„Така им се пада!“

сряда, юни 22, 2016 0 Коментара

Препълнен с хора пазар през обедните часове, на пръв поглед хармонична лудница от жужащи препечени хора, някои по рождение, други от константния пек. Продавачи на минути за обаждания, цигари и пържена арепа, до тях кокосови орехи и нарязана папая, коли, влизащи в пешеходната зона между цветарите, поправячите на куфари, седнали на земята току в краката на костюмарите, наредени на змиеподобна опашка пред банкомата. Изведнъж като насъскано куче всички се обръщат в една и съща посока и се спускат към един обречен мъж с дамска чанта в ръка, който от маргинал изжеднъж се оказва в окото на торнадо от бесни и овластени граждани с будна съвест, който взаимно се насърчават да стоварват юмруци вурху главата на спипания.

Не знам колко време човек издържа без да мига, но в съответния момент мисля, че надскочих личния си капацитет. Тогава съквартирантът ми обясни, че в Колумбия това е форма на социално правосъдие, насърчавана и упражняване с цел изкореняване на престъпността в туристически градове, с голям процент ходещи кредитни карти по улицата. До този момент усмихващи се, картахенци изведнъж избухнаха с агресия, таена с години – тази спрямо правителството, което обръща поглед, за да не вижда как поредната въоръжена група обира имуществото им, как къщите им се разпадат при първия дъжд, как липсата на осигуровки се е отпечатала върху беззъби усти, еднокраки тела и просещи души. Обещаният им мир след повече от 60 години ужас, носи също толкова въпросителни и опасения, че вместо от една, в бъдеще ще бъдат ограбвани от множество неконтролируеми групи. И този екзистенциален страх, смесен с несигурност и отчаяние, се трансформират в агресия, чийто отдушник е произволен крадец. Не просто им е позволено, а и желателно да го смелят от бой, дори и да умре, той си го е търсил, а те са в правото си да се възмущават, да мачкат, да унищожат и малкото, останало му, защото и те нямат много. „Така му се пада!“ 


През последните дни пред очите ми постоянно изниква сцената на пребивания крадец и овластените граждани. Трагедията със "златното момиче" Цвети разтърси с епицентъра си България, а второстепенните трусовете достигат до всевъзможни крайща на света, в които българи плачат и се молят за това нежно създание, "паднало" от терасата и от стълбицата на художествената ни гимнастика. Потресаващ е фактът, всъщност кой факт – спекулации в медиите – безброй.

Междувременно хиледи хора, с достъп до личните страници във фейсбук на Илияна Раева и на Ина Ананиева, ги обвиняват едва ли не в убийство. Потресаващо би било (ако е истина), че треньорките не са се намесили достатъчно адекватно и не са предотвратили трагедията (ако е било по силите им).

Това, което ме кара да правя паралели, е чувството за оправдано отприщване на агресия, омраза, злоба, провокирали лавина от обиди и обвинения спрямо двете жени, докато те и възпитаничките им се борят в съответния момент да представят държата ни достойно. Но както е модерно да се пише в момента „майната им на медалите“. Оооок, не са по-важни от човешки живот, ама точно заради тия медали до преди седмица същите горди сънародници се биеха в гърдите из кръчметата, прокламирайки между бирени оригвания: „България на три морета, да го е*ба“. Не са ли тези таени с години емоции насочени всъщност срещу мухлясалото българско управление, което е едновременно смешно в европейските и тъжно в българските очи, нагледали се на системно безсрамие?

Така наречените "смазани млади хора" търсят справедливост за собствените си житейски драми, а всички останали линчуват с думи и обидни епитети във социалните мрежи, сякаш това променя състоянието на Цвети. Ние обаче не сме първични, не пребиваме току-така на пазара, а от далеч по-уютни места, седнали пред компютъра, където е съвсем в реда на нещата да леем помия върху който падне, нали „дума дупка не прави“.

Реално обаче словесното насилие си има дефиниция още от 80-те години насам:
„Мобингът (на английски: mobbing, to mob – нападам, нахвърлям се върху някого в група), има значението на групов психически тормоз. (...) Мобингът е враждебно поведение, което може да включва действия срещу репутацията или личното достойнство на засегнатия (разпръскване на слухове с цел унижение, клюкарстване и злословене, коментари със сексуален подтекст, ясно демонстриране на пренебрежение), действия срещу упражняването на работата му, манипулация на комуникацията или на информацията и ситуации на неравнопоставеност. Той е вид емоционално насилие, което се разпространява като вирус и в крайна сметка нападнатото лице може да загуби работното си място, да бъде изправено пред социална изолация и пред редица здравословни проблеми. Разстройства като тревожността и депресията са най-честите емоционални патологии, съпътствани от психофизиологични разстройства като увеличаване на артериалното налягане, проблеми със съня, сърдечно-съдови заболявания, кожни и алергични прояви, стомашно-чревни разстройства, главоболие и други. Според Лейман, възникващото в редица случаи посттравматично стресово разстройство у жертви на мобинг е сходно с това у задържаните в трудов или концентрационен лагер“*

А сега да помислим. Дори за момент да замълчим. Не че съм против свободата на словото, и през ум не ми минава да си изям журналистическата диплома, обаче свобода никога не означава свободия, както и справедливост не би трябвало да значи емоционален или физически терор. Да бъдем хора отново напук на всичко. Ако българинът умее нещо до съвършенство, то това е изкуството да преодолява себе си напук...както и да бъде състрадателен и съпричастен, не само озлобен и разочарован. Избор винаги имаме!

*https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B3

, , , , , , ,

Пари за всички (?!)

сряда, юни 15, 2016 0 Коментара

Ако се окажеш без работа в Германия и поради някаква причина не получаваш пари за безработни, имаш право на социални помощи. Също както в България. Само че за разлика от българската държава немската ти плаща наема, изчислява колко пари ти трябват за храна, дрехи и градски транспорт и тогава решава на каква точно сума възлизат социалните ти помощи. Някои биха го нарекли социално. Други пък се възмущават от милионите хора, които по професия са… ами приемащи социални помощи. Може да се каже, че и това е като в България.

До тук за Германия. Това, което обаче беше на път да се случи в Швейцария, но за малко им се размина, е нещо малко по-различно, доста чудато, макар и не точно нечувано. Наскоро швейцарците имаха реферндум за безусловни базови приходи ("bedingungsloses Grundeinkommen")  от 1500 евро за всеки човек от населението. Не социални помощи. Не пари за безработни. Не пенсия. Ами пари, за които човек не е принуден да работи или да плаща някакви застраховки, а получава от държавата на месец като подарък. Безусловно. Пък ти ако искаш, работи си. Тогава ако печелиш под 1500, държавата ще ти доплати разликата. Пък ако печелиш повече, е… твоя работа. Някои хора предричаха, че това би означаво крах за швейцарската икономика. Други смятаха, че ако хората не са принудени да работят, за да живеят, то всеки би извършвал дейност, която умее да извършва и която смята за приятна, което пък би довело до това, че хората биха работили повече и по-качествено. И биха били по-щастливи и продуктивни. Е, в крайна сметка швейцарците гласуваха масово против. Дали и в България би се случило същото, ако имаше такъв референдум?



Като оставим настрани факта, че 1500 евро за швейцарския стандарт на живот не са нито много, нито малко, ами може би общо взето достатъчно, за да не се смята човек нито за беден, нито за богат, самата идея държавата безусловно да се грижи за благосъстоянието на всеки отделен човек от населението е… ами особена. Объркваща. На пръв поглед човек винаги има силна реакция. Или силно положителна, или силно отрицателна. А след като се позамисли и се опита да отхвърли собствените си предразсъдъци, породени най-вече от възпитанието и от уроците, които му е донесла епохата, в която е пораснал, човек се чувства малко... объркан. И то най-вече защото концепцията съдържа едновременно хем типичната за комунистическата идеология смесица от вяра в достойнството на всеки един човек да живее добре, хем някакво напомняне за Биг Брадър. Държавата се превръща в един вид майка (батко?) на населението, задължена да храни всички и ако не да осигури равенство, то поне да елиминира вероятността някои от гражданите да се борят за финансовото си оцеляване.

Като човек, заявил на единадесетгошна възраст, че съвсем скоро се изнася от къщи, за да бъде независима, първата ми реакция към базовите приходи беше по-скоро негативна. Инстинктивно отхвърлих идеята да завися от грижите на държавата, защото обичам да имам усещането, че всичко, което притежавам, е плод на собствения ми труд. От друга страна, като човек, убеден, че всички деца са равни (опитът показва, че за съжаление това не важи за всички възрастни...), идеята никое дете да не бъде изцяло зависимо от родителите, които са му се паднали, веднага ми се стори чудесна.

Но в крайна сметка има и други важни въпроси. Дали пък хората не обичат да не са равни? Дали тайно всеки не се надява да бъде в някои отношения по-добър от останали? Дали въпреки базовите приходи няма да възникне друг вид бедност? Не бедност в смисъл на борба за ежедневния хляб, ами бедност като социална категория. Като каста или социална стигма? Дали извендъж няма да има категорията на онези, които живеят с 1500 евро, и категорията на онези, които имат повече? Категорията на онези, които се издържат чрез държавата (и я „ограбват, хранят се от нашите данъци...“ звучи ли на някого познато?) и категорията на „работливите“? Дали дори някой ден наемите няма да се окажат толкова високи, че с 1500 евро човек да не може да си позволи нищо?

И по-интересният (и по-позитивен) въпрос: ако всичко потръгне добре, какво ли хората биха правили, ако имаха на разположение цялото си време и не се налагаше да работят, за да си изхранват прехраната? Дали наистина биха били по-креативни и усърдни? Дали биха възникнали купища нови идеи и изобретения? Или просто - също като милионите немци, живеещи от социални помощи - всички ще гледат по цял ден телевизия и ще бездействат?

, , ,

Едно-Временно

сряда, юни 08, 2016 0 Коментара

Беше валяло и асфалтът беше мокър. Същият този асфалт, който няколко седмици по - рано по време на Световното по футбол издишаше жега като проводник на емоции чак от ЮАР до Германия, сега беше осеян с локви, които прескачах по пътя към спирката. Хладно беше и на спирката. Направи ми впечатление, че белият му суичър имаше същия цвят като зъбите му, които блеснаха в тъмното, когато ме поздрави.

- Нали нямаш нищо против да хапна набързо? - попита ме извинително, когато погледът ми се спря върху пакета от Burger King в ръцете му.

- А, да… Рамадан. - сетих се най-накрая. И така първата ни среща започна с бургери, учудване и августовски дъжд.



Сега отново е Рамадан. И макар че този път започна с купища домашно приготвена храна и юнско слънце, сякаш за пореден път колелото пак се е завъртяло на онази същата позиция, където беше преди шест години. Месеците в мюсюлманския календар следват не слънчевите движения, а лунните, затова никога не съвпадат с юлианските месеци. Затова Рамадан всяка година е с 10 дни по-рано от предишната. Просто защото лунната година е по-къса от слънчевата. Според луната вече са изминали повече от 6 години от запознанството ни. Нищо, че слънцето е на по-различно мнение.

И макар че не съм мюсюлманка, за мен Рамадан носи усещане за особен празник. Мирише на лято, въпреки че след някоя друга година ще е през пролетта, а след това през зимата. Рамадан пари като напечена от слънцето пейка, лепне по мен като въздуха след летен дъжд. Тежък празник наистина, изпитващ волята също както слънцето на Дунавската равнина подлагаше на изпитание ваканционното ми щастие в един друг живот. Рамадан мирише на безбройни манджи също като кухнята на баба ми през лятото, когато трябваше да изхранва повече гърла от обикновено. Рамадан е като вино от глухарчета, което има вълшебното свойство да връща лятото по всяко време на годината, да лекува ежедневното, да ни връща към началото, към лично нашето си начало и по този начин да разчиства пътя за новото.

Тогава беше август, днес е юни, някой ден ще е февруарска виелица. И все пак по свой особен начин ще е едно и също време на годината. И може би един ден ще престана да измервам времето с месеци и сезони, ще спра да вярвам в годините, както вече не вярвам във вещици и ще има само дни. И тогава ще останат само емоции, нови и познати, закотвени с аромати, мелодии и думи, които ще завъртат спиралата на времето. Моето и нашето...

, , , , ,

Абонамент за: Публикации (Atom)