- Ама ето го бе! - провиква се една от най-важните говорителки на конгреса, докато й подавам договора за подпис. - Не го видях вчера, ама сега си е тука!

- Кое? - стреснато я питам и инстинктивно поглеждам към списъка с договорите.

- Ами коремчето...

- Аааа... - успокоена се усмихвам и продължавам да работя, без да знам какво да отговоря. - Тук си е през цялото време. Аз само го крия от време на време, за да не пречи.

Тя се смее и излиза от стаята, за да продължи към залата, докато аз наум се питам каква ли трябваше да бъде не-сконфузната реакция от моя страна в тази ситуация. Може би трябваше да започна разговор на тема бременност? Или да се покажа зарадвана от вниманието? Или пък не трябваше да реагирам по никакъв начин, защото радостта й не беше насочена точно към мен, ами към корема ми?

Немската култура не предполага да бъдеш мил към всички, които те заобикалят. Любезен, да, но мил - само към най-близките, ако изобщо ти се занимава. Искрено милото поведение дори често пъти се приема като неприятно, защото означава и навлизане в личното пространство на хората. Немците го наричат „да настъпиш някого по пръстите на краката“, един вид толкова  да го при - тесниш, че да не може да се движи и да диша свободно. Границата между приятелското изказване и навлизането в личното пространство понякога е много тънка.

Е, вярно е, че немците изглеждат на пръв поглед студени, но ако човек приеме културата им такава, каквато е, без да се опитва да я оценява като добра или лоша, бързо ще разбере, че понякога и те страдат от студенината така, както по-спокойните хора в България понякога страдат от липсата на лично пространство. Истината е, че за мен като по-тих човек тази особеност на немската култура има едно голямо предимство: нито съм задължена да правя (фалшиви) комплименти на непознати и малко познати хора, за да ги спечеля, нито пък се налага често да предлагам остроумни отговори на комплименти, отправени към мен. Или поне досега беше така.

Сега, когато вече не нося зимно палто и бременността ми личи, ако не от първи, то от втори поглед, изведнъж масово започнаха да ми „тъпчат по пръстите на краката“, образно казано. Хора, които виждам по конгреси два пъти годишно, ме пипат по корема, разпитват ме как съм и ми дават съвети за гледане на деца (най-много съвети дават мъжете с внуци). Възрастната касиерка в магазина ми препоръча от сега да пращам само мъжа си да пазарува, че да се научи, докато бебето се роди, а шефът ми най-подробно ми обясни как се е чувствала жена му в деветия месец и какви ужасни болки в ушите имали всички бебета. („Еми като реват толкова силно, така им се пада.“, отговорих му аз, а той заяви, че не ставам за майка.) Един познат, който в момента е в отпуск по... бащинство, ми каза, че много щяло да ми хареса по цял ден да си играя с бебето, а една колежка ми разказа за двата си (планирани) аборта и за ужасната депресия, която е имала през общо трите си седмици бременност и която след аборта веднага минала.

Най-странното е, че хората са мили. Каквото и да кажат или да направят, винаги е с добро чувство и с желанието да са полезни. Сякаш социалните норми за поведение отпадат, когато човек срещне бременна жена. Сякаш бременните спадат към друга категория хора, към които човек се отнася, както сметне за добре, а не както „трябва“. Сякаш бременността като феномен и социален статус носи някакво по-сложно значение, което хем е заложено културно, хем надхвърля културните ограничения. Сякаш, както казва Камил Палия, бременната жена е „съвършеният човек“, който не се стреми към нищо, защото е постигнал най-важното. Излишно е да казвам, че не съм съгласна с нея и част от причините имат общо с факта, че тя самата няма деца...