Показват се публикациите с етикет Разкази. Показване на всички публикации

Със зъби и нокти (Част III)

Към първата и втората част
Жан Нгонго пусна прахосмукачката на най-високата степен, за да заглуши детската глъчка от втория етаж. Само ако не беше това главоболие! За какво му беше вчера пак да ходи на партито на студентската инициатива? За какво му беше да седи до три, след като знаеше, че днес е на работа? И най-вече за какво му беше да пие толкова много? На последните два въпроса не можеше да отговори. А колкото до първия... отговорът беше прост: Ализа.

Ализа... Толкова странно и музикално име. Не е Елиза, не е и Алис. Ализа! Толкова по руски чудновато. Едно момиче да има в нашата група, помисли си Жан, и всички да са влюбени в нея. А тя пет пари да не дава! Дали не е лезбийка? Иначе кое нормално красиво момиче ще запише магистратура по физика?! Жан заблъска с все сила с маркуча на прахосмукачката по пода.

- Ей, ниггър! Какво прави по тоя корридор? - разнесе се груб мъжки глас на развален немски.

Обидата прониза като ледена стрела съзнанието на Жан. В нормална ситуация щеше да се защити. Щеше да напсува, да хвърли цял куп контраобиди. Тук обаче нямаше шанс. Само да повишеше глас и сигурно щяха да наизскачат още дузина албанци и да му се хвърлят. Пък после върви обяснявай, че те обидили. „Те не знаят, че „негър“ е обидна дума.“ с ехидна усмивчица му бяха обяснили ръководителите на общежитието за бежанци. „Ами обяснете им го де!“, беше се възмутил Жан и наум беше решил, че при първа възможност ще си потърси нова работа.

- Каква беше тази дума? - прокънтя плашлив гласът на Беате Колосов.

Жан се обърна и видя пълната й фигура да се носи с неритмични стъпки по коридора. Лицето й беше изкривено, а в дебелите си ръце, завършващи с дълги и остри нокти, носеше цяла камара хартия. Макар да не изпитваше голямо уважение към лекомислената социална педагожка, Жан й беше благодарен.

- И не си помисляй да ми затръшваш вратата пред носа, Аднан! - викна тя след мъжа, който вече се беше скрил в стаята си. - Веднага отвори! Трябва да обсъдим това, което се случи току-що.

Вратата се отвори бавно и зад нея се показа ироничната усмивчица на Аднан. Погледът му се движеше от дебелите бедра на Беате, облечени в тесен клин, нагоре по стърчащата мазнина около талията и още нагоре към големите й гърди. Когато стигна до счупените й нокти и силно гримираното лице, физиономията му се изкриви в отвращение. Беате познаваше тази усмивчица, крива и съвсем леко загадната, означаваща, че притежателят й не те взема насериозно. Ясен й беше и погледът, издаващ нещо повече от презрение, желание да ти покаже, че не си точно човек, а по-скоро обект, който обаче не си заслужава дори да бъде притежаван. Беате често се питаше, дали и баща й, българинът, е притежавал такова ужасно изражение, дали и той е гледал майка й и всички жени, които е пожелавал, по този отвратителен начин, дали и той е изкривявал устни в такава усмивчица, която лично нея я караше да стисне юмруци, за да не кресне. Беате не беше виждала през живота си мъж от Балканите, който не беше такъв. А беше виждала много балканци покрай работата си...

- Аднан, знаеш ли какво означава тази дума, която употреби току-що?
- Той - ниггър. - посочи Аднан към Жан.
- Не, Аднан. Това обида. Знаеш ли какво е „обида“? Това е лоша дума. Лоша. - отсече Беате, а усмивката на Аднан ставаше все по-ехидна. - Никой не заслужава да бъде наречен така. Извини му се.

Жан беше изключил прахосмукачката и не вдигаше поглед от пода. Хем се чувстваше като в детската градина, хем изобщо не му беше смешно. Ситуацията беше абсурдно неловка. Аднан не помръдна.

- Извини му се Аднан. И му подай ръка. - каза твърдо Беате. - Ще му се извиниш ли?

Аднан поклати глава.

- Не? -  невярващо попита Беате. - Защо?
- Не. - повтори Аднан.

Беате въздъхна притеснена. Ситуацията излизаше от контрол. Трябваше да се направи нещо, трябваше да вземе решение и то веднага. Папките притискаха ръцете й до изтръпване. Беате стисна зъби и каза тихо:

- Щом е така, Аднан, боя се, че не можете да останете повече тук. И ти, и жена ти, и синът ти ще си съберете нещата и още днес ще напуснете общежитието.
- Ама къде отиде? Той още дете... - погледът на Аднан излъчваше сега единствено омраза, която много ярко контрастираше с жалния му глас.
- Не знам, Аднан, да си мислил за това, преди да обиждаш Жан. Аз нямам власт да реша, дали оставаш на територията на страната, но не мога да позволя човек като теб да живее в дома, където аз работя. Тук има правила. Конрад ще ви изпрати. Отидете в друг град, в друга провинция, само се махнете оттук.

Преди да се запознае с новодошлите, Беате помоли Конрад да изпроводи Аднан и семейството му до гарата. В акта му отбеляза, че има склонност към агресия и трябва много да се внимава с него. Надяваше се това да помогне.

- А, трима ли водите? - попита Беате, като видя групичката зад Ян Байбел. - Чудесно, приемаме ги. Тъкмо се освободи място за трима души.
- И как по-точно се освободи? - поинтересува се Ян, разглеждайки с любопитство и лек шок облеклото на Беате. Откъдето идваше той, нямаше жени, облечени по този начин.
- Ами оказа се, че някои хора не могат да спазват правилата за поведение в този дом. - неопределено отговори Беате.
- Разбирам. Правилата са важно нещо във всяко функциониращо общество. - съгласи се Ян, поглеждайки строго към тримата храненици на Карин. Радваше се, че скоро ще се отърве от тях.

***

Вечерта, когато Жан Нгонго беше приключил с чистенето и с нежелание се отправяше към библиотеката, за да прекара нощта в учене, една прелюбопитна двойка сенки се сбогуваха пред вратата на общежитието за бежанци. Едната беше широка и трътлеста, а другата - дълга и суха.

- А вие в кой хотел сте отседнали, господин Байбел?
- Ами... в църквата недалече оттук.
- В църквата ли?
- Да, дават стаи под наем. Нали знаете, да изкарат някакви допълнителни пари...
- Не знаех. Ами не искате ли да дойдете на вечеря у нас? Аз живея сама, ще се радвам някой да ми прави компания...
- Защо не?
Към пълния текст

, , , ,

Парашут

Ралица и Павел се обожаваха взаимно. За нея, той беше личният й супергерой, който винаги я спасяваше от скуката с някоя нова игра. Освен това в негово лице виждаше още ходеща енциклопедия с умни отговори на всички належащи въпроси и неизчерпаем източник на топлина, чиято прегръдка олицетворяваше представата й за рай. За Павел пък дъщеря му беше колкото неговата Ахилесова пета, толкова и най-голямата му мотивация да се примирява с баналността на булевардните журналистически еднодневки, които се налагаше да пише, за да преживява. Той открито ненавиждаше настоящата си работа като повечето средностатистически граждани на Скукоград. Топлеше го мисълта, че след 12-часовия работен ден пред офиса ще го очакват два чифта топли очи и една пълна торбичка с карамелизирани пуканки за из път към къщи. 


– Казвам ти, той е нечие протеже, парашутист, въздух под налягане..., нареждаше Павел епитетите на възмущението си, които за съжаление тровеха семейната разходка в люляковата пролетна вечер.

– Недей така, Скъпи, разбирам, че си афектиран, но сигурно и той има своите аргументи, все пак е на много отговорна длъжност и под не малък натиск, – дипломатична както винаги съпругата му Мая се опитваше да смекчи щетите от вербалната експлозия, все пак бяха тръгнали да се разхождат, а и се притесняваше за високото кръвно на съпруга си.

– Тате, тате, ама той наистина ли е парафутист?, – попита 5-годишната Ралица, а сините и очи бяха на път да изскочат от орбитите си от възхищение.

– Да, детето ми, за съжаление е точно такъв!, – изсъска Павел.

– Скъпи, не знам дали е удачно да объркваме детето...

– Ехаааааа, – възкликна Ралица.

– В днешно време само такива като него сядат на шефски позиции...Ако аз бях шеф...

– Той е шеф на парафутистите ли? А те къде седят, не скачат ли от небето?, – Ралица подскачаше на пета около баща си като ту подаваше лявата, ту дясната си ръчичка. Ако не усещаше топлината й в своята шепа, Павел би имал чувството, че тя ще литне от вълнение. Въпреки това гневът му пречеше да предусети предстоящата грешка. 

– Това имам предвид, утре ще шашне лелките в предучилищната и ще ни извикат на разговор, – въздъхна Мая и преглътна примиренчески вкуса на предстоящата дискусия. Беше свикнала с изблиците на разочарование на съпруга си. Откакто Симеон стана шеф на редакцията им, Павел получаваше само незначителни задачи като репортажи за печелившите от лотарията и  интервюта с местни фолкзвезди. Нито едното не съответстваше на отличната му диплома от журналистическия факулет на Самския университет. Той заслужаваше да пише политически коментари в столицата, а не мижитурски драсканици в провинцията. В това му убеждение Мая усещаше индиректния упрек към нея за уж съвместното им решение да се установят в родния й град.

– Нека знае в какъв свят живее, в противен случай ще вярва до пълнолетие и в Дядо Коледа и други измишльотини!,– морав от яд изкрещя Павел.

– Измишльотини ли?– Ралица пусна като опарена ръката на баща си, застана по средата на тротоара, и го погледна с разочарованието на предадено доверие. Брадичката й се разтрепера, предвещавайки буря под мокрите й клепачи.

– Браво, само това ни липсваше..., – поклати глава Мая.

– Тате... истина ли е?

– Виж, Миличка, не исках да те разстройвам, Белобрадият старец...

– Не говоря за него, Тате, това ми го каза Петьо още преди 3 седмици в предучилищната. Сега остана да ми кажеш, че е и шефът ти не е парафутист?, – запремигва авторитетно Палица и зае поза на раздразнена учителка по химия. 

– А, той е такъв, обаче..., – запелтечи Павел, пристъпвайки в плаващите пясъци на собствените си оправдания.

– Добре, всичко е решено, един ден и аз ще стана шефка, тогава всеки ден ще скачам с парафут!, – вече по-скоро оморитворена, отколкото тържествуваща, Ралица се усмихна на родителите си, а те от своя страна се спогледаха виновно...
Към пълния текст

, , , ,

Със зъби и нокти (Част II)

Под масата Ян Байбел стисна сухите си кльощави ръце в юмруци, опитвайки се да скрие гнева, който го беше обзел. Нямаше нито статуса, нито пък намираше правилните аргументи, за да противоречи на Карин. Какво я прихващаше напоследък? Сигурно някакво старческо замъгление. Няма какво друго да е, реши Ян. Първо да приема тези нехранимайковци, а сега да очаква... Мисълта се плъзна като пепелянка от мозъка му надолу по гърлото. Ян моментално я прогони и стана от масата, нарочно оставяйки мръсната чиния. Да не мислят, че и ще им слугува?

- Няма ли да си вземеш и от десерта? - пълното тяло на Карин ритмично се тътреше към трапезарията, изнемогващо под огромната тава със сладкиш. Ян поклати глава и излезе.

Карин стовари тавата в средата на кръглата маса и се засуети да реже огромни парчета от сладкиша. Дебелите й бабешки пръсти стискаха ножа и наместваха парчетата в чиниите, придържайки ги така, че да остане максимално количество от глазурата по тях. После засъбира изпразнените чинии и разпредели десерта, хвалейки доволно онези, които бяха успели да изядат и втората порция, и мъмрейки онези, които не се бяха справили. Трите момчета я наблюдаваха, без да нарушават тишината и в отсъствието на Ян.

- Хайде, миличките ми. Трябва да се храните. - окуражи ги Карин. - Че заминете ли утре за пустия Берлин, кой знае кога ще видите пак манджите на леля ви Карин. Ох, само да можех да дойда и аз...

Карин въздъхна и погледна тримата си храненици. Ян разбира се щеше да се справи и сам. Ян беше млад и знаеше повече. Карин се опитваше да се довери на Ян, но все й се струваше, че въпреки цялото си образование и всичките си умения, той не разбираше нещо... Ох, проклети училищни настоятели. Не щат никой да я замества и толкоз. Като че ли попът не може да преподава на гимназисти. Карин поклати глава. Знаеше, че поради някаква неразбираема причина младежите от местното училище приемаха само нея за ръководителка на часовете по религия. Нямаше шансове да придружи момчетата до Берлин. А толкова й се искаше…

Ян крачеше бързо по селските улици. Не срещна никого. Всички си бяха вкъщи и обядваха. Чак като стигна до църквата, забави крачка. Влезе в студения храм и вдиша дълбоко аромата на свещи. Тук поне никой нямаше да дойде да му държи сметка. Ония безбожници идват на църква само за да пеят… Ян седна на една дървена пейка, която изскърца жално. Искаше му се да вика, да вика, докато гневът му стихне. Защо точно той? Толкова ли няма кой друг да ги заведе? Толкова ли не могат сами да се качат на влака и да заминат за Берлин? И дано никога не се върнат, беше добавил наум Ян. Карин разбира се веднага се възпротиви на идеята. Как ще ги пуснат сами? Кой знае ония загубени държавни служители как ще се държат с нейните момчета? Ами да, някой трябва да ги придружи. Господи, дай ми търпение, промърмори Ян на глас и църквата върна тихо ехо.

Като се върна, Ян завари Карин да пече нови сладкиши. Да си вземете за из път, каза му тя, докато мажеше огромната тава с масло. Не беше я виждал да се суети така, откакто изпрати единствения си син да следва Хамбург. Конрад беше съученик на Ян. Познаваха се от началното училище. Конрад винаги правеше впечатление. Изкарваше най-добрите оценки и пееше в църковния хор, където Ян така и не го взеха. После завърши с отличие и замина за другия край на страната. Почти никога не се връщаше. Говореше се, че дори имал извънбрачно дете. Ян изсумтя. Карин имаше някаква слабост към нехранимайковците.

- Ами тогава и аз да си стягам багажа. - проточи Ян и тръгна към стаята си.

- Не се вълнувай толкова, миличък. - провикна се Карин от кухнята. - Всичко ще се нареди.

Ян не отговори. Може и да греша за него, помисли си Карин. Горкичкият, толкова рано остана без родители, сигурно затова е такъв мълчалив. И се зае да бие следващите десет белтъка на сняг.
Към пълния текст

, ,

Със зъби и нокти

Беате Колосов изключи телевизора, за да запуши устата на стройната тъмноруса туркиня от сутрешния блок. Знаеше, че ако го остави включен, после час по час щеше да отскача до тоалетната, за да съзерцава в огледалото стърчащите от талията и бедрата си буци сланина и да се чувства недостойна за каквото и да било. Като че ли не й стигаха всички албански пубертети, които в последните месеци се изсипаха в общежитието за малолетни бежанци и с неприкрито презрение я обсъждаха на грубия си език. Нищо добро не идва от Балканите! Поне да беше наследила от проклетия си български баща стройната фигура и гъстата коса. А той какво ѝ беше оставил, преди да избяга завинаги? Само тая отвратителна фамилия Колосов, предизвикваща асоциации с клозет…

Беате не мразеше чужденците. Дори напротив, беше твърдо убедена, че ги обича и точно затова реши да стане социален педагог и да работи в общежитие за бежанци. Изпитваше безпределна жал към малките момиченца в Косово, които бяха принудени да работят, вместо да ходят на училище, и още по-голяма жал към онези в южна България, които трябваше да се женят на 12, още деца… Гореше от желание да им помогне, да се погрижи за тях и да им осигури бъдеще, спасявайки ги от несправедливия свят, в който живееха, и най-вече от недодяланите им бащи.

Заключвайки входната врата, Беате погледна със задоволство перфектните си ярколилави нокти, които издължаваха тумбестите й пръсти и ги правеха почти по-слаби. На кутрето лакът беше започнал да се лющи и притискайки го, за да провери колко стабилен е остатъкът, тя откърти още едно малко парченце от лилавия пласт, така че една трета от дългия ѝ нокът се показа.

Беате се гордееше с уменията си на маникюрист. Ако не изкарваше толкова хубави оценки в училище, сигурно щеше да се запише на курс и да си отвори студио, вместо да следва в университета, но и така ѝ беше добре. Уменията ѝ си оставаха само за нея и за най-добрите ѝ приятелки, а хубавите нокти се бяха превърнали в запазена марка, която почти компенсираше наднорменото тегло и прекалено чипия нос. Още в обедната почивка ще го ремонтирам тоя нокът, каза си тя в колата, чакайки в задръстването.

Влизайки в офиса си, завари нова камара изтъркани папки върху бюрото. Нова партида, помисли си Беате и се сети за осемте косовски деца, които изведнъж се оказа, че не са сирачета и се наложи да ги изпрати заедно с родителите им обратно в Косово. Шефът направо побесня. Караше се на всички за щяло и нещяло, а в петък следобед Беате го чу как по невнимание счупи десетте чаши за вино, които им бяха подарък от стария министър на социалната политика. Стъклото явно се беше разхвърчало на малки парченца във всички посоки, защото две от тях по някакъв начин се бях промъкнали под вратата на кабинета му и се бяха спрели в средата на коридора, където в събота сутрин двегодишното хлапе на малолетната Фикрета от втория етаж си поряза крачето.

Беате се ядоса повече от шефа, но не на измамата на родителите, които се бяха надявали да останат в Германия с вече легалните си деца, ами защото трябваше да се раздели с малката Али, която толкова обичаше да рисуват заедно. Али беше на шест години и Беате вече си представяше как в края на август ще организира тържество по случай записването ѝ в първи клас. Щеше да ѝ купи красива лилава раница и да обсъжда с нея всеки изминал учебен ден. Но ето, че август дойде и си отиде, някакси институциите разкриха измамата на глупавите ѝ родители и Али изведнъж се оказа дете с родители. Законът беше ясен в такива случаи. Само малолетни без родителска грижа задължително оставаха в Германия, а всички останали деца зависеха от легалния статус на родителите си. Пълнолетни албанци и косовари нямаха почти никакви шансове на фона на всички бежанци от Сирия. И ето, че Али си замина.

Стресната Беате забеляза, че от напрягане да мисли какво се е случило с момиченцето после е изчегъртала и остатъка от лака на кутрето си. Ядосана на глупостта си, скри опропастения нокът в шепата си и се зае с купчината папки, преди колегата ѝ Конрад да дойде и да умирише стаята на мухлясалото сирене, което ядеше за закуска.

- Здравей, Беа. - поздрави Конрад, а тя му кимна, четейки. - Ох, извинявай, много бяха тежки.

Без много да му мисли, беше стоварил нова купчина папки на мястото, където допреди малко се намираше ръката на Беате. Конрад беше типичният държавен служител. Рус, възслаб и сух, вечно придаващ си важност на приказки, но неспособен да извърши каквато и да било работа, включваща физическа сила или логическо мислене.

Беате дръпна ръката си изпод купа и заразтрива пръстите, без да спира да чете. Нещо като че ли я одра и тя отмести поглед от медицинското свидетелство, което изучаваше. Под тежестта на папките ноктите на палеца и показалеца ѝ се бяха счупили и висяха на тънка нишка лилав лак, заплашвайки да паднат. По дяволите, каза си наум и бързо ги откъсна, олющвайки малко и здравата част на ноктите. Знаеше, че колкото и да беше ядосана, не биваше да го показва. Когато дойдеше моментът, неща като факта, че държиш на маникюра си, изведнъж се оказваха важни за това, кой ще получи повишение и кой не. Трябваше да се концентрира върху съдържанието на папките. В крайна сметка тази информация щеше да ѝ е далеч по-полезна, когато след 2 часа започне да интервюира новодошлите, за да реши кой остава в общежитието и кой не. Или поне отстрани така изглеждаше.

Всъщност никой друг не знаеше колко е полезно да имаш страхотен маникюр, когато работиш с проблемни тийнейджъри. Някои бяха агресивни, а по време на първото интервю лицата на повечето излъчваха студенина и злоба. Беате имаше чувството, че ако не беше огромното тежко бюро помежду им, щяха да скочат и да я захапят. Знаеха, че оставането им тук зависеше от този разговор и от нея, и имаха вид на диви зверчета, готови да се бият, ако трябва, за да останат. Никой не разбираше колко много сила и смелост трябва да събере една възпълна стара мома с не толкова привлекателна външност, за да се изправи пред тия зверчета и да ги разпитва за всякакви неща. Колко много самочувствие беше необходимо и колко трудно беше точно в тези моменти да го призове от дълбочината на съзнанието си.

Маникюрът на Беате беше като талисман за самочувствие. Поглеждайки го, тя чувстваше, че е добро човешко същество, че решението ѝ ще бъде правилно и че беше заслужила властта, дадена ѝ чрез позицията на социален педагог. Беате погледна към ръцете си и въздъхна. Днес не можеше да разчита, че ноктите ще ѝ вдъхнат смелост. Стана и се отправи към вратата.
Към пълния текст

, ,

Вечно пътуване

Андрже седна, паркирайки куфара пред себе си, и отвори черната раница.

- Вземи. - подаде той наполовина пълно шише с вода на Марчело, а за себе си извади бира.

Кръстоса крака също като останалите чакащи и отпи бавно. Жената до него беше рошава, по джапанки и леко понамирисваше. Беше заровила глава в една огромна книга, която прелистваше бързо и с нетърпение. Кой знае откога висеше тук и чакаше закъснелия си полет. Напомняше му малко на Малгоржата по време на сесия, изгубена сред хилядите й записки, далечна и недостъпна за него. Ех, Малгоржата, какво ли е станало с нея? Дали се е взела с онова докторче, дето все тичаше след нея в университета? Дали се вози в лъскава кола и носи скъпи рокли?

Хубаво момиче беше Малгоржата. И умно, все четеше някакви книги и уговаряше Андрже да се запише и той в университета. Пък на него хич не му харесваше ученето. Искаше да е свободен, да лети и пее като птичка. Птиците не се записват в университета, каза й той.

Ех, да можеше Малгоржата да го види сега. Изпечен от слънцето, заякнал от ходенето, дори няколко бели косъма имаше. Пиеше само скъпа бира, имаше си марков куфар и хубава раница. Че и дете имаше под своя опека. Той погледна към Марчело, който беше седнал на пода и кротко гледаше опашката от хора, чакащи за закъснелия полет до Брюксел. Андрже намери Марчело една зима под моста. Беше замръзнал и лежеше в безсъзнание. Андрже го стопли, нахрани го и накрая му даде малко водка за подкрепа. Марчело носеше в джоба си замръзнал бюрек от онзиден, който отказваше да изяде, защото после пак трябвало да проси. Беше избягал преди две седмици от баща си, който го биел.

Марчело свиреше малко на хармоника и знаеше да пее "Катюша" с руски акцент. Дума руски не говореше, ама руснаците били най-щедрите пътници в метрото, та баща му набързо го научил им пее, барем стане някой ден прочут уличен музикант и спре да проси. Марчело нямаше възраст. Беше дребничък, хилавичък, с малки детски ръчички, ама около очите му имаше бръчки, а кожата на лицето му беше опъната и суха като на възрастен човек. Черните му очи бяха винаги спокойни и някак примирени. Андрже никога не можеше да изкопчи от него за какво си мисли.

Рошавата жена прибра книгата и стана. Май ставаше време за качване на самолета. Андрже също нетърпеливо се размърда. Започна да му омръзва да седи тука. Погледна към часовника. Оставаше около час до полета. Време беше вече. Хората се раздвижиха и постепенно завлизаха един по един през стъклената врата. След малко пред гишето за регистрация на багаж нямаше вече никой освен Андрже и Марчело.

Андрже стана и се протегна. Прибра шишето с бира в раницата и я затвори.

- Време е. -  каза той, а Марчело вдигайки се от пода, се огледа плахо. После отиде до кошчето, остави празното шише от вода до него, огледа се отново, за да е сигурен, че никой не го наблюдава и бръкна в кошчето. Извади бутилка с недопита кола и я подаде на Андрже.

- Това ли е всичко? - попита той, а Марчело поклати глава. После се наведе отново над кошчето, пъхна си ръката вътре и затърси. Кошчето беше твърде дълбоко за малкото телце на Марчело и след малко той почти потъна вътре, без да успее да извади нищо.

- Мръдни се оттук. -  каза Андрже, бръкна в кошчето и  извади сандвич.

После се обърна, отвори претъпкания си куфар и напъха сандвича вътре. Махна на Марчело и тръгнаха. Язък за чакането, помисли си той. За едната кола и единия смачкан сандвич. Ама човек никога не знае на летището. Всеки закъснял полет е като билет от лотарията: до последно чакаш и не знаеш, дали и колко печелиш. Понякога печелиш, пък понякога губиш. Андрже нямаше много за губене освен времето си. А губенето на време му беше станало професия.

Андрже не считаше себе си за безделник или клошар. Той не взимаше социални помощи нито пък просеше, ами вместо това живееше от онова, което хората доброволно, макар и несъзнателно му даваха. Виждаше себе като ходеща и дишаща машина за рециклиране. Благородна машина беше Андрже, защото не само вземаше, ами и даваше на другите. Марчело направо разцъфна при него. Андрже не беше и бездомник. Какво да направи той, като се чувства у дома навсякъде? Като птичка беше: пееше и летеше от място на място. А гнездото му беше тук, на летището, при големите стоманени птици и милионите заблудени пътници, които минаваха също като мравки и оставяха храна, напитки, куфари и дрехи...
Към пълния текст

, , , ,

В търсене на леля Дъмша

„С тия пера цялата леля Дъмша приличаше на голяма черна пеперуда, която бе разперила пипалата си и чакаше нещо. Върху плещите й висеше малко червено шалче. Лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи. Тя говореше гръмко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера.“ (Елин Пелин)


Тя натисна някакво копче и облегалката на стола започна да се спуска назад, докато не останах почти в легнало положение. Сивата пластмаса зад тила ми, която уж беше направена, за да се подпра по-удобно, започна да натиска кока ми в посока върха на главата ми, а огромната лампа светеше директно в лицето ми като на полицейски разпит.

- Ооооо, ама Вие си имате 4 мъдреца! - възкликна тя, впервайки малките си очички в мен.

- Ааха. - потвърдих нечленоразделно, надявайки се, че няма да ми предложи да се разделя  с тях. Немските зъболекари изпитват невероятно удоволствие да вадят мъдреци, независимо дали ваденето е необходимо, или не.

Но тя не каза нищо повече. Зачовърка из устната ми кухина, мърморейки си "Зъбен камък ли казахте? О, да...", а жълтите ѝ гумени ръкавици проскърцваха, триейки се в зъбите ми. „Два стари зеленясали зъба“, изплува изведнъж в съзнанието ми спомен от седми клас. Преди десетина години още се сравнявах с Ангелинка, а сега изведнъж се чувствам като леля Дъмша? Как стават тези неща? Питам се, дали лампата има за цел да освети устата ми, т.е. пещерата зад камъните... Избива ме на смях, а дори не мога да прехапя устни, защото устата ми е блокирана от машинката.

- Почистване и полиране е наложително. - заключи тя. - Не само от хигиенични, ами и от естетически причини.

Предполагам, че „от естетически причини“ ще рече, за да премахнем зеленясалото. Съгласявам се и удоволствието ще ми струва 85 евро. Стискам изчистените си от зъбен камък зъби, чиито недоизгладени ръбчета дерат като планински гранит по езика ми, и не противореча. Правим нов час за 22.05. и си тръгвам. Седенето под лампата и пиленето не струват пари. Само за естетическите процедури се плаща.

22.05. е денят след Възнесение. Казват, че на Възнесение небето се отваряло и каквото човек си пожелае, се сбъдвало. Като ученичка редовно си пожелавах разни неща, ама откакто открих, че католическото Възнесение се разминава с православното, вярата ми нещо се поразклати също като старите зъби на леля Дъмша. Тоя път обаче явно православното ще се окаже истинското, защото ще ми донесе нови зъби и кой знае... може би ще ме отърве от леля Дъмша.

Ако реша, че искам да се отърва от нея де, понеже то с времето се свиква и започва да ми харесва. Знаете ли, дори си мисля, че Ангелинка и леля Дъмша биха могли да бъдат един и същи човек, само че в два различни предиода от живота си. Виждали ли сте някога ученически снимки на баба си? Опитвали ли сте се да откриете момичешкото лице от старата фотография в лицето на възрастната жена, която познавате? А съзерцавали ли сте бебешко лице в опит да си представите как ще изглежда след 5, 10 или 20 години? Виждате ли от време на време Човека, без да виждате възрастта?

Аз обичам да търся единството между детето и възрастния човек. Невинаги го намирам, но винаги го търся. Нямам представа откъде идва името на леля Дъмша, но на мен винаги ми е звучало като „душа“, напомняло ми е на нещо нематериално. Може би точно затова имам чувството, че Ангелинка и леля Дъмша са един и същи човек: защото нематериалното не остарява с времето, а зрее и отлежава също като мед или вино.



Като бях малка, много исках вените на ръката ми да изпъкнат като тези на баба ми. Мислех си, че това е правилно и за мен тогава беше и най-естетичното нещо, затова редовно си стягах китката с ластик с надеждата, че и моято ръка ще придобие такъв вид. „Детски фантасмагории“ може би ще кажат повечето хора. Но точно заради тях не ме е страх да мия чинии без ръкавици. Мажа се с крем, но знам, че някой ден, когато ръцете ми загрубеят, също ще бъдат естетични. Само че с друго излъчване, а именно: на уют, топлота и сигурност. И това ми стига.
Към пълния текст

, , , ,

Еnsimismada II

„Ти“
Те се завърнаха, когато най-малко имаше логика в появата им. Този път сънят ти беше плашещо реален, защото се разиграваше денем при отворени очи, блуждаещо съзнание и усещане за болка от несъвършенствата на човешките (и в частност собствените ти) импулси. Баналността на ежедневието извика своя антипод по време на патетично миене на чинии и то се случи така неочаквано, че една от иначе здравите икеени придобивки падна фронтално на пода, прерязвайки изпречил се на пътя показалец, който от своя страна не закъсня да закърви. Когато се наведе да събереш счупените парчетата, забеляза голяма капка кръв върху бялата повърхност. Странното беше не цвета или консистенцията й, а фактът, че изглеждаше някак жива, пулсираща, сякаш отправяше поглед на човек, на някой познат, едновременно близък и далечен. Не беше вече сама в стаята на съзнанието си, Нора отново заявяваше себе си...

„Те“
Против собствените си повърхностни очаквания за дребнаво заяждане или нескопосана свалка, първото запознанство на Нора и Пламен СЕ и ГИ прероди. Не говориха толкова един на друг, а един чрез друг. Желанието на Пламен да владее, всъщност таеше дълбокия му ужас да не се провали като по-големия си брат, започнал със забавления в дискотеки и периодично пушене на древа, което някак бе прераснало в любопитство към всеобразни „развеселяващи“ таблетки, докато не стана наложителна спешна медицинска намеса след свръхдоза. Смесица от страх, гняв и безсилие го караше да избягва директни конфронтации със семейството си, което сякаш се състоеше само от призраците на някога обичалите го хора. Той криеше белезите си чрез преекспонирано самочувствие, докато Нора криеше дълбоко душата си, излагайки на показ краката си. Парадоксалното беше, че колкото повече фалшифицираха себе си пред света, толкова повече раната капсулираше тях навътре към ядрото. Тази сходна черта ги накара да се огледат в другия. Пламен четеше желанията на Нора като книга, а тя го разбираше и се срамуваше от собственото си съдържание. Нейните женски очи от своя страна виждаха потенциалния мъж, в който Пламен би могъл да се превърне ако позволи на себе си да бъде лекуван с любов. Естествено те не си казаха това. Подхвърлиха си забележки за дължината на опашката пред излъскания клуб, за безсмисления лилав дрескоуд и за любимата марка цигари. Засрамени от безплодността на ситуацията, те се разбраха по-скоро с очи. Той ѝ кимна към алеята към реката, която раздираше града на две търсещи се половини. Тя се съгласи с едва идентифицирана усмивка и те тръгнаха към тъмната топлина: Tой, съблякъл напарфюмирано сако; Tя, боса, с 10-сантиметровите токчета в ръка.
Реката беше едновременно спасение и бездна в течна форма: спокойна и измамна, привидно плитка, но криеща подводни камъни. Нора и Пламен я съзерцаваха почти фанатично, за да скрият неловката нотка в себе си от другия. Бяха седнали на самия бетонен парапет, който водеше към обраслия с трева бряг, по който се подвизаваше салата от кърлежи, цветя, презервативи и бирени шишета: градска романтика! Но пък от двете им страни ги ображдаха ореховите клони, които в тъмнината ги скриваха от странични наблюдатели и им създаваха усещането за завръщане „вкъщи“...

„Аз”
Лесно е да се влюбиш, трудно да обичаш, предизвикателство да работиш по въпроса. Местоименията губят различия, когато са на една емоционална честота.
P.S.: "To fear love is to fear life, and those who fear life are already three parts dead."
Bertrand Russell
Към пълния текст

Крадецът на бръчки

- Тук трябва да са някъде.- каза той, отваряйки стария шкаф. Той извади две старомодни поли и ги хвърли на леглото. В зейналата паст на гардероба се виждаше всичко, което беше останало от старата жена: стари копринени блузи, шалове, официални рокли с подплънки на раменете и няколко черни панталона. Най-отзад имаше малка кутийка за бижута. Той я извади внимателно и я отвори. Съдържанието й се изчерпваше с една едра сребърна верижка и малка златна халка. Той затвори кутийката и продължи да търси.
- Господин Петров, може да почакаме още няколко дни, не се притеснявайте. Потърсете на спокойствие и ми изпратете снимката следващите дни.- Погребалният агент тръгна към вратата.

Останал сам в жилището на майка си, той се огледа. Зазяпа се замислено в старите картини на стената и се зачуди къде може да са снимките. Тя се беше снимала преди точно година за новата лична карта. Той си спомняше много добре! Спомняше си как тя се гримираше, как подреждаше белите си коси и ги вдигаше в различни кокове, но нищо не й харесваше. Поглеждаше се в огледалото, виждаше, че не е скрила бръчките си и въздъхваше. След това, когато снимките бяха готови, тя само ги погледна скептично и каза:
- Деца, колко съм стара!

Това си беше самата истина. От снимките гледаше една стара и уморена жена, напомняща на илюстрация от учебник по история: скучна, суха, вечна. Погледът й на тези снимки беше много сериозен и строг. Но те бяха и самата реалност: майка му беше понякога строга.
Снимките трябваше да са някъде там. Само че къде? За какво друго би могла да ги използва?

Той се върна в спалнята. Дрехите й все още бяха разхвърляни по леглото. Той седна на бюрото и погледна през прозореца. Навън все още валеше сняг. След това отвори чекмеджето на бюрото. В него намери стар пощенски плик, непишеща химикалка и една тетрадка. Той отвори тетрадката и намери в нея само стари рецепти. Любимите му рецепти от детството. Не като онези, дето жена му прави, влкючващи огромни количества бульон на кубчета. Той затвори тетрадката и върна всичко в чекмеджето. Изправяйки се, си помисли, че трябва да намери час по-скоро снимките и да се прибере вкъщи. Погребението беше след два дни. Без снимки не може.

Той продължи да търси. Шкафът на бюрото беше пълен със стари списания. Стари издания на шивашки списания бяха разпръснати из целия шкаф и образуваха неправилни купчини от кройки. В горната част на гардероба той намери летните й дрехи, изгладени и подредени за следващото лято. Няма да й трябват повече, помисли си той. Постепенно запона да се ядосва. Не можеше да намери снимките. Той изхвърляше нещата от шкафове и чекмеджета, но снимките ги нямаше никъде. Той реши да продължи търсенето в хола. Когато отвори едната витрина, на врата се позвъни. Той се стресна. Имаше чувството, че ей-сега ще влезе майка му с пълните торби от пазат и ще започне да готви. Той тръгна бавно към вратата и я отвори. Малката му дъщеря стоеше пред вратата и се усмихваше.

- Казах ти да останеш в колата!-ядоса й се той.
- Но ти си вече два часа тук!- запротестира тя.- В колата е скучно. Какво правиш?
- Търся снимка на баба ти, вече ти казах.
- Дай да ти помогна.- каза момичето и влезе.

Той отново тръгна към витрината. Бавно извади всички чаши и започна да ги разглежда. Подредата на витрината имаше една порцеланова котка. Но никакви снимки! Той провери навсякъде, но от тях нямаше следа. По дяволите!

Погледът на дъщеря му се насочи към рафтовете с книги. Очите й блестяха при вида на огромната библиотека. Той се замисли. Може би снимките бяха там. Но щеше да трае часове, докато прегледат всички книги, а той вече беше уморен. Той се поколеба и взе един стол от кухнята. Изкатери се на него, взе първата книга и я подаде на дъщеря си. Тя обърса праха от нея и я отвори. Вместо да продължи с търсенето, момичето просто се зачете и той разбра, че трябва сам да свърши работата. Затова той започна да взима книгите една по една, да разглежда, дали има снимки вътре и да ги връща обратно на рафта. На първия рафт нямаше снимки. Той продължи да търси.

- Тате!- извика изведнъж дъщеря му.- В тази книга има снимка! Но кой е това?

Той издърпа бързо снимката от ръката й.

- Коя е тази жена, тате?

Той погледна внимателно черно-бялата снимка. На нея се виждаше една около 25-годишна жена, с къса пола и дълги крака, завършващи в обувки на високи токчета. Овалното й лице беше обградено от буйната й несресана коса, която летеше във всички посоки от вятъра. От тъмните й очи искреше радост, която се отразяваше в красивата й широка усмивка. Тази жена излъчваше нещо детско, наивно и много витално, въпреки острите черти на лицето й. Зад нея се виждаше Айфеловата кула.

- Това е баба ти.- каза накрая той.
- Наистина ли?- попита малката.- Но тя изглежда толкова млада!
- Но тя е млада.- отговори той.- На снимката, искам да кажа
- Но тате, как може някой, толкова млад на тази снимка, да изглежда толкова стар в живота?
- Знаеш как може!- каза той.- Просто снимката е...- Той се спря. Да, как може някой толкова млад на снимка, да е толкова стар в живота, запита се той. - Вече е късно, да тръгваме! Утре ще търсим други.


***

На гробището всичко беше тихо. Снегът падаше и покриваше гробовете с бяло одеяло. Вятърът духаше напевно, сякаш пееше песен за лека нощ на мъртвите. Един възрастен мъж вървеше с бърза крачка между гробовете и сякаш търсеше нещо. Накрая се спря пред един пресен гроб и се загледа в черно-бялата снимка, изобразяваща една млада жена пред Айфеловата кула.

- Здравей, миличка!- каза той и се усмихна на жената.- След толкова години се връщам, за да изпълня обещанието си към теб. Помниш ли, скъпа моя, че ти обещах още тогава, в Париж, че ще останеш завинаги млада? Теб така те беше страх да остарееш, а аз ти обещах, че ще открадна старостта ти и ще я запазя само за себе си. Тогава ти само се засмя, но ето ме тук, пред теб, с твоята старост в ръце.

Той извади един плик от джоба на палтото си, в който имаше три паспортни снимки на една стара, уморена и сериозна жена. На снимките косата й беше вързана на строг кок, а гримът й подчертаваше острите черти на лицето й. Той целуна снимките и една сълза се търкулна по бузата му.

- Сбогом, скъпа моя. Може би за кратко време наистина беше стара жена, но това също има своя чар. Сега твоята старост принадлежи само на мен, а за света, ти ще останеш завинаги на 25.
Към пълния текст

Несамота

Има фукции в живота, които предразполагат към съдържателно ежедневие. Политическите не  винаги са сред тях, но точно днес не смятам да се самоотвращавам с политика, когато ежедневието все пак ни предлага и известна доза красота. В този ред на мисли, да живееш в кутия е доста отричано и слабо осмислено.
Да вземем пликчето за чай, например. То по начало не би могло да бъде самó. Още от раждането си, впрочем, образуването си, на него му е предопределено да дели пространството със себеподобни. Никак не е лесно в повечето случаи, особено когато имаш за сестра взискателна лайка, пренапарфюмирана мента и горделив кантарион. Но шипката отдавна се бе примирила със съдбата си и вместо да се оплаква, си представяше, че е на мястото на балерина от приказка на Андерсен и се надяваше все някога да се появи на рафта и някой оловен войник. Въпреки скуката и монотонността на ежедневието, тя дълбоко в себе си знаеше, че съдбата е повече от милостива към нея. Каква по-смислена професия от тази да дариш топлина някому, киснейки в топличък басейн, да усещаш как водната струя те полива и извлича най-хубавото, най-полезното, най-значимото от теб. Наистина, краткотрайно утешение, но пък в пъти по-добре от съдбата на сестрите ѝ, които се превърнаха в шипков мармалад с консерванти. Тя оценяваше това, макар че в началото картонената кутия я задушаваше и бе дълбоко притеснена, че е по-вероятно да мухляса, отколкото да подари топлина. И все пак дом като дом, задушаващо или задушливо, това бе мястото, към което принадлежеше. Тя осъзнаваше, че произлиза от славен род и понякога гордостта я заслепяваше, просмукваше цялото ѝ пликче и му вдъхваше маков цвят на самохвалство, каквото тя не искаше да си позволи. Този факт също не ѝ дойде свише, трябваше ѝ време да свикне с пъстрия си дом и винаги малко се натъжаваше след изчезването на някой от братята и сестрите, но и леко им завиждаше, тя щяха да видят СВЕТА. Някак инстинктивно усещаше, че това не е бреме, а призвание, затова и безропотно очакваше реда си, не се съпротивляваше, не се бореше, радваше се. И търпението ѝ бе възнаградено.

Един зимен и средностатистически скучен следобед я разтърси паниката на промяната. Свита в ъгъла, почти осиротяла, в компанията на още двама от първоначално 19 събратя, осъзна, че към нея се приближава скована от студ и посиняла от липса на ръкавица детска ръка, която я дръпна не особено галантно за конеца с табелката „8 минути“. Това не бе указание за употреба, за нея бе съдба. Колко просто и безпроблемно. Наивните хора се взират в звезди, карти Таро или утайка от кафе. А тя знаеше. И беше спокойна. Видя, че детето трепери, явно бе попрекалило с играта в топящия се сняг, защото беше цялото мокро, кихаше неистово и оставяше мръсен отпечатък по кухненския плод с подгизналия си ръкав. Тя малко се засегна на небрежния жест, с които я подхвърли в дълбоката чаша, но после се сети, че на децата са им простени някои малки грехове. И сякаш някакъв женски инстинкт я накара да се усмихне. Разположи се удобно и зачака топлия дъжд, все така усмихната се сливаше с горещата струя, която я прегръщаше от всички страни и ставаше една вълна с нея, там, където се заражда женската душа...
Миг по-късно, детето отпи от течността, която трябваше да възвърне силите му и да го спаси от настинката. Наочаквано му стана весело и неподозирано жизнерадостно, сякаш виждаше близък приятел пред себе си, макар че беше съвсем самó в празната стая. Не защото видя, а усети смисъла на НЕЯ, грижата, шипката, майката, любовта...   
Към пълния текст

Люботворящо

Отворяш очи, огледаш се в сянката на излиняващ сън, пробягваща като подплашена сърна по белия таван и се усмихваш на собственото си очакване, което те гъделичкаше цяла нощ. За първи път си радостна да посрещнеш утрото, което да е ново начало, а не компромисен вариант на нощта. Защото се приближава любовен ден. Само този, който е чакал безкрайно дълго среща с любимо същество, отмервал е времето в милисекунди и е тиктакал в обратно броене, осъзнава предимствата на планираната любовна среща и я предпочита пред спонтанната. При дългоочакваното емоционално торнадо, то те е връхлитало и те връхлита всеки ден, в който си давил желанието във врящата вода на самодисциплината, потапял си го в нея като пликче чай, което придава аромат на хлорираната вода и навява далечен спомен за истинска природа, истинска чистота, истински допир... През нощта чаят вече толкова е изстинал, че не успява да стопли свития на моряшки възел стомах, подобна измъчена напитка се търкулва по гърлото само в алкохолен съпровод, акомпаниран от малко нежност, натикана в латинизиран есемес и между 7 и 13 въздишки на нощ, или „колкото поеме“ душата. Но пък чакането си струва, най-после бе дошъл денят, мигът, трепетът на спрялата вселена в два чифта усмихнати очи...

Знаеш, че няма да е безпроблемно, но ще е пълнокръвно, вероятно отново не ще се разберете за мястото на срещата и той ще чака навън с очи, в които грях и спасение правят любов, докато ти докосваш огледалния образ на най-женската си версия в стаята, която ви принадлежи, и така за ден, за нощ, захвърляш учебници и докосваш суетата на предстояща сласт.

Задъхан телефонен разговор и нервен смях, породен от абсурдното недоразумение ти дават време да подредиш мегдана на нетърпението си, отваряш вино и разсипваш с нервни, прясно лакирани ръце по стъклената маса, пускаш любимата ви музика, обличаш най-новите произведения на красотата във формата на бельо и се намяташ с вълнение. Открехваш прозореца, за да намигнеш на смрачаващия се град и подаваш ръка през перваза, за да докоснеш влагата на живота, която гали земята нежно, както знаеш, че след секунди ще бъдат галени косите ти. Звъни се и това те изтегля като ласо от предвкусения унес, за да влезеш в безвремието. Той стои пред теб с очи на бог и дете едновременно и не ти дава шанса дори вербално да го поздравиш, вече е подчинил езика ти. Целува те с нетърпението и нежността на мъж, чията сила и ахилесова пета едновременно си ти...
Навън вали.
Към пълния текст

Ensimismada I

02:30 "Ти"
Отваряш очи и мигновено скачаш в леглото, сядаш на ръба му и се надвесваш над тъмния под сякаш пристъпваш към бездната на самодивски скали. Разрешаваш на презрамките на сатенената нощница да гонят незасъхнали капки пот, изплакани от порите на кожата по гърба и раменете във водовъртежа на среднощен кошмар, на същия, повтарящия се, Вечния. Искаш ди плачеш, но кървиш, искаш да дишаш, но хриптиш, искаш да избягаш, но седиш. Страх те е, че може да погледнеш кошмара в бездънните му очи без зеници и мигли, два кратера като черни дупки, които те поглъщат като тропическо растение доверчива муха. Насън бягаш, но не напредваш, тялото тежи, мускулите са се превърнали в спазми от плът. Стискаш устни напук и крещиш на компютъра, че не искаш, не можеш, не трябва да си негова робиня. Само той още мълчаливо те слуша, останалите мебели отдавна обявиха тих бойкот, дори гардеробът не отваря вече врати, за да сподели с теб съкровищата си. 

03:00
Изкъпана, почти уравновесена, но никога опитомена, приласкаваш с поглед чаша кафе. Горчи, но не от него, отровата е в теб. Тя е като евтино вино, което успява единствено да те замае за части от секундата и после оставя кисел привкус на разложени идеали. Знаеш, че спасението е пред теб. Доближаваш се боса до бюрото, а допирът на мраморен под буди сетивата и ти пропомня самотата. Прецъфтелите орхидеи съзаклятнически си шептят по твой адрес от перваза на открехнатия прозорез посред зима. Смешна, патетична, може би дори възбуждаща гледка представляваш за някой ранобуден съсед, мислиш си и продължаваш да се преобличаш на светната лампа преди да се потопиш в празния лист, вместо да се блъснеш в плоския монитор. В малко аспекти на живота ти традициите още диктуват парада, писането върху туптящ лист хартия е сред тях. Докосваш го, настръхваш, той потръпва, искаш да заплачеш. Но се страхуваш да не го опетниш, все пак го обичаш и инстинктивно се опитваш да го съхраниш. Чувстваш, че овладяваш един от демоните си пишейки, чудесно, остана само още цял харем. От листа вече те гледа чужд чифт очи, но не като твоите, тези са зелени, безсрамни, подигравателни, това е провокацията на Нора.

04:00 "Тя"
Нора се роди през 1992, на 5 беше любимка на семейството заради ангелското си лице и талантa да дресира костенурки, на 10 я характеризираха като дете с неопределени заложби, което "би могло и да просперира в живота", на 15 обаче вече беше скандална тинейджърка с 6 татуировки на екзотични места, два тайни (или не толкова) аборта и завидна колекция от жартиерни чорапи. Скандалното и реноме предизвика две предупреждения за изключване от училище, инфаркт на дядо ѝ и дълбока завист на сестрите ѝ, че на нея вече нищо не ѝ се забранява, защото така или иначе живее по собствено формулирани закони на тротоарната любов. На 16 вече се беше отказала от илюзията за вечна любов, брак, а понятието ѝ за деца представляваше събуждане след упойка с болка между краката и временно въздържание от любимата ѝ междуполова комуникация. Смяташе да се посвети на портретно рисуване на алеята на някой летен курорт, в който германците генерално заплащат добре всякакъв тип женски услуги. След работа (не можеше да си представи още работното време, но грубо казано вечер) смяташе да се разхожда по плажната алея като героиня от филм на Уди Алън, но подозираше, че в нейният случай е по-вероятно да наподобява типаж на Алмодовар. Вярваше, че родителите ѝ ще са ѝ благодарни, че им сместява ежедневния срам пред съседите, когато я виждат в компанията на поредното гадже-изпращач - единствената мъжка функция, към която нямаше забележки.

05:00 "Те"
Това, което не присъстваше в скицирания ѝ план за оцеляване, беше Пламен. Още и през ум не ѝ минаваше, че на 16.10.2008 година ще се загуби в далеч не-перфектната му усмивка, докато я наблюдава как нескопосано държи цигара и се опитва да създаде проекция на самата себе си. Вместо бързо подмятане за дължината на впечатляващите ѝ крака, той първоначално разхожда отегчен кестеняв поглед по орифлеймовите ѝ мигли. Секунди преди да отмести очи от кукленското ѝ лице го пронизва нотка на нездраво любопитство. Има нещо в позата, прическата, погледа ѝ, което го предизвиква да я нарани, да счупи волята ѝ, да я подчини. Животинският порив да доминира нахлува във вените му като лондончани магазини при следколедно намаление, тестостеронов коктейл от сила и страх го тласка към потенциалната жертва, която мечтае да сломи. А после да я приласкае и да я спаси, да отвори прегръдките си и да я потопи в морето на собствената си болка, да я направи своята русалка, която да поиска да смени краката с опашка и да поеме неговата слабост и отговорност да бъде силният мъж... Започват сконфузен разговор пред входа на напудрена дискотека със салфеткова програма, но звуците се отдалечават, чезнат като пламък на свещ пред очите на загубен приказен герой на братя Грим, изплъзват се в лоното на въображението и се разливат като отражения в криво огледало...

05:55 "Аз"
Чакайте! Не ме оставяйте сама, още дори няма 06, не мога да чакам дo следващата ни нощна среща, когато ще ме посетите като лястовича двойка през април, за да ме изоставите отново през септември, не мога да чакам, не искам да чакам, денят е моят септември...Отварям очи съвсем объркана. Вече дори не знам дали още се намирам на немска географска ширина, знам само, че дишам, пулсирам и вече определено имам сили да крещя. Ставам от леглото, усмихвам се и започвам да броя часовете до следващата нощ...
Към пълния текст

Абонамент за: Публикации (Atom)