Още докато се качвам по стълбите, виждам, че следващият влак ще дойде след 6 минути. Аз живея в организирана държава, затова разписанията на влаковете са закачени навсякъде из гарата. И понеже живея в организирана държава, се учудвам, че трябва да чакам 6 минути. По принцип чакането не трае повече от 3, защото все някой от трите влака в моята посока идва. На перона виждам, че два влака са отпаднали. Тази информация е спестена на минувачите долу, където беше другото табло. Е, живеем в организирана държава. Хубаво е да не те заливат с информация. Оказва се, че и влакът след 6 минути отпада. Казват ни го точно в момента, когато трябваше да дойде. Нито миг по-рано. Е, в организираните държави хората трябва да са напълно убедени в това, което казват. Но пък хубавото на организираните държави е, че закъсненията на влаковете се виждат и в Интернет. В реално време. Затова, използвайки безупречната апликация на немските железници, решавам да взема междуградски влак, който за щастие спира и в центъра, където трябва да сляза. За него не пише, че отпада. Нито в апликацията, нито на таблото. Перонът е пълен. Както всички перони впрочем. Всеки се надява да успее да се прибере. Все пак живеем в организирана държава. И тогава, една минута преди идването на заветния междуградски влак, студен женски глас ни съобщава, че влакът е отклонен и спира единствено на Централна гара. Пътниците са помолени да вземат автобус номер 249 и да слязат на Централна гара.

- Къде спира автобус номер 249? - пита ме възрастна жена с огромен куфар.

- Не знам... - отговарям. И се запътвам да търся някой автобус. Който и да било. Примирена с факта, че ще трябва да си причиня двучасово прибиране от работа до вкъщи.

Не ме разбирайте погрешно. Аз живея в организирана държава. С работеща пазарна икономика, където конкуренцията процъфтява във всички области (освен в транспорта и телекомуникациите). И то не каква да е пазарна икономика. Ами социална пазарна икономика. Държава, в която социалните помощи са повече от два пъти по-високи от минималната заплата в България, обаче никой не дискриминира онези, които живеят от тях. Дори напротив, не само че дават възможност на хората по цял ден да гледат телевизия, ами и осигуряват социални педагози, които да се грижат за равнопоставеността на децата им в училище. Което ще рече, докато родителите гледат сапунки, милите педагози се измъчват да убедят отрочетата да си напишат домашните. Е, да, това разбира се важи само за онези, които не са част от някое малцинство. Равнопоставеността зависи в голяма степен от цвета на кожата и екзотичното звучене на името, пък ако щат родителите и по 16 часа на ден да работят, за да не им се налага да живеят от социални помощи. Но... какво да се прави? Такива са правилата за равнопоставеност. А правила трябва да има. Все пак живеем в организирана държава. В развита държава.

- Ами ти нали знаеш, бабе, че германчетата се къпят всеки ден. - казваше баба ми вечер. И аз й вярвах, в крайна сметка колко баби са ходили в командировка на Запад? А тя не пропускаше да ме съветва. - Трябва и ти да станеш като германчетата.

И аз сърдито се отправях в банята, проклинайки чия чисти германчета. Ама и през ум не ми минаваше, че не искам да ставам като германчетата. Исках и още как! Още тогава като дете, когато България още не беше влязла в Европейския съюз, знаех, че стигнем ли ги европейците, всички проблеми ще изчезнат. И колкото и да ми разправяше дядо ми как немците говорели с конете си, когато ние сме имали писменост, колкото и смешно да ми се струваше какви варвари са били през Средновековието, това по никакъв начин не си противоречеше с желанието ми „и ние да станем европейци“. И ние най-после да се развием.

Може би за децата е най-лесно да си представят нагледно развитието. Първо ходиш на детска градина, после тръгваш на училище, после те записват в гимназията и накрая може и в университета да се запишеш: Развитие. Първо се учиш да ходиш и да говориш, после се учиш да се обличаш, после се учиш да пишеш, накрая пишеш съчинения и изпити: Развитие. Първо си метър и двайсет, после метър и трийсет, после метър и петдесет, а после си висок колкото възрастните: Развитие.

Който е усвоил Дарвин, още по-лесно си представя развитието: животът е започнал с едноклетъчните, които са мутирали и мутирали и мутирали, докато след милиони и милиони години еволюция са се появили хората. Колко лесно е да напрвиш следващата крачка и да кажеш, че едни култури и държави са по-напред в еволюцията от други, които трябва да работят, за да ги стигнат! Също като лоши ученици, трябва да се напаснат към стандарта, за да изкарат отлични оценки и да ги пуснат в следващия клас.

Колко лесно наистина и колко повърхностно и късогледо. Усвояваме този възглед, без да се питаме, дали е верен (възрастните винаги знаят повече) и след това никога повече не се замисляме. Може би е твърде лесно, а може би мисленето е прекалено трудно, защото рядко го упражняваме. Учим историята като суха и наглед обективна наука, лишаваме я умишлено на места от емоции, без да съзнаваме, че както и да я погледнем, тя оформя идентичността и светогледа ни. А реално, човек никога не може да научи всички факти, те винаги са подбрани според важността им (или според това, кое историкът е решил, че е важно) и несъзнателно заедно с фактите, усвояваме и начина, по който трябва да ги интерпретираме, заучаваме значението, което някой друг им е придал, без да се съмняваме в добрите намерения. И така неусетно започваме да вярваме в измислени културни еволюции. А не съзнаваме, че и държавите, и народите, и отделните индивиди си имат свой собствен път, който не е предначертан като училищното обучение, а е различен всеки път и всеки (народ или индивид) трябва да извърви собствения си път. И макар че е полезно да поглеждаме встрани, макар че е чудесно да имаме приятели и колкото повече, толкова по-добре, единствената ни отправна точка трябва да сме ние самите, така, както сами се виждаме в огледалото на миналото, настоящето и бъдещето. Другите нямат значение, колкото и развити да си мислят (или ние да се мислим), че са...

„Коледните ти подаръци не ти харесват? Продай ги още сега онлайн...“

Рекламата още върви по немските радиостанции, въпреки че вече е февруари. На пръв поглед нищо особено. Всеки получава подаръци, които не харесва. Може би дори по-голямата част от подаръците не носят особена радост. Или? Подаръци от колеги или далечни познати, понякога дори и подаръците от роднини и приятели са причина за само краткотрайна радост. Купищата вази, декоративни фигурки или пък смешните чорапи - все подаръци от доброжелателни хора. Може би дори радостта при получаването им не е автентична, ами заучена реакция, рефлекс, който се появява само по навик. Радваме се, защото „така се прави“?

Знам, че като дете се радвах наистина. Всеки път. И нямаше един подарък, който да не ми хареса. Дали с времето свикваме да приемаме подаръците за даденост, защото винаги ги получаваме и винаги знаем кога да ги очакваме? Помня как един от подаръците, които най-много са ме радвали, беше един кактус с размер около 5 см, който получих като изненада преди един изпит.

От друга страна, когато някой ме попита какво искам да получа за рождения ден, обикновено отговарям „нищо“, а на онези, които - водени от силното си чувство за задължение да ми подарят нещо - не искат да ме оставят на мира, казвам, че всичко, от което имам нужда, мога и сама да си купя. Може би това е: че като деца не можем да си купим сами нищо и зависим от възрастните? И затова се радваме на подаръците? А като възрастни вече нямаме усещането, че нещата са недостъпни за нас и по този начин губят магията си? Може би.

А може би е също изобилието от неща. Тъй като всеки сам може да си купи нещата, които са му необходими, подаръците обикновено са излишни неща, купени не защото самите те са необходими, а поради необходимостта да бъдено купено нещо. Същото важи и за децата. Никой родител не чака до Коледа, за да купи нови ботушки на детето си. Купува ги в момента, в който осъзнае необходимостта им. Понякога имаме усещането, че и някоя определена играчка или електронна игра е необходимост, че ако не я купим, лишаваме детето си от нещо важно, заради което то ще страда. И после, като дойде Коледа или рожденият ден, не само се чудим какво да подарим, но и вероятността детето да изживее вълшебен миг, отваряйки подаръка си, става минимална, защото то вече е свикнало да получава и подаряването е изгубило значението си. Пък аз като дете получавах за Коледа дрехи и обувки, защото семейството ми трябваше да пести, за да успее да ги купи...

Не ме разбирайте погрешно. Не съм против подаръците. Напротив, купувам подаръци и ще продължа да го правя. Но съм против самоцелните подаръци. Много по-хубави от подаръците за Коледа и за рожден ден са подаръците за „Не-Коледа“ и „нерожден ден“. Онези, които не произхождат задължение, а носят в себе си истинско значение. Онези, които изразяват грижа и внимание, купени не защото трябва, а защото точно определеният човек има нужда от точно този подарък. И тогава човек не решава, че са излишни, а веднага вижда необходимостта им. И никога няма да му хрумне да ги продава в Интернет...