Андрже седна, паркирайки куфара пред себе си, и отвори черната раница.

- Вземи. - подаде той наполовина пълно шише с вода на Марчело, а за себе си извади бира.

Кръстоса крака също като останалите чакащи и отпи бавно. Жената до него беше рошава, по джапанки и леко понамирисваше. Беше заровила глава в една огромна книга, която прелистваше бързо и с нетърпение. Кой знае откога висеше тук и чакаше закъснелия си полет. Напомняше му малко на Малгоржата по време на сесия, изгубена сред хилядите й записки, далечна и недостъпна за него. Ех, Малгоржата, какво ли е станало с нея? Дали се е взела с онова докторче, дето все тичаше след нея в университета? Дали се вози в лъскава кола и носи скъпи рокли?

Хубаво момиче беше Малгоржата. И умно, все четеше някакви книги и уговаряше Андрже да се запише и той в университета. Пък на него хич не му харесваше ученето. Искаше да е свободен, да лети и пее като птичка. Птиците не се записват в университета, каза й той.

Ех, да можеше Малгоржата да го види сега. Изпечен от слънцето, заякнал от ходенето, дори няколко бели косъма имаше. Пиеше само скъпа бира, имаше си марков куфар и хубава раница. Че и дете имаше под своя опека. Той погледна към Марчело, който беше седнал на пода и кротко гледаше опашката от хора, чакащи за закъснелия полет до Брюксел. Андрже намери Марчело една зима под моста. Беше замръзнал и лежеше в безсъзнание. Андрже го стопли, нахрани го и накрая му даде малко водка за подкрепа. Марчело носеше в джоба си замръзнал бюрек от онзиден, който отказваше да изяде, защото после пак трябвало да проси. Беше избягал преди две седмици от баща си, който го биел.

Марчело свиреше малко на хармоника и знаеше да пее "Катюша" с руски акцент. Дума руски не говореше, ама руснаците били най-щедрите пътници в метрото, та баща му набързо го научил им пее, барем стане някой ден прочут уличен музикант и спре да проси. Марчело нямаше възраст. Беше дребничък, хилавичък, с малки детски ръчички, ама около очите му имаше бръчки, а кожата на лицето му беше опъната и суха като на възрастен човек. Черните му очи бяха винаги спокойни и някак примирени. Андрже никога не можеше да изкопчи от него за какво си мисли.

Рошавата жена прибра книгата и стана. Май ставаше време за качване на самолета. Андрже също нетърпеливо се размърда. Започна да му омръзва да седи тука. Погледна към часовника. Оставаше около час до полета. Време беше вече. Хората се раздвижиха и постепенно завлизаха един по един през стъклената врата. След малко пред гишето за регистрация на багаж нямаше вече никой освен Андрже и Марчело.

Андрже стана и се протегна. Прибра шишето с бира в раницата и я затвори.

- Време е. -  каза той, а Марчело вдигайки се от пода, се огледа плахо. После отиде до кошчето, остави празното шише от вода до него, огледа се отново, за да е сигурен, че никой не го наблюдава и бръкна в кошчето. Извади бутилка с недопита кола и я подаде на Андрже.

- Това ли е всичко? - попита той, а Марчело поклати глава. После се наведе отново над кошчето, пъхна си ръката вътре и затърси. Кошчето беше твърде дълбоко за малкото телце на Марчело и след малко той почти потъна вътре, без да успее да извади нищо.

- Мръдни се оттук. -  каза Андрже, бръкна в кошчето и  извади сандвич.

После се обърна, отвори претъпкания си куфар и напъха сандвича вътре. Махна на Марчело и тръгнаха. Язък за чакането, помисли си той. За едната кола и единия смачкан сандвич. Ама човек никога не знае на летището. Всеки закъснял полет е като билет от лотарията: до последно чакаш и не знаеш, дали и колко печелиш. Понякога печелиш, пък понякога губиш. Андрже нямаше много за губене освен времето си. А губенето на време му беше станало професия.

Андрже не считаше себе си за безделник или клошар. Той не взимаше социални помощи нито пък просеше, ами вместо това живееше от онова, което хората доброволно, макар и несъзнателно му даваха. Виждаше себе като ходеща и дишаща машина за рециклиране. Благородна машина беше Андрже, защото не само вземаше, ами и даваше на другите. Марчело направо разцъфна при него. Андрже не беше и бездомник. Какво да направи той, като се чувства у дома навсякъде? Като птичка беше: пееше и летеше от място на място. А гнездото му беше тук, на летището, при големите стоманени птици и милионите заблудени пътници, които минаваха също като мравки и оставяха храна, напитки, куфари и дрехи...