Няма да плача за Париж. Смисълът не е голям. Естествено, мога да си сменя снимката във фейсбук, за да се чувствам съпричастна. И без друго винаги съм смятала, че човек трябва да е верен на чувствата си, да ги слуша и, в правилните моменти, да си се доверява и да се обича. Днес обаче не ми се чувства, защото в мен е едно такова затлачено, а както пише Виргиния Захариева: „Ако в мен е задръстено нищо не мога да кажа.“ 

Днес по изключение не ми се чувства, защото не искам да съм част от хиперболизираната медийна истерия на съпричастността. Не ми се чувста, мисли ми се. И цял ден се опитвам да избистря утайките на разбиранията си за света, в който живеем. На този фон особено ме потресе мнението на човек, когото обичам и уважавам неимоверно, но смятам, че греши: „нищо не зависи от простосмъртните, всичко е в ръцете на световните лидери.“ Омръзна ми от обожествяване на политици. От теории на конспирацията. От чувството за безсилие. От възпитанието, че едни хора за смъртни, а други не. Парите и властта могат да излъжат социалните, но не и биологичните закони. Ние всички сме смъртни. Едните го и се (само)забравят, другите са се примирили с ролята на безгласен тленен елемент. Ако този ни начин на мислене не се промени, то тогава наистина сме загубени. 

От мен няма да чуете: „молете се за Париж“, защото религията не е отговорът. Нима атентаторите не се уповават на нея секунди преди да избухнат във въздуха? Няма да чуете и съчувствени думи само и единствено за Франция, защото по цял свят умират хора заради безумните войни, които сме убедени, че не можем да прекратим. Тогава за какво по дяволите съществуваме ако не вярваме дори минимално в потенциала на доброто, което можем да творим? Самосъзнанието се (само)възпитава. Ако НИЕ не променим хода на НАШАТА история в БЛИЗКО бъдеще, то днешните кръвопролития ще бъдат повторени отново, и отново и отново...