„Балада за Георг Хених“ е книга за активното смирение. Четейки я, няма как да не се ядосаш на това, как „лошо, ех лошо светът е устроен“. Едновременно с това обаче и няма как да не осъзнаеш, че този факт сам по себе си не ни лишава от отговорност и не ни прави жертви. Че хората се при-миряват от мързел, страх и егоизъм, а имат възможността да се с-мирят, което пък е знак за скромност и осъзнатост към важните неща.
Георг Хених е от втория вид хора. Той не продава инструментите си за пари, води дълги разговори с починалата си бабичка, прави цигулки по мярка, каквито не съществуват и ден след ден си приготвя за срещата си с Господ, на когото също е прави една. В същото време позволява на един от клиентите си цигулари да майстори в работилницата му бюфет за жена си. Горкият не осъзнава, че онова, което жена му иска, може би не е модерен бюфет, ами онова, което бюфетът символизира: социално положение, пари и власт. Че десетилетия по-късно синът му, също като мен, ще гледа бюфета и хем ще му се иска да се отърве от него, защото заема твърде много място, хем няма да може, защото за разлика от нормалните мебели бюфетите имат свойството още приживе да се превръщат в призраци, да ни преследват насън и да ни затискат с тежестта си.
„Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие, смърт.“ Знам, че не е вярно. Знам, че и бедните хора могат да имат снежнобели покривки, могат да си измайсторят всичко, че и на Господ подарък да занесат, могат и отвъд смъртта да се грижат за близките си. Затова казвам, че „Балада за Георг Хених“ е много подходящо четиво преди нова нежелана работна седмица. Защото ни кара да престанем самодоволно да се чувстваме като жертви, концентрира вниманието ни върху важните неща, върху факта, че винаги имаме някаква власт да действаме и да намерим Смисъла независимо от обстоятелствата.
0 Коментар(а):
Публикуване на коментар