„Ти“

Те се завърнаха, когато най-малко имаше логика в появата им. Този път сънят ти беше плашещо реален, защото се разиграваше денем при отворени очи, блуждаещо съзнание и усещане за болка от несъвършенствата на човешките (и в частност собствените ти) импулси. Баналността на ежедневието извика своя антипод по време на патетично миене на чинии и то се случи така неочаквано, че една от иначе здравите икеени придобивки падна фронтално на пода, прерязвайки изпречил се на пътя показалец, който от своя страна не закъсня да закърви. Когато се наведе да събереш счупените парчетата, забеляза голяма капка кръв върху бялата повърхност. Странното беше не цвета или консистенцията й, а фактът, че изглеждаше някак жива, пулсираща, сякаш отправяше поглед на човек, на някой познат, едновременно близък и далечен. Не беше вече сама в стаята на съзнанието си, Нора отново заявяваше себе си...

„Те“

Против собствените си повърхностни очаквания за дребнаво заяждане или нескопосана свалка, първото запознанство на Нора и Пламен СЕ и ГИ прероди. Не говориха толкова един на друг, а един чрез друг. Желанието на Пламен да владее, всъщност таеше дълбокия му ужас да не се провали като по-големия си брат, започнал със забавления в дискотеки и периодично пушене на древа, което някак бе прераснало в любопитство към всеобразни „развеселяващи“ таблетки, докато не стана наложителна спешна медицинска намеса след свръхдоза. Смесица от страх, гняв и безсилие го караше да избягва директни конфронтации със семейството си, което сякаш се състоеше само от призраците на някога обичалите го хора. Той криеше белезите си чрез преекспонирано самочувствие, докато Нора криеше дълбоко душата си, излагайки на показ краката си. Парадоксалното беше, че колкото повече фалшифицираха себе си пред света, толкова повече раната капсулираше тях навътре към ядрото. Тази сходна черта ги накара да се огледат в другия. Пламен четеше желанията на Нора като книга, а тя го разбираше и се срамуваше от собственото си съдържание. Нейните женски очи от своя страна виждаха потенциалния мъж, в който Пламен би могъл да се превърне ако позволи на себе си да бъде лекуван с любов. Естествено те не си казаха това. Подхвърлиха си забележки за дължината на опашката пред излъскания клуб, за безсмисления лилав дрескоуд и за любимата марка цигари. Засрамени от безплодността на ситуацията, те се разбраха по-скоро с очи. Той ѝ кимна към алеята към реката, която раздираше града на две търсещи се половини. Тя се съгласи с едва идентифицирана усмивка и те тръгнаха към тъмната топлина: Tой, съблякъл напарфюмирано сако; Tя, боса, с 10-сантиметровите токчета в ръка.

Реката беше едновременно спасение и бездна в течна форма: спокойна и измамна, привидно плитка, но криеща подводни камъни. Нора и Пламен я съзерцаваха почти фанатично, за да скрият неловката нотка в себе си от другия. Бяха седнали на самия бетонен парапет, който водеше към обраслия с трева бряг, по който се подвизаваше салата от кърлежи, цветя, презервативи и бирени шишета: градска романтика! Но пък от двете им страни ги ображдаха ореховите клони, които в тъмнината ги скриваха от странични наблюдатели и им създаваха усещането за завръщане „вкъщи“...

„Аз”

Лесно е да се влюбиш, трудно да обичаш, предизвикателство да работиш по въпроса. Местоименията губят различия, когато са на една емоционална честота.