Помните ли звуците на лятото? Вероятно не е лесно да ги пресъздадем в съзнанието си през февруари, но те не са само ехо от далечен спомен. Усещанията ни се просмукват в нас и ни съпровождат през целия процес на порастване. А летните традиционно оставят емоционални вáди в градината на спомените. Отворени прозорци, свистещи гуми по още нагорещен асфалт, съседи, които обсъждат на висок глас актуални футболни резултати, неповторимите качества на домашната ракия и цената на купешките домати. Деца, които играят на стражари и апаши пред блока, делейки си пространството с целуващи се тийнейджъри. Oбсебили беседките им, с качени крака на седалките, те се надпреварват по потенциал на бирена вместимост, пушат и играят карти, под назидателните погледи от стожерите на патриархалния ред - кварталните баби, които ги заплашват с полиция, а всъщност се опитват да преглътнат неумолимостта на отминалата си младост .... 

През деветдесетте за мен лятото беше безгрижие и топлина, която разширяваше пространството на домовете и отваряше входните врати, за да се смеси ароматът на пържена риба от един етаж с този на печени чужки и домашна лютеница от друг. Докато зимата всеки се шмугваше в себе си като разярена костенурка, през летните месеци сякаш хората се отваряха като божур при изгрев слънце - ненаситни да съберат ароматите, топлината и своеобразните емоционални гъделичкания на преходния коктейл от задух, пот и хормони. Още оттогава лятото винаги ми навява усещане за облагородяване и свобода. И ето ме днес, от около двайсет години напуснала лятото на детството и обратно, доста далеч от родните географски ширини на усилните августовски дни, попаднала в град на вечно лято. 

Картахена. 

Не знам как, но по някакъв начин този град ме води към нов етап от развитието ми. Седейки на горещия под на открита тераса с бира в краката и лаптоп в скута, пред мен се разкрива трудно описуем изглед от палми, сергии за книги, кофи за боклук, рухващи бараки и до тях осветени молове. Свят на изобилие от тонове, аромати, контрасти, еуфория, бедност, музика, живот. Сякаш някой неопитен художник се е захванал с непосилна за него задача и в безизходицата си просто е изсипал цялата палитра вурху платното, а цветовете така необратимо, но хармонично са се прелели в един друг, че е невъзможно да се каже кои са преобладаващите. Едно обаче е сигурно - пред такова пъстроцветие безразличието е изключено.

След седем години привикване към немската сдържаност, ко;лумбийската нагласа към живота ми се струва потресаващо разточителна. Цветовете на дрехите са крещящи, улиците вибрират под натиска на гърмящи тонколони, от които извират салса, бачата, бадженато, чампета, кумбия и безброй африкански ритми. Освен музикалния съпровод, движението по тесните тротоари, специално за представителите на женски пол, е съпроводено с усилена хвалебствия относно нейната красота, божественост, неповторимост и грация. Тези излияния биват подправени с елегантни подсвирквания и субтилно изсъскване, по възможност в непосредствена близост и при наличието на рентгеново зяпане. "Знаеш ли, докато учех в Германия започна да ми липсва фактът, че никой не ми казваше нищо мило по улицата", - оплака ми се още първата седмица колумбийската ми колежка Ибис, която е в състояние да съпоставя, но и да приласкава и двата свята. Тя е човек, когото обикнах за около 10 минути. С нея дълго стояхме замислени пред цитата от Херта Мюлер, оафишен на работното ни място - "Родината е това, което човек не може да понася докато е в нея и това, с което му е невъзможно да се раздели, когато е далеч от нея."

Петък вечер е, а лятото е даденост. По улицата препускат туристически файтони с очебийно бели наематели, които контрастират на фона на над 50-те срещащи се нации по улиците на Картахена - градът, вдъхновил Маркес. Изобилието от африкански корени. които при много обитатели на регионите около карибско море са изографисани чрез карамелена кожа и невъзможна за сресване коса и неотменно са белязаля жаждата за живот на тази държава на несигурност, в която единствената константа е необходимостта да живее за мига. 

Като изучаваща занаята и вече два пъти паднала (и станала) от хамак на плажа, държа да отбележа, че това самó по себе си е изкуство, обратнопропорционално на хроничния работохолизъм. 

Вдишвам (не)реалното фебруарското лято на Картахена и дробовете ми поямат смесица от аромати. Сладостта от уличните будки за пресни сокове от папая и ананас се прегръща сластно с парфюма от кофите за боклук, гарнирани с рибни останки. Дали поради свежестта от цъфтящите мангота по улицата или от вълмáта oт марихуана, която се пуши в парка под процореца, започвам да си представям потенциален дует между Мано Чао и Марк Антъни и примерна сценографията на видео-клипа. Наблизо звучат тимбали и пачанга. Облагородена и благодарна съм за това предварително лято, което  започна да препограмира нещо фундаментално в софтуера на личните ми убеждения....Нека да е лято!