Към първата и втората част

---

Жан Нгонго пусна прахосмукачката на най-високата степен, за да заглуши детската глъчка от втория етаж. Само ако не беше това главоболие! За какво му беше вчера пак да ходи на партито на студентската инициатива? За какво му беше да седи до три, след като знаеше, че днес е на работа? И най-вече за какво му беше да пие толкова много? На последните два въпроса не можеше да отговори. А колкото до първия... отговорът беше прост: Ализа.

Ализа... Толкова странно и музикално име. Не е Елиза, не е и Алис. Ализа! Толкова по руски чудновато. Едно момиче да има в нашата група, помисли си Жан, и всички да са влюбени в нея. А тя пет пари да не дава! Дали не е лезбийка? Иначе кое нормално красиво момиче ще запише магистратура по физика?! Жан заблъска с все сила с маркуча на прахосмукачката по пода.

- Ей, ниггър! Какво прави по тоя корридор? - разнесе се груб мъжки глас на развален немски.

Обидата прониза като ледена стрела съзнанието на Жан. В нормална ситуация щеше да се защити. Щеше да напсува, да хвърли цял куп контраобиди. Тук обаче нямаше шанс. Само да повишеше глас и сигурно щяха да наизскачат още дузина албанци и да му се хвърлят. Пък после върви обяснявай, че те обидили. „Те не знаят, че „негър“ е обидна дума.“ с ехидна усмивчица му бяха обяснили ръководителите на общежитието за бежанци. „Ами обяснете им го де!“, беше се възмутил Жан и наум беше решил, че при първа възможност ще си потърси нова работа.

- Каква беше тази дума? - прокънтя плашлив гласът на Беате Колосов.

Жан се обърна и видя пълната й фигура да се носи с неритмични стъпки по коридора. Лицето й беше изкривено, а в дебелите си ръце, завършващи с дълги и остри нокти, носеше цяла камара хартия. Макар да не изпитваше голямо уважение към лекомислената социална педагожка, Жан й беше благодарен.

- И не си помисляй да ми затръшваш вратата пред носа, Аднан! - викна тя след мъжа, който вече се беше скрил в стаята си. - Веднага отвори! Трябва да обсъдим това, което се случи току-що.

Вратата се отвори бавно и зад нея се показа ироничната усмивчица на Аднан. Погледът му се движеше от дебелите бедра на Беате, облечени в тесен клин, нагоре по стърчащата мазнина около талията и още нагоре към големите й гърди. Когато стигна до счупените й нокти и силно гримираното лице, физиономията му се изкриви в отвращение. Беате познаваше тази усмивчица, крива и съвсем леко загадната, означаваща, че притежателят й не те взема насериозно. Ясен й беше и погледът, издаващ нещо повече от презрение, желание да ти покаже, че не си точно човек, а по-скоро обект, който обаче не си заслужава дори да бъде притежаван. Беате често се питаше, дали и баща й, българинът, е притежавал такова ужасно изражение, дали и той е гледал майка й и всички жени, които е пожелавал, по този отвратителен начин, дали и той е изкривявал устни в такава усмивчица, която лично нея я караше да стисне юмруци, за да не кресне. Беате не беше виждала през живота си мъж от Балканите, който не беше такъв. А беше виждала много балканци покрай работата си...

- Аднан, знаеш ли какво означава тази дума, която употреби току-що?

- Той - ниггър. - посочи Аднан към Жан.

- Не, Аднан. Това обида. Знаеш ли какво е „обида“? Това е лоша дума. Лоша. - отсече Беате, а усмивката на Аднан ставаше все по-ехидна. - Никой не заслужава да бъде наречен така. Извини му се.

Жан беше изключил прахосмукачката и не вдигаше поглед от пода. Хем се чувстваше като в детската градина, хем изобщо не му беше смешно. Ситуацията беше абсурдно неловка. Аднан не помръдна.

- Извини му се Аднан. И му подай ръка. - каза твърдо Беате. - Ще му се извиниш ли?

Аднан поклати глава.

Беате въздъхна притеснена. Ситуацията излизаше от контрол. Трябваше да се направи нещо, трябваше да вземе решение и то веднага. Папките притискаха ръцете й до изтръпване. Беате стисна зъби и каза тихо:

- Щом е така, Аднан, боя се, че не можете да останете повече тук. И ти, и жена ти, и синът ти ще си съберете нещата и още днес ще напуснете общежитието.

- Ама къде отиде? Той още дете... - погледът на Аднан излъчваше сега единствено омраза, която много ярко контрастираше с жалния му глас.

- Не знам, Аднан, да си мислил за това, преди да обиждаш Жан. Аз нямам власт да реша, дали оставаш на територията на страната, но не мога да позволя човек като теб да живее в дома, където аз работя. Тук има правила. Конрад ще ви изпрати. Отидете в друг град, в друга провинция, само се махнете оттук.

- А, трима ли водите? - попита Беате, като видя групичката зад Ян Байбел. - Чудесно, приемаме ги. Тъкмо се освободи място за трима души.

- И как по-точно се освободи? - поинтересува се Ян, разглеждайки с любопитство и лек шок облеклото на Беате. Откъдето идваше той, нямаше жени, облечени по този начин.

- Ами оказа се, че някои хора не могат да спазват правилата за поведение в този дом. - неопределено отговори Беате.

- Разбирам. Правилата са важно нещо във всяко функциониращо общество. - съгласи се Ян, поглеждайки строго към тримата храненици на Карин. Радваше се, че скоро ще се отърве от тях.

***

Вечерта, когато Жан Нгонго беше приключил с чистенето и с нежелание се отправяше към библиотеката, за да прекара нощта в учене, една прелюбопитна двойка сенки се сбогуваха пред вратата на общежитието за бежанци. Едната беше широка и трътлеста, а другата - дълга и суха.

- А вие в кой хотел сте отседнали, господин Байбел?

- Ами... в църквата недалече оттук.

- В църквата ли?

- Да, дават стаи под наем. Нали знаете, да изкарат някакви допълнителни пари...

- Не знаех. Ами не искате ли да дойдете на вечеря у нас? Аз живея сама, ще се радвам някой да ми прави компания...