Има статии, които не желаят да бъдат написани, или това поне е най-щадящото обяснение за несполучливите ми опити за коледен текст. Исках да е оптимистично-реалистичен, с прагматична нотка, в унисон с немската действителност, хем не прекомерно комерсиален, като празника, хем не и религиозен, поради липса на лични убеждения. Съответно натоварих неродения текст с толкова очаквания и изисквания, че той предпочете да не излиза на бял свят. Вместо него реших просто да опиша какво представляваше празникът за мен през изминалите години. Той е предполагал и много радост, но и тревога, и работа, и, вероятно поради смесените ми чувства, ми е невъзможно да предам само едно основно токова...

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период никога не съм се прибирала за Коледа, което вероятно автоматично ме причислява към категорията безотговорна дъщеря. Ето как стояха нещата до момента...

Като чуждестранен студент, който работеше, за да се издържа, бързо научих, че празниците придобиват ново значение и то предимно меркантилно. В Германия традиционно надницата на смяна на официалните празници е чувствително по-висока, в повечето нормални фирми – двойна. В такива моменти екзистенциалният въпрос е „Да работиш или да работиш“, особено когато това е добра алтернатива на самотата. Аз рядко съм се сблъсквала с такава, защото част от семейството ми живее в Берлин, но много други (чуждестранни) студенти познават дилемата. Предимствата, освен финансови, се състоят в доброто разположение на колегите и шефовете. 

Работила съм в хотел, на пързалка за кънки, училище по танци и в телевизионна редакция на Коледа. Особено при последната работа наблюдавах солидарност при разпределянето на смени – който имаше щастието да работи на Коледа, можеше и да пропусне 1-ви януари, все пак и останалите колеги имаха право на парче от тортата. Тази логика има и своите предимства. Трудът на официални празници, погледнат като чист подарък, вместо като наказание, влияе на мотивацията и на настроението на работниците. През последните години свикнах с идеята, че Коледа е това, което искаш да бъде, можеш да си позволиш и решиш да повярваш във. И че дали да празнуваш, да работиш или да си почиваш, е въпрос на избор и приоритети. Имало е Коледи на домашна питка и баклава у брат ми и такива на суши и кракери на работа – и какво от това?

Вероятно коледната ми мотивация до степен се изтощава от обратното броене и това до някъде е свързано с преекспонирането на празника. Коледните базари са нещо магическо, греяното вино се доближава най-близо до личната ми представа за амброзия, обаче сладките с канела, които се продават от август месец, до 24 декември губят своя чар. На самия празник хранителните магазини затварят, а в дните преди това да се случи пазаруването в супермаркета наподобява нещо средно между бягане с препятствия и блъскащи колички. Всички са в такъв бесен коледен дух, че с лакти в ребрата на другите нежно си пробиват път към заветния щанда със щолен. Магазините за дрехи в аркадите (тукашната версия на мол) са препълнени с хора с чанти и чанти с хора. Винаги, когато поредната леличка ме затегли по погрешка с висяща закачалка, се сещам за една от любимите ми книги, a именно „Дивото зове“... Тази година обаче (идва оптимистичната част) имам гости (странна дефиниция, когато очакваш собствените си родители, но все пак)! Тоест, не се прибирам вкъщи, а вкъщито идва при мен!!!

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период (почти) винаги съм се прибирала вкъщи за Великден. Краят на април и началото на май е времето, когато в България мирише на цъфнал живот и на предстоящи абитуриентски балове. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да боядисвам яйца в чорапогащник с листа от здравец на двора на село и „тайно“ да измъквам още недопечените великденски сладки от фурната на баба ми (липсата на търпение е сериозен порок). Великден е празник, който толкова обичам, че отбелязвам два пъти – веднъж по немския и веднъж по българския календар, вероятно така компенсирам сложната си връзка с Коледата, кой знае...

На всички Вас, четящи ни през годината и по този начин познаващи ни все-добре, желая от сърце да се чувствате „вкъщи“, на Коледа, на Великден, винаги!