- Тук трябва да са някъде.- каза той, отваряйки стария шкаф. Той извади две старомодни поли и ги хвърли на леглото. В зейналата паст на гардероба се виждаше всичко, което беше останало от старата жена: стари копринени блузи, шалове, официални рокли с подплънки на раменете и няколко черни панталона. Най-отзад имаше малка кутийка за бижута. Той я извади внимателно и я отвори. Съдържанието й се изчерпваше с една едра сребърна верижка и малка златна халка. Той затвори кутийката и продължи да търси.

- Господин Петров, може да почакаме още няколко дни, не се притеснявайте. Потърсете на спокойствие и ми изпратете снимката следващите дни.- Погребалният агент тръгна към вратата.

Останал сам в жилището на майка си, той се огледа. Зазяпа се замислено в старите картини на стената и се зачуди къде може да са снимките. Тя се беше снимала преди точно година за новата лична карта. Той си спомняше много добре! Спомняше си как тя се гримираше, как подреждаше белите си коси и ги вдигаше в различни кокове, но нищо не й харесваше. Поглеждаше се в огледалото, виждаше, че не е скрила бръчките си и въздъхваше. След това, когато снимките бяха готови, тя само ги погледна скептично и каза:

- Деца, колко съм стара!

Това си беше самата истина. От снимките гледаше една стара и уморена жена, напомняща на илюстрация от учебник по история: скучна, суха, вечна. Погледът й на тези снимки беше много сериозен и строг. Но те бяха и самата реалност: майка му беше понякога строга.

Снимките трябваше да са някъде там. Само че къде? За какво друго би могла да ги използва?

Той се върна в спалнята. Дрехите й все още бяха разхвърляни по леглото. Той седна на бюрото и погледна през прозореца. Навън все още валеше сняг. След това отвори чекмеджето на бюрото. В него намери стар пощенски плик, непишеща химикалка и една тетрадка. Той отвори тетрадката и намери в нея само стари рецепти. Любимите му рецепти от детството. Не като онези, дето жена му прави, влкючващи огромни количества бульон на кубчета. Той затвори тетрадката и върна всичко в чекмеджето. Изправяйки се, си помисли, че трябва да намери час по-скоро снимките и да се прибере вкъщи. Погребението беше след два дни. Без снимки не може.

Той продължи да търси. Шкафът на бюрото беше пълен със стари списания. Стари издания на шивашки списания бяха разпръснати из целия шкаф и образуваха неправилни купчини от кройки. В горната част на гардероба той намери летните й дрехи, изгладени и подредени за следващото лято. Няма да й трябват повече, помисли си той. Постепенно запона да се ядосва. Не можеше да намери снимките. Той изхвърляше нещата от шкафове и чекмеджета, но снимките ги нямаше никъде. Той реши да продължи търсенето в хола. Когато отвори едната витрина, на врата се позвъни. Той се стресна. Имаше чувството, че ей-сега ще влезе майка му с пълните торби от пазат и ще започне да готви. Той тръгна бавно към вратата и я отвори. Малката му дъщеря стоеше пред вратата и се усмихваше.

- Казах ти да останеш в колата!-ядоса й се той.

- Но ти си вече два часа тук!- запротестира тя.- В колата е скучно. Какво правиш?

- Търся снимка на баба ти, вече ти казах.

- Дай да ти помогна.- каза момичето и влезе.

Той отново тръгна към витрината. Бавно извади всички чаши и започна да ги разглежда. Подредата на витрината имаше една порцеланова котка. Но никакви снимки! Той провери навсякъде, но от тях нямаше следа. По дяволите!

Погледът на дъщеря му се насочи към рафтовете с книги. Очите й блестяха при вида на огромната библиотека. Той се замисли. Може би снимките бяха там. Но щеше да трае часове, докато прегледат всички книги, а той вече беше уморен. Той се поколеба и взе един стол от кухнята. Изкатери се на него, взе първата книга и я подаде на дъщеря си. Тя обърса праха от нея и я отвори. Вместо да продължи с търсенето, момичето просто се зачете и той разбра, че трябва сам да свърши работата. Затова той започна да взима книгите една по една, да разглежда, дали има снимки вътре и да ги връща обратно на рафта. На първия рафт нямаше снимки. Той продължи да търси.

- Тате!- извика изведнъж дъщеря му.- В тази книга има снимка! Но кой е това?

Той издърпа бързо снимката от ръката й.

- Коя е тази жена, тате?

Той погледна внимателно черно-бялата снимка. На нея се виждаше една около 25-годишна жена, с къса пола и дълги крака, завършващи в обувки на високи токчета. Овалното й лице беше обградено от буйната й несресана коса, която летеше във всички посоки от вятъра. От тъмните й очи искреше радост, която се отразяваше в красивата й широка усмивка. Тази жена излъчваше нещо детско, наивно и много витално, въпреки острите черти на лицето й. Зад нея се виждаше Айфеловата кула.

- Това е баба ти.- каза накрая той.

- Наистина ли?- попита малката.- Но тя изглежда толкова млада!

- Но тя е млада.- отговори той.- На снимката, искам да кажа

- Но тате, как може някой, толкова млад на тази снимка, да изглежда толкова стар в живота?

- Знаеш как може!- каза той.- Просто снимката е...- Той се спря. Да, как може някой толкова млад на снимка, да е толкова стар в живота, запита се той. - Вече е късно, да тръгваме! Утре ще търсим други.

***

На гробището всичко беше тихо. Снегът падаше и покриваше гробовете с бяло одеяло. Вятърът духаше напевно, сякаш пееше песен за лека нощ на мъртвите. Един възрастен мъж вървеше с бърза крачка между гробовете и сякаш търсеше нещо. Накрая се спря пред един пресен гроб и се загледа в черно-бялата снимка, изобразяваща една млада жена пред Айфеловата кула.

- Здравей, миличка!- каза той и се усмихна на жената.- След толкова години се връщам, за да изпълня обещанието си към теб. Помниш ли, скъпа моя, че ти обещах още тогава, в Париж, че ще останеш завинаги млада? Теб така те беше страх да остарееш, а аз ти обещах, че ще открадна старостта ти и ще я запазя само за себе си. Тогава ти само се засмя, но ето ме тук, пред теб, с твоята старост в ръце.

Той извади един плик от джоба на палтото си, в който имаше три паспортни снимки на една стара, уморена и сериозна жена. На снимките косата й беше вързана на строг кок, а гримът й подчертаваше острите черти на лицето й. Той целуна снимките и една сълза се търкулна по бузата му.

- Сбогом, скъпа моя. Може би за кратко време наистина беше стара жена, но това също има своя чар. Сега твоята старост принадлежи само на мен, а за света, ти ще останеш завинаги на 25.