Камбаната на червената католическа църква бие и заглушава движението от булеварда. Дървената статуя на някакъв неизвестен изпит и полугол мъченик, закачена на фасадата от голи изпечени тухли, заплашва да падне на главите на минувачите. Старата постройка на спирката на метрото изглежда призрачно със сламения си покрив. Четири часá, а вече е почти тъмно. Уличните фенери са включени, а дъждът се смесва с тъмнината и мъглата.

Изборът е съвсем прост. По-лесното решение е да се депресираш. Забележете, „депресирам се“ е глагол, което означава, че се извършва действие. Извършено е от някого. От мен. Или да го кажем отново, но този път не в страдателен залог: някой (аз) извършва действието депресиране. Звучи малоумно. Граматиката очевидно подпомага „залагането на страдание“. Много е лесно да оставиш есенната картинка да „навлезе“ в съзнанието, да „вледени“ душата ти, да „изпие“ всеки спомен за лято, топлина и щастие. Или по-скоро много е лесно да си въобразиш, че някакви си метеорологични обстоятелства имат власт от такава величина. И е удобно, защото въобразявайки си, прехвърляш цялата отговорност към нещо, което е извън теб. Виждаш се като страдалец.

Та обратно към избора. По-трудното, но пък и далеч по-забавно решение е да се зарадваш. Да асоциираш старовремските фенери и дъжда с лондонското време, камбанния звън с Биг Бен и почти да очакваш, че Мери Попинз ей сега ще изскочи отнякъде, за да нахрани птичките. Какво прекрасно време! Възхитително наистина. И ей така от нищото ще почувстваш чиста радост. Няма как да не забележим, че „радвам се“ също е глагол, на всичкото отгоре и също възвратен. Подобно на „депресирам се“ и той не означава  просто състояние, ами активно действие. Странното е, че обикновено си представяме, че не точно ние, ами някаква материална или нематериална част (мозък, сърце, душа...) извършва действието, а ние само „обективно“ и почти „отвън“ наблюдаваме резултата радост. Или само аз съм се механизирала дотолкова? При всички положение далеч по-пълноценно е да се „слееш“ с радостта и да поемеш отговорността за нея.

Ако човек се разтърси, ще намери цял куп изследвания, доказващи, че слънчевата светлина е условие за щастие и че най-щастливите хора на света живеели в топли държави. Сигурно има нещо вярно. Чудя се само, дали хората в топлите страни са толкова щастливи, или онези в студените са толкова нещастни. Освен това ми е чудно, ако дългата ваканция на учениците беше през януари и февруари, а пък юли и август ходеха на училище (къде с климатик, къде без...), дали пък точно лятото щеше да е сезонът, зареден с най-положителните емоции. Да кажем, че се съмнявам.

Далеч съм от мисълта да оплювам хубавото време. Самата аз го предпочитам пред студа и дъжда. В последно време обаче откривам, че проявявам силна дискриминация към есента и зимата. Обвинявам ги за всякакви злини, каквито през лятото може би щях на бърза ръка да забравя. Мисля, че съм несправедлива. Облачното небе и дъждът могат и да стимулират креативността, защото карат човешкото съзнание да работи по-усилено. А като оставим това настрана, лошото време прилича на онези тъжни и меланхолични песни, които въпреки всичко ни карат да се чувстваме щастливи само със самото си съществуване.