„Отнася се с нея, както би се отнесъл с детето си. Той би се отнесъл с детето си по същия начин. Играе си с тялото на своето дете, преобръща го, закрива с него лицето, устата, очите си. И тя продължава да му се отдава точно по начина, който той е избрал, когато е започнал играта. И изневиделица тя е тази, която го умолява, не казва за какво, а той й изкрещява да мълчи, крещи, че не я иска вече, че не иска повече да й се наслаждава, и ето ги отново впримчени двамата, приклещени в ужаса, и ето че този ужас се уталожва малко по малко, те малко по малко спират да се съпротивляват посред сълзите, отчаянието, щастието.“

Маргьорит Дюрас беше набелязан от мен автор след като прочетох невероятен биографичен текст от Виргиния Захариева, посветен на френската литературна икона и нейния турбулентен личен живот. Преди 2 седмици присъствах на културен фестивал в Картахена (Hay Festival) и една от плодотворните дискусии беше посветена на любими книги, вдъхновили съвременни гостуващи писатели. „Джейн Еър“ и „Любовникът“ бяха две такива творби. Първата, посветена тенденциално на любовта, втората - на еротиката, и двете обединени от нишката на страданието, което за пореден път ражда запомнящи се културни продукти в дългосрочен план. 

„Любовникът“, противно на очакванията, не е книга единствено за любовника и далеч не е просто еротична литература. Книгата е автобиографична и обрисува дерзаещия процес на порастване на Маргьорит Дюрас в Индочина, днешен Виетнам. „Бялото момиче“, както често бива възприемана и в последствие започва да се самоописва и самата тя, се впуска в продължителна връзка със заможен и доста по-възрастен от нея китаец. Чувството за обреченост пропива взаимоотношенията им. Той я въвежда в бездната на неутолимо сексуално желание, тя него - в непосилна, безпредметна и неминуема любов.

„Любовникът“ е автобиографична книжка със скромен обем и много съдържание. Тя е най-просто казано разпокъсана, абсолютно фрагментарна. Структурата й е хвърчаща, не повече от две страници читателят има удоволствието да проследи хронологично развитие на действието, след това следва скок във времето и това се повтаря отново и отново. Може би това е страничен ефект на времевата дистанция, породен от факта, че книгата излиза чак когато авторката е на 70 години, а се връща ретроспективно към спомените си от 15-годишна възраст. Може би.

Маргьорит разхвърля епизоди от живота на едно (всъщност на собственото) обречено семейство. То е оглавено от болна и очевидно неспособна да поема функциите си на такава майка. Други негови представители са големият брат, който излъчва потенциално престъпление и някаква опасна еротика; малкото братче, което единствено е опазило невинността си; и мизерията и безпаричието като главни действащи лица. Бащата е мъртъв, а съдейки по тоналността на повествованието, самото щастието е мъртвородено в този дом. В него всичко е преждевременно - порастването на момичето, смъртта на малкия брат, болестта на майката, появата на любовника. В какафонията на тази откъслечност, тялото и душата на френската тийнейджърка биват разсъблечени пред погледа на богатия китаец, който я превръща в нещо средно между свое дете и любовница. В своя любовница и в свое дете.

Желание...
за емоционална разхвърляност...