Още в първите дни на студентския си живот в Германия научих, че ако не познаваш никого в стаята и има свободни маси, то е за предпочитане да изпозваш тях, вместо да седнеш до някоя непозната личност и да рискуваш да я притесняваш. Или още по-лошо: да се чувстваш виновен, че го притесняваш, което чувство тя би могла да ти вмени по невербален, но много осезаем начин.

Едно от другите първи неща, които научих, е, че в градския транспорт има два вида хора: такива, които стоят на вратата и запречват движението, въпреки че автобусът вътре е празен, и такива, които още с качването си избират точно определена седалка и на всяка цена трябва да седнат на нея, независимо колко други пътници ще избутат и прегазят по пътя си.

- Извинете! - укорително ми казва възрастна жена и побутва торбата с размер 1 х 1 м., която съм сложила на вътрешната седалка в метрото, пътуваща назад.

Вдигам торбата и преди да съм успяла да наместя стърчащите от нея две франзели, стрък праз и връзка ревен, така че да не паднат, тя вече е успяла да накара човека на отсрещната седалка да си свие краката, настанила се е до мен и в седящо положение усилено дърпа дядото за бастуна, за да седна пък той срещу мен и  диагонално от нея. Ръката ми замръзва във въздуха заедно с торбата, която се оказва твърде голяма, за да се побере между бастуна на дядото и краката ми. Внимателно приземявайки покупките на пътечката в средата на метрото, забелязвам, че седалката отдясно на дядото и от другата страна на пътечката е празна. Ако беше седнала на нея, нямаше да се налага нито да сбутва мен и човека диагонално от мен, нито пък да дърпа дядото за бастуна, а можеше да си седи до него и да го подкрепя, докато седне и той.

И тогава в главата ми се случва нещо особено. Като балон с горещ въздух възмущението ми започва да се издува и да се очертава върху изражението на лицето ми. Едновременно с това във въображението ми гласът на бабичката прогърмява през горещия въздух, прерязвайки го на две: „Тази днешната младеж... Никакво уважение към възрастните хора...“ Опомням се и съзнателно насочвам погледа си далеч от бабата. Чудя се, дали гласът във въображението ми беше на немски? Защо тогава думите звучат така на български? И дали моята реакция беше реакцията на обидената източноевропейка? И ако да, защо беше така в синхрон с немската култура? Странно.

Усещам как бабичката се е вторачила в екрана на мобилния ми телефон, на който пиша съобщение на български. Любопитството й е толкова силно, че мога да чуя как дъвче сухото хлебче с кашкавал и мога да усетя дъха й отстрани на врата си. Рязко ставам и усещам как тя вече приканва дядото да се премести до нея.

- ...тези рускини... - долита до мен част от шепота й. Обръщам се към нея и погледите ни се срещат, а тя продължава вече на висок глас. - Също като Лена Майер-Ландрут или Лейди Гага се обличат. 

Време е да сляза от влака.

Забелязали ли сте, че с хората, с които си комуникираме често, винаги имаме какво да си кажем, докато с хората, с които говорим веднъж годишно, трябва известно време, докато разговорът потръгне, ако изобщо това се случи? Дори и да не са ни близки или пък особено приятни първите и колкото и да обичаме вторите, обикновено така се получава. Странно е, или? Всъщност е по-логично, когато редовно имаме контакт с някого, да сме „се изчерпали“, да сме си изговорили всичко и да нямаме много теми за разговор. Логично е също, ако не сме говорили дълго време с някого, да са се насъбрали много теми и всъщност да не можем да спрем да говорим. А всъщност поне при мен се получава точно обратното.

Предполагам, че има хора, които винаги могат да говорят независимо от ситуацията. Но когато става дума за балансиран, задълбочен разговор, в който хората проявяват интерес един към друг, а не към процеса на говорене, човек винаги трябва да вземе решение какво да каже. И тогава, ако не си комуникирала от дълго време с някого, или не знаеш откъде да започнеш, или всичко ти се случва маловажно и незаслужаващо чуждото внимание. Или може би само аз съм такава.

От друга страна, ако редовно си говориш с някого - било то на живо или не - темите изникват от самосебе си. Оправихте ли се вече от грипа? Помниш ли онзи колега, който от много време искаше да напуска? И какво стана с рецептата за спагети със сьомга? Изведнъж нещата не ти се струват малки и неважни, а напротив - само със споменаването им се вдига завесата, скриваща собствения ти свят от околните или пък успяваш да надникнеш в живота на другия. Темите не ти се струват прозаични, защото ви позволяват почти да се размените местата - или поне да си въобразите, че разбирате чуждия живот и че виждате през очите на другия.

Всъщност грипният сезон, успехът на някаква си рецепта или вероятността някой колега най-после да си намери друга работа са малки неща. И също така прозаични. От тях не зависи нищо и ако човек не им придава особена важност (което не е и много здравословно да прави), са и маловажни.

И въпреки това малките неща са градивните единици на реалността. На живота ни тук и сега. И то не защото, ако ги съберем, ще се получи нещо голямо - не, малките неща не са парченца от пъзел, които образуват заедно някаква еднозначна картина. Всъщност те са фрагменти - колкото свързани с голямото цяло, толкова и отделни единици. Но колкото и да са малки и маловажни от глобална перспектива, във всяко едно от тях пулсира един и същи ритъм - нашият собствен.

... попита ме една колежка деня след рождения ми ден. „Мислила съм, ама няма аз да съм сладкарката.“, отговорих й.

Странно е как един сладкиш може да промени изцяло отношението на хората. Дали в човешката природа има заложено нещо, което ни кара да отвърнем на всяко мило действие, или възпитанието ни кара да сме по-любезни, когато хората проявяват жестове към нас, не мога да реша, но след като занесох чийзкейк на работа на рождения си ден, колегите, които никога не са ми били приятели, изведнъж започнаха да се държат по различен начин с мен.

И като си помисля, че моят (нарушаващ всякакви диети) кекс се изяде в рамките на два часа, а пък този на колежката, който струваше 18 евро, беше веган и безглутенов и съдържаше само био продукти, се наложи да изхвърлим на третия ден, съм убедена, че не искам да си отворя сладкарница. Иначе наистина съм мислила по въпроса. Също както съм мислила да продавам в Интернет неща, които съм плела или шила, но и това не мога.

Истината е, че има неща, които не мога да разменям срещу пари. Неща, които мога само да подарявам. Понякога имам усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра в правенето им, а понякога просто знам, че разменната им стойност просто не може да се равнява на сума пари.

Нещата, направени за конкретен човек. Бебешката играчка, плетена на една кука, чантата, ушита от приятелка, тортата за рождения ден на любимия човек, приказката, разказана преди сън, стихотворението, написано за точно определен получател. Тяхната стойност се измерва не с разходите за материали, прекараното в труд време или стойността на подобен продукт на пазара. Също както когато просто обичаш някого, възнаграждението се съдържа в самото действие, в правенето на сладкиша, в даването.

- Ама ето го бе! - провиква се една от най-важните говорителки на конгреса, докато й подавам договора за подпис. - Не го видях вчера, ама сега си е тука!

- Кое? - стреснато я питам и инстинктивно поглеждам към списъка с договорите.

- Ами коремчето...

- Аааа... - успокоена се усмихвам и продължавам да работя, без да знам какво да отговоря. - Тук си е през цялото време. Аз само го крия от време на време, за да не пречи.

Тя се смее и излиза от стаята, за да продължи към залата, докато аз наум се питам каква ли трябваше да бъде не-сконфузната реакция от моя страна в тази ситуация. Може би трябваше да започна разговор на тема бременност? Или да се покажа зарадвана от вниманието? Или пък не трябваше да реагирам по никакъв начин, защото радостта й не беше насочена точно към мен, ами към корема ми?

Немската култура не предполага да бъдеш мил към всички, които те заобикалят. Любезен, да, но мил - само към най-близките, ако изобщо ти се занимава. Искрено милото поведение дори често пъти се приема като неприятно, защото означава и навлизане в личното пространство на хората. Немците го наричат „да настъпиш някого по пръстите на краката“, един вид толкова  да го при - тесниш, че да не може да се движи и да диша свободно. Границата между приятелското изказване и навлизането в личното пространство понякога е много тънка.

Е, вярно е, че немците изглеждат на пръв поглед студени, но ако човек приеме културата им такава, каквато е, без да се опитва да я оценява като добра или лоша, бързо ще разбере, че понякога и те страдат от студенината така, както по-спокойните хора в България понякога страдат от липсата на лично пространство. Истината е, че за мен като по-тих човек тази особеност на немската култура има едно голямо предимство: нито съм задължена да правя (фалшиви) комплименти на непознати и малко познати хора, за да ги спечеля, нито пък се налага често да предлагам остроумни отговори на комплименти, отправени към мен. Или поне досега беше така.

Сега, когато вече не нося зимно палто и бременността ми личи, ако не от първи, то от втори поглед, изведнъж масово започнаха да ми „тъпчат по пръстите на краката“, образно казано. Хора, които виждам по конгреси два пъти годишно, ме пипат по корема, разпитват ме как съм и ми дават съвети за гледане на деца (най-много съвети дават мъжете с внуци). Възрастната касиерка в магазина ми препоръча от сега да пращам само мъжа си да пазарува, че да се научи, докато бебето се роди, а шефът ми най-подробно ми обясни как се е чувствала жена му в деветия месец и какви ужасни болки в ушите имали всички бебета. („Еми като реват толкова силно, така им се пада.“, отговорих му аз, а той заяви, че не ставам за майка.) Един познат, който в момента е в отпуск по... бащинство, ми каза, че много щяло да ми хареса по цял ден да си играя с бебето, а една колежка ми разказа за двата си (планирани) аборта и за ужасната депресия, която е имала през общо трите си седмици бременност и която след аборта веднага минала.

Най-странното е, че хората са мили. Каквото и да кажат или да направят, винаги е с добро чувство и с желанието да са полезни. Сякаш социалните норми за поведение отпадат, когато човек срещне бременна жена. Сякаш бременните спадат към друга категория хора, към които човек се отнася, както сметне за добре, а не както „трябва“. Сякаш бременността като феномен и социален статус носи някакво по-сложно значение, което хем е заложено културно, хем надхвърля културните ограничения. Сякаш, както казва Камил Палия, бременната жена е „съвършеният човек“, който не се стреми към нищо, защото е постигнал най-важното. Излишно е да казвам, че не съм съгласна с нея и част от причините имат общо с факта, че тя самата няма деца...