Случвало ли ви се е да забравите неща, които някога са били изключително важни за вас? Да не можете да си припомните лицата на хора, които преди много време са играли ключова роля за вас? Не?

На мен ми се е случвало. Беше някъде в десети клас, когато изведнъж установих, че съм забравила как изглежда началната ми учителка. Извадих албума, погледнах старите снимки, а лицето й ми се стори толкова... чуждо. Имах усещането, че не я познавам, а едновременно с това имах съвсем ясен спомен за нея, само че споменът ми не беше визуален, ами по-скоро... безплътен. Помнех усещането да разговаряш с нея, впечатлението, което оставаше у мен, след като съм я слушала цял учебен час.

И после, преди няколко години, докато разглеждах пак старите албуми, открих, че и лицето на баба ми е останало в съзнанието ми под особена форма. Спомням си я такава, каквато беше, преди да почине. Болна, със силно посивели редки коси и много много бръчки. Спомням си говора й, повлиян от паркинсона, краката й отпуснати и тежки заради болестта. Странно е, че хората остават в спомените ни по този начин. Не такива, каквито са били десетилетия наред, ами такива, в каквито са се превърнали в последните месеци от живота са.

Старите снимки на баба ми се струваха нереални. Тези, на които бях и аз, бяха също толкова химерни, колкото и онези от младостта й, когато още не съм била родена. Онази баба с черна коса, твърда крачка и ясен глас беше изчезнала от съзнанието ми. Сякаш мозъкът ми я беше натикал в някакво чекмедже, скрито в някой ъгъл на тавана, беше го заключил и изгубил ключа. Може би е искал да бъда завинаги пораснала? А може би е искал да забрави за болезнения спомен за една друга епоха? Кой знае.

И така до скоро. Докато онази, предишната ми баба не изскочи от тавана изведнъж. Не че си я спомних изведнъж. Не. Баба рядко изниква като визуален образ в ежедневието ми. Понякога мислено си представям какво ли би казала в дадена ситуация, как ли би оценила домакинството ми или пък докато изпробвам някоя особено сложна рецепта, почти усещам как баба ми и прабаба ми и нейната майка и баба групово клатят глави и мърморят, че не съм достатъчно прецизна в мерките и достатъчно усърдна в готварските техники. Но като изключим това, баба ми се появява само понякога в сънищата ми. И откакто съм бременна, тази точно баба се подмлади с десетилетия.

По разните списания за бременни пишат, че бременните често сънуват кошмари било то на хормонална основа или пък защото се притесняват за предстоящото раждане и майчинство. Аз пък рядко сънувам кошмари. Дори бих казала, че спя „като бебе“. Може би съществото в мен ми предава нощем някаква негова си, бебешка енергия, която влияе на сънищата ми. Не знам. Но сънувам често, че отново съм дете. Че светът е същият като тогава, прост и интересен, че баба може да става от дивана без чужда помощ, мъкне тежки пазарски чанти и ми обяснява простите очевидни неща в живота. Сънувам, че в хола в София още е старият изтъркан килим от комунистическо време, който баба беше подшила по ръба, за да не се разнищва. Сънувам себе си и други такива, каквито бяхме преди две десетилетия. Или каквито още сме?

Сякаш бременността ме връща нощем обратно към началото, към важното и лесното. Обратно към природата? Сякаш сънищата ми са част от някакъв процес, от онова, което ми дава нероденото бебе, без да знае. Също както изведнъж започнах да клякам, вместо да се навеждам, защото е по-лесно. Забелязали ли сте, че децата винаги клякат, а възрастните се навеждат? Сякаш децата просто се „смъкват“, „намаляват ръста си“, за да са „едно ниво по-ниско“, докато възрастните се огъват под някаква невидима тежест. Кой си спомня кога е спрял да кляка и е започнал да се навежда? Дали идва с ръста? Или несъзнателно имитираме околните възрастни, защото някой ни е втълпил, че именно те знаят кое е правилно? Не знам. Но обемът на корема ми ме принуждава отново да клякам. По чисто физически начин ме връща назад. Или напред, зависи от перспективата.