Отваряш очи и мигновено скачаш в леглото, сядаш на ръба му и се надвесваш над тъмния под сякаш пристъпваш към бездната на самодивски скали. Разрешаваш на презрамките на сатенената нощница да гонят незасъхнали капки пот, изплакани от порите на кожата по гърба и раменете във водовъртежа на среднощен кошмар, на същия, повтарящия се, Вечния. Искаш ди плачеш, но кървиш, искаш да дишаш, но хриптиш, искаш да избягаш, но седиш. Страх те е, че може да погледнеш кошмара в бездънните му очи без зеници и мигли, два кратера като черни дупки, които те поглъщат като тропическо растение доверчива муха. Насън бягаш, но не напредваш, тялото тежи, мускулите са се превърнали в спазми от плът. Стискаш устни напук и крещиш на компютъра, че не искаш, не можеш, не трябва да си негова робиня. Само той още мълчаливо те слуша, останалите мебели отдавна обявиха тих бойкот, дори гардеробът не отваря вече врати, за да сподели с теб съкровищата си. 

03:00

Изкъпана, почти уравновесена, но никога опитомена, приласкаваш с поглед чаша кафе. Горчи, но не от него, отровата е в теб. Тя е като евтино вино, което успява единствено да те замае за части от секундата и после оставя кисел привкус на разложени идеали. Знаеш, че спасението е пред теб. Доближаваш се боса до бюрото, а допирът на мраморен под буди сетивата и ти пропомня самотата. Прецъфтелите орхидеи съзаклятнически си шептят по твой адрес от перваза на открехнатия прозорез посред зима. Смешна, патетична, може би дори възбуждаща гледка представляваш за някой ранобуден съсед, мислиш си и продължаваш да се преобличаш на светната лампа преди да се потопиш в празния лист, вместо да се блъснеш в плоския монитор. В малко аспекти на живота ти традициите още диктуват парада, писането върху туптящ лист хартия е сред тях. Докосваш го, настръхваш, той потръпва, искаш да заплачеш. Но се страхуваш да не го опетниш, все пак го обичаш и инстинктивно се опитваш да го съхраниш. Чувстваш, че овладяваш един от демоните си пишейки, чудесно, остана само още цял харем. От листа вече те гледа чужд чифт очи, но не като твоите, тези са зелени, безсрамни, подигравателни, това е провокацията на Нора.

04:00 "Тя"

Нора се роди през 1992, на 5 беше любимка на семейството заради ангелското си лице и талантa да дресира костенурки, на 10 я характеризираха като дете с неопределени заложби, което "би могло и да просперира в живота", на 15 обаче вече беше скандална тинейджърка с 6 татуировки на екзотични места, два тайни (или не толкова) аборта и завидна колекция от жартиерни чорапи. Скандалното и реноме предизвика две предупреждения за изключване от училище, инфаркт на дядо ѝ и дълбока завист на сестрите ѝ, че на нея вече нищо не ѝ се забранява, защото така или иначе живее по собствено формулирани закони на тротоарната любов. На 16 вече се беше отказала от илюзията за вечна любов, брак, а понятието ѝ за деца представляваше събуждане след упойка с болка между краката и временно въздържание от любимата ѝ междуполова комуникация. Смяташе да се посвети на портретно рисуване на алеята на някой летен курорт, в който германците генерално заплащат добре всякакъв тип женски услуги. След работа (не можеше да си представи още работното време, но грубо казано вечер) смяташе да се разхожда по плажната алея като героиня от филм на Уди Алън, но подозираше, че в нейният случай е по-вероятно да наподобява типаж на Алмодовар. Вярваше, че родителите ѝ ще са ѝ благодарни, че им сместява ежедневния срам пред съседите, когато я виждат в компанията на поредното гадже-изпращач - единствената мъжка функция, към която нямаше забележки.

05:00 "Те"
Това, което не присъстваше в скицирания ѝ план за оцеляване, беше Пламен. Още и през ум не ѝ минаваше, че на 16.10.2008 година ще се загуби в далеч не-перфектната му усмивка, докато я наблюдава как нескопосано държи цигара и се опитва да създаде проекция на самата себе си. Вместо бързо подмятане за дължината на впечатляващите ѝ крака, той първоначално разхожда отегчен кестеняв поглед по орифлеймовите ѝ мигли. Секунди преди да отмести очи от кукленското ѝ лице го пронизва нотка на нездраво любопитство. Има нещо в позата, прическата, погледа ѝ, което го предизвиква да я нарани, да счупи волята ѝ, да я подчини. Животинският порив да доминира нахлува във вените му като лондончани магазини при следколедно намаление, тестостеронов коктейл от сила и страх го тласка към потенциалната жертва, която мечтае да сломи. А после да я приласкае и да я спаси, да отвори прегръдките си и да я потопи в морето на собствената си болка, да я направи своята русалка, която да поиска да смени краката с опашка и да поеме неговата слабост и отговорност да бъде силният мъж... Започват сконфузен разговор пред входа на напудрена дискотека със салфеткова програма, но звуците се отдалечават, чезнат като пламък на свещ пред очите на загубен приказен герой на братя Грим, изплъзват се в лоното на въображението и се разливат като отражения в криво огледало...

05:55 "Аз"
Чакайте! Не ме оставяйте сама, още дори няма 06, не мога да чакам дo следващата ни нощна среща, когато ще ме посетите като лястовича двойка през април, за да ме изоставите отново през септември, не мога да чакам, не искам да чакам, денят е моят септември...Отварям очи съвсем объркана. Вече дори не знам дали още се намирам на немска географска ширина, знам само, че дишам, пулсирам и вече определено имам сили да крещя. Ставам от леглото, усмихвам се и започвам да броя часовете до следващата нощ...