Под масата Ян Байбел стисна сухите си кльощави ръце в юмруци, опитвайки се да скрие гнева, който го беше обзел. Нямаше нито статуса, нито пък намираше правилните аргументи, за да противоречи на Карин. Какво я прихващаше напоследък? Сигурно някакво старческо замъгление. Няма какво друго да е, реши Ян. Първо да приема тези нехранимайковци, а сега да очаква... Мисълта се плъзна като пепелянка от мозъка му надолу по гърлото. Ян моментално я прогони и стана от масата, нарочно оставяйки мръсната чиния. Да не мислят, че и ще им слугува?

- Няма ли да си вземеш и от десерта? - пълното тяло на Карин ритмично се тътреше към трапезарията, изнемогващо под огромната тава със сладкиш. Ян поклати глава и излезе.

Карин стовари тавата в средата на кръглата маса и се засуети да реже огромни парчета от сладкиша. Дебелите й бабешки пръсти стискаха ножа и наместваха парчетата в чиниите, придържайки ги така, че да остане максимално количество от глазурата по тях. После засъбира изпразнените чинии и разпредели десерта, хвалейки доволно онези, които бяха успели да изядат и втората порция, и мъмрейки онези, които не се бяха справили. Трите момчета я наблюдаваха, без да нарушават тишината и в отсъствието на Ян.

- Хайде, миличките ми. Трябва да се храните. - окуражи ги Карин. - Че заминете ли утре за пустия Берлин, кой знае кога ще видите пак манджите на леля ви Карин. Ох, само да можех да дойда и аз...

Карин въздъхна и погледна тримата си храненици. Ян разбира се щеше да се справи и сам. Ян беше млад и знаеше повече. Карин се опитваше да се довери на Ян, но все й се струваше, че въпреки цялото си образование и всичките си умения, той не разбираше нещо... Ох, проклети училищни настоятели. Не щат никой да я замества и толкоз. Като че ли попът не може да преподава на гимназисти. Карин поклати глава. Знаеше, че поради някаква неразбираема причина младежите от местното училище приемаха само нея за ръководителка на часовете по религия. Нямаше шансове да придружи момчетата до Берлин. А толкова й се искаше…

Ян крачеше бързо по селските улици. Не срещна никого. Всички си бяха вкъщи и обядваха. Чак като стигна до църквата, забави крачка. Влезе в студения храм и вдиша дълбоко аромата на свещи. Тук поне никой нямаше да дойде да му държи сметка. Ония безбожници идват на църква само за да пеят… Ян седна на една дървена пейка, която изскърца жално. Искаше му се да вика, да вика, докато гневът му стихне. Защо точно той? Толкова ли няма кой друг да ги заведе? Толкова ли не могат сами да се качат на влака и да заминат за Берлин? И дано никога не се върнат, беше добавил наум Ян. Карин разбира се веднага се възпротиви на идеята. Как ще ги пуснат сами? Кой знае ония загубени държавни служители как ще се държат с нейните момчета? Ами да, някой трябва да ги придружи. Господи, дай ми търпение, промърмори Ян на глас и църквата върна тихо ехо.

Като се върна, Ян завари Карин да пече нови сладкиши. Да си вземете за из път, каза му тя, докато мажеше огромната тава с масло. Не беше я виждал да се суети така, откакто изпрати единствения си син да следва Хамбург. Конрад беше съученик на Ян. Познаваха се от началното училище. Конрад винаги правеше впечатление. Изкарваше най-добрите оценки и пееше в църковния хор, където Ян така и не го взеха. После завърши с отличие и замина за другия край на страната. Почти никога не се връщаше. Говореше се, че дори имал извънбрачно дете. Ян изсумтя. Карин имаше някаква слабост към нехранимайковците.

- Ами тогава и аз да си стягам багажа. - проточи Ян и тръгна към стаята си.

- Не се вълнувай толкова, миличък. - провикна се Карин от кухнята. - Всичко ще се нареди.

Ян не отговори. Може и да греша за него, помисли си Карин. Горкичкият, толкова рано остана без родители, сигурно затова е такъв мълчалив. И се зае да бие следващите десет белтъка на сняг.