Блендер

вторник, май 31, 2016 0 Коментара

Кой обича разтопен сладолед? Знам, че има и такива хора, но аз не съм от тях. Разтопи ли се, сладоледът става твърде сладък, като разгазирана кола. Става мокър и лепкав. Някакси… слаб.

Въздухът напоследък е като разтопен сладолед. Мокър от дъжда, лепнещ от топлината. Майската градушка също лепи като водопад от сушени фурми. Дъждовните капки са като бульон. Постна супа за женската душа. Предполагам, че и за мъжката. Вятърът е пълен с емулгатори. Локвите са като немско филтърно кафе с ниско качество. Ох, ще ръждясам.

Няма да ръждясам. Моите ножчета са направени от закалена стомана, убедена съм в това. Само човешкото настроение е като философски камък, направен от алхимиците, за да заблуждава. В един момент си мислиш, че ще ръждясаш, в следващия - че ще се прекършиш като медна жица. После си въобразяваш, че всичко е прекалено нищожно за златното ти покритие, а след време ти се струва, че чугунът по повърхността ти е най-грозното нещо на света.

Всъщност квинтесенцията е като блендер с ножчета от закалена стомана. Да опитаме отново? Въздухът е като пълномаслена сметана, чакаща да бъде разбита на пухкав крем. От мен. Майската градушка е като кубчета замразено еспресо, които искат да бъдат превърнати във фрапе. От мен. Дъждовните капки са студено пресовано маслиново олио, нетърпеливо да докосне ароматни листа и да бъде омагьосано в песто. От мен. Вятърът е пълен с отронени стръкчета бабина душица. Локвите са изстинал за лятото горещ шоколад. По-добре?

Интересната задача е сладка като манго. Трудната е твърда като орех. Скучната работа е като изсъхнала гречка. Недоспиването има вкус на лимон. Животът днес е лимонова торта с блат, направен от елдово брашно, с крем от орехи, украсена с манго. Поднесете с чаша вино от глухарчета.

,

Заченати от историята

петък, май 20, 2016 0 Коментара

Има книги, които пристрастяват. Хващат те в мрежите си и не ги пускаш, докато не ги изядеш с кориците, докато не изстискаш и последната капка живот от тях и не се напиеш с думи, случки и герои. Обикновено тези книги стават бестселъри, макар че много от тях имат сериозни недостатъци. Някои от тях стават моментни сензации и биват бързо забравяни, след като читателите им остареят. Други разбира се надживяват авторите си и стават любимци на много поколения.

А има и книги, които просто впечтляват, без да пленяват. Когато ги отвориш, от тях бликат идеи, отваря се различен свят, познат, но и едновременно непознат, защото е видян през очите на някой друг. А после, когато ги затвориш, кориците стават като безразлични бели стени, които не те приканват да дойдеш пак, не те пристрастяват, оставят ти свободата сама да решиш, дали и кога да се върнеш. Предполагам, че много хора не се връщат към не толкова увлекателните книги. Лесно е да не се върнеш. Да ги забравиш и да правиш нещо друго. Да ги подминеш в ежедневието, както подминаваш празна стена. Просто има книги, които не увличат. Не защото не са добри, ами просто… Защото.



Именно такъв е романът „Среднощни деца“ от индийския писател Салман Рушди. Неувлекателен и  впечатляващ. На пръв поглед с прост сюжет и исторически намерения, описващ детството и юношеството на един мюсюлманин в първите години след независимостта на Индия. На пръв поглед странен със своята комбинация от сарказъм и магически реализъм, нетипична за европейската литература. А всъщност изключително сложен не само заради купищата метафори и паралели, с които авторът работи ту открито, ту скрива зад действието, ами и заради дълбокия психологизъм, който надхвърля историческото и географското, така че всеки човек може да научи нещо за себе си.

Особеното на увлекателните книги е не, че авторите им умеят да си служат с думите добре нито пък оригиналните идеи, впечатляващите образи или особените сюжети. Разбира се всички тези неща може да бъдат факт, но това, което прави една книга увлекателна и кара читателите да я прочетат на един дъх, е желанието да разбереш „какво се случва после“, да схванеш голямото цяло зад историята.

„Среднощни деца“ няма това свойство. От една страна голямото цяло не изисква търсене и чакане. То се съдържа във всяка малка случка, във всеки герой, във всеки фрагмент. Прочитайки една-единствена глава, човек веднага вижда голямото цяло, именно историческото, обективното, което също като в реалния живот, „живее“ тук и сега, в настоящето. Но то не е важно. Важно е индивидуалното, субективното време, а то сякаш никога не свършва. „После“-то е безкрайно и това го прави по-малко интересно. И така, ако човек все пак прочете романа, то ще е не заради сляпото търсене на после, ами заради съзнателното решение да прекара време с него.

„Среднощни деца“ не е точно история. Той е по-скоро множество истории за това, как всеки отделен човек с всяко свое малко действие променя хода на историята, както и за това, как всяко малко историческо събитие може да окаже влияние върху най-прозаични неща от ежедневието. Той е роман за децата, родени в нощта на промените, децата, които историята дарява с необикновени магически дарове, децата, които носят географията на родината си върху чертите на лицето си, децата, чиито тела, умове и житейски пътища се променят според политическите промени в Индия. И не на последно място: „Среднощни деца“ е роман за това, как всеки от нас „ражда“ родителите си, как самите ние не раждаме собствените си деца. Как може би внуците ни имат по-силна кръвна връзка с нас от децата ни и как просячето зад ъгъла може да се окаже нашият брат-близнак. „Среднощни деца“ е роман за това, как Алтер Его винаги ни следва...

, , ,

До Картахена и назад

понеделник, май 16, 2016 0 Коментара

Берлин. В автобуса е тихо, никой не ме поглежда открито, камо ли да ме заговори публично. Уж съм в голям град, а нямам нищо общо с другите. Липсата на неприлични музикални децибели на публични места ми предоставя позабравена възможност да проследя мислите си, а дискретността на съседите пък ми позволява да спя и след 5 часá сутринта. И въпреки това ставам сутрините някак без енергия. Къпя се с топла вода, която никога не спира без повод. Токът и интернетът също са безотказно на разположение. Режа си плодове в чистата ми берлинска кухня и се чудя с мюсли ли да си ги сервирам и да си ги омеся на ръчни гранати. Преглъщам на сила и се сгушвам в жилетката. За днес имам няколко предварителни уговорки, старателно отбелязани в календара и потвърдени предишния ден. Ред и комфорт. Колко ми е студено... 
 
Три седмици по-рано.
Картахена. Звъни аларма, ама не е моята, сигурна съм, не бих я включила в неделя, а и не ми трябва, имам си съквартиранти за целта. Спя, или принципно се опитвам, на първия етаж в къща със шестима постоянни обитатели и около трима до петима инцидентни гости. Спряла съм климатика по някое време през нощта и съответно се събуждам в собствен сос. Май пак са ме хапали комари, скоро ще започна да им отвръщам. Поне се преборих с летящите хлебарки...

На едно надуваемо легло на около метър от мен до преди малко похъркваше един приятел на една приятелка и колега на един от моите съквартиранти от Баранкия, който веднъж ми услужи с палатка за къмпинг, а аз от своя страна му върнах услугата като го развеждах три дни по плажовете, а той обеща да дойде да ме види преди да си тръгна, абе дълга история...  В стаята на Карлос пренощува моят учител по испански, който от своя страна е негов шеф. Останалите гости на партито за изпращането ми в пакет с рожден ден успяха да вземат такси, кои моторно, кои стандартно, иначе щяхме и тях да разпределим по диваните.

В кухнята вече тече шумна закуска с юка, папая и смях. Съседите до нас пак празнуват живота с поредната доза бадженато. Ставам да правя силно кафе с авена, но внимавам да не го оставя на барплота, за да не го сбъркат мравките с плувен басейн.
Вадя от шкафа тостера, а от него изкача домашното ни гущерче. Не случайно никога не навлизам в тази територия с контактни лещи. Карлос ми сочи тортата в хладилника и ме пита кога най-после ще я нарежа, понеже родителите му гостували за един ден и ги очаквал всеки момент. Вече свикнала с непрестанния му глад се забавлявам с детинското му нетърпение  и почти изпускам ножа от изумление, когато нахлуват родителите му. Представих си двама, влязоха осем човека в кухнята! Пренасели се, време е да се обадя на Ибис, да се качим почти в движение в зеления автобус с отворени врати и неписани спирки и да се слезем някъде на плажа, да си купим кокосов орех от един от обградилите ни продавачи на каквото се сетите и да седнем на слънце на фона на салса музика от всички страни. Да седнем ли казах? Ибис не умее, когато наблизо звучи музика. Да видим какви изненади ще ни донесе и днешният ден. Със сигурност по-късно ще дойдат и другите. Хаос и живот. Горещо ми е...   


, , , , , ,

Миризлива работа

петък, май 13, 2016 0 Коментара

Офисът на Улрике Имхоф е задушен. На седмия етаж слънцето пече най-силно, удряйки мощно по стария ламаринен покрив на комунистическата сграда и превръщайки етажа в естествена фурна. Няма нито щори, нито климатик и всички прозорци са затворени, за да не влиза шумът от булеварда отдолу.

- Сядай, ей сега съм готова. - казва ми Ули, когато влизам и облизвайки мазнината от пълничките си червени ръчички, изхвърля празната консервна кутия.

Във въздуха се носи миризма на маринована риба тон и пресен лук от току-що привършилия обяд на счетоводителката. Наум си напомням следващия път да си уговоря час предиобед и сядам на посочения ми стол.

- Извинявай, много ли мирише? - Ули сякаш е забелязала изражението ми.

- А, не, съвсем малко, не се притеснявай. - отговарям й колкото се може по-мило. - Не е твоя вина, че бременните имаме по-силно обоняние.

- Ужасно е. - въздъхва тя. - Ама и покрай тая жега. Всичко мирише по-силно.

- Така е. - съгласявам се и започвам да се питам наум, дали няма предвид собствения си аромат.

- Аз вече съм им казала, че аз като напусна, не искам такива подаръци. - продължава Ули, а аз съвсем се обърквам.

- Аха?

- Ами да! Те си мислят, че е мило, а всъщност накрая става какво? - Ули става и пред неразбиращия ми поглед заобикаля стола ми и се оказва пред съседното бюро. - Цял ден да не можеш да се концентрираш! Да седиш тука, да трябва да мислиш за сметки и числа и всякакви простотии, а онова нещо да ти мирише през цялото време!



И чак когато пълничката, възчервена и възпотна счетоводителка посяга към ножа, разбирам. На съседната маса се намира чиния с три донъта. Шоколадовата им глазура се е поразтекла от топлото, а когато Ули разрязва единия на две, белият крем, с който е напълнен, изтича и се смесва с шоколада. Очевидно някой колега е напуснал и е донесъл на последния си работен ден малка почерпка в офиса - за ужас на диетуващата Улрике.

- Обслужвай се! - казва ми Ули с пълна уста, а аз любезно отказвам. Тя, взимайки и втората половина, ми хвърля завистлив поглед. - Цял ден ме мъчат. А се опитвам да се храня здравословно...

***

Случката с Ули ме хвърля в размисъл. Дали не е права? Дали няма нещо егоистично в това да носиш нездравословна храна на работа? Дали не е неуважително към останалите, независимо дали спазват диети? Един вид самоизтъкващо? От една страна, храната - и то най-вече собственоръчно приготвената храна - е нещо лично и един вид сплотяващо. От друга страна обаче колегите не са ни непременно близки и са далеч от това да ни бъдат семейство. Или поне в Германия повечето пъти е така. Доколко културата определя моралното значение на храна? Хм, може би изцяло. А доколко работните миризми зависят географската ширина? Това не знам...

, ,

(Точно) Колко бързо тече времето (?)!

четвъртък, май 05, 2016 0 Коментара

Някои хора казват, че времето не се измервало с вдишвания и издишвания, а с това, колко пъти ти спира дъхът. Други, по-малко романтични хора пък казват, че 5 минути седене върху горещ котлон не са равни на 5 минути с красива жена. Предполагам, че и двете твърдения имат предвид, че времето тече по-бързо, когато правим нещо приятно.

Но дали е така? Летните ваканции определено бяха приятни. Но и ги усещах безкрайни. Всяко лято между две учебни години беше отделна ера само по себе си. От друга страна, наскоро установих, че без да забележа, е минала една трета от годината. Една трета! Колко бързо тече времето! Човек би казал, че съм правила хиляди приятни неща и затова не съм забелязала как е отминало. А всъщност... просто съм ходила на работа, която дори не ми харесва, правила съм твърде много неща, които ми се струват безсмислени, а през по-голямата част от останалото време съм се оплаквала и самосъжалявала. Да, седейки в офиса, понякога имам усещането, че времето е спряло. Но после, поглеждайки назад, когато съм си вкъщи имам усещането, че е отлетяло. С каква мерна единица се измерва скоростта на времето?



Човешките същества имаме различни сетива, но с никое от тях не може да уловим времето. Нито усещаме присъствието му, нито можем да измерим движението му без помощта на външни средства. И все пак вярваме във времето, доверяваме се на календара, часовника и движението на слънцето, съобразяваме се с тях и едновременно с това сравняваме показанията им със собствените си усещания. И понякога се чудим, че календарът измерва времето по друг начин от вътрешния ни усет.

Може би твърдението, че времето се измерва с пътите, когато ни спира дъхът, само в случаите, когато дъхът ни спира от присъствието на нещо ново. Може би времето тече по-бавно само когато растем, защото растейки и развивайки се, създаваме някакво свое контравреме и така не позволяваме на онова другото, обективното физическо и историческо, безлично и бездушно време да ни подмине. Може би фактът, че основната ни задача като деца е да растем, кара времето да тече по-бавно. И затова после като възрастни, като (ако) решим да спрем да растем, да „улегнем“ и  да си повярваме, че развитието ни в голямата си степен е приключило, времето минава бързо, също както експресният влак подминава скорострелно някоя малка селска гара.

Казват, че щастието е пътуване, а не дестинация. Ако е така, то щастливият човек е реката, която тече вечно паралелно с влака на времето и не му позволява да я подмине. Ако е така, улегналите хора са нещастни, а номадите са щастливи.

Хората очакват да ме е страх от раждането и от майчинството. Защото „след това всичко се променя“. Разбира се, че всяка промяна носи страх и след нея не си същият човек. Но аз не съм същият човек, откакто завърших гимназията, университета, откакто заминах за Германия, откакто се запознах със съпруга ми, откакто бабите ми и дядо ми починаха, откакто почнах тази работа, откакто посетих Гвинея, откакто откакто... Всъщност човек никога не е същият. И съзнанието, че промяната идва, носи страх. Но мен лично много повече би ме било страх, ако нищо не се променяше, ако си оставахме вечно едни и същи, като хербаризирани личности...

, ,

Абонамент за: Публикации (Atom)