И тазгодишните коледни празници в нашето семейство бяха традиционно белязани с вкусна храна за тялото и душата. Сред последната категория се нареждат две книги, които ме приобщиха към магията на турската литература. Обичаната космополитна разказвачка на истории Елиф Шафак и нобеловият лауреат за литература Орхан Памук са сред най-емблематичните модерни турски автори в световен мащаб. При това почеркът им е различен в своята тоналност. Майсторското детайлно обрисуване на „декора“ на действието, присъщ за романа на Орхан Памук („Сняг“), прави процеса на визуализиране и вникване в света на персонажите автентичен и естествен. В творбата му присъства сблъсъкът между източните традиции и западния просперитет, похват, който прави поредната копка в зайналата яма помежду им, но това разсъбличане на клишетата е фундаментално за поощряването на бъдеща приемственост помежду ум. Политическият реализъм на Орхан Памук и мистичният пашкул на състраданието на Елиф Шафак не просто ме развлекоха, но и ме накараха да се замисля. Ето защо съм благодарна, че, макар и временно, успях да надзърна зад колисите на турския бит през очите на тези двама сладкодумци....

В сура Жените от Свещения Коран е казано: „И не убивайте сами себе си!“ — рече Кадифе.

Орхан Памук „Сняг“

Това е книга, която не вярвах, че ще прочета докрай, поради факта, че тя е по своему бавна. Не мудна или скучна, а бавна, действието се случва, когато времето за него е узряло. Това ми костваше определена доза търпение, но упражнението си струваше...

Карс е невзрачнo турско селище със затихващи функции, в което човек не би могъл да съществува незабелязан, защото всяка дума и крачка на както на местните, така и на гостуващите, се следи и записва от полицията. На фона на идилично падащи симетрични снежинки, завиващи града за зимен сън, се разиграват няколко любовни драми и множество политически кръвопролития. Ето и няколко представителни карски групи и институции и тяхната дейност: театралните пиеси са подиум за политически преврат и убийства; пресата публикува новини преди те да се са случили и по този начин ги подстрекава към реализация; политическите ислямисти са готови да свалят кожата на всеки заподозрян атеист; жените държат да носят кърпа на главата, но правителството забранява това на територията на държавни институции като университетски факултети; младите момичета от своя страна в знак на протест масово посягат на живота си, хвърляйки сянка върху (отворения за интерпретации) въпрос за самоубийството като непоправим грях пред Аллах. „Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот.“ 

Цялата тази паяжина от интереси се разиграва на сцената на потресаваща бедност, вяра като инструмент към престъпления и...любовните полети и падения на живеещия във Франкфурт поет Ка. В Карс той намира продължението на себе си и достига до извора на чистото вдъхновение и страстната любов. В последствие ги губи, но сърцето му не успява да се отърси от Карс, а престоят му там е повод за разстрела му четири години по-късно на немска територия.

„Сняг“ е роман, който бавно, но сигурно заплита читателя сякаш Карс е обсебил съзнанието на всеки, докоснал се до него.  В спомена остава да блести отразена представата за една огромна снежна пелена, в която капките кръв контрастират недвусмислено.

Някои от героите обичат, други предават близките си, някои убиват човек, други посягат на собствения си живот. „После всички се изгубиха в сгъстяващия се бавно, сняг.“ 

„Омагьосваща комбинация от жалост и жестокост“

Орхан Памук за „Речник на погледите“, Елиф Шафак

Какво виждаме и кого гледаме? Замисляме ли се за посланията, които очите ни отправят? Какво изживяват обектите на нашето наблюдение и това интересува ли ни изобщо? Елиф Шафак задава въпроси и ги нанизва на конеца, който развива от кълбото на историята, за да направи на читателите си красив подарък въпреки грозотата на обрисуваните от нея герои. Основно действието е разказано през очите на лирическата говорителка – жена с наднормено тегло, която живее в постоянно страдание и запълва емоционалната яма в душата си с... храна и още храна. Нейният партньор е джуджето с абсурдно име Б–В, което познава отблизо унижението на хорската преценка, отразена в очите им. Тя е огромна, той – миниатюрен. Гротескно. А ние хората обожаваме зрелища. Защото по този начин не се налага да се вглеждаме в себе си, тъй като е по-лесно да се зяпат другите. Б-В осмисля ежедневието си пишейки в обратен азбучен ред речник на погледите, един своеобразен алманах на човешката жестокост. Тя работи на половин щат в детска градина – при единствените, неосъждащи я за външния й вид, той позира гол пред ученици по изобразително изкуство и пише Речника.

Паралелно с историята на двамата обществени маргинали и тяхната рехава любов, Елиф Шафак тематизира показността на грозното, надниквайки в Черешовата шатра, към която множеството периодично се стича, за да бере с очи плодовете на чуждото нещастие... 

Ако самият ти имаш орисията да си зрелище за околните, единственото лекарсто срещу самотата е съпричастността към стадото на зяпачи, намерило нов обект на присмех.

„Това е свят на зрелища.

Гледаш и те гледат.

Приближавам и виждам онова, което всички виждат. Под лампата, в средата на улицата, петдесетинагодишна жена с бархетна нощница и чехли с помпони вика и играе кючек.

(...)

Затаявам дъх и гледам много внимателно.“  

Приятно четене!