Един популярен философски въпрос гласи: Ако дърво се прекърши и падне в някоя дива гора и никой не присъства в този момент, дали звукът от падането му наистина е реален, въпреки че никой го е чул?

На пръв поглед смешен въпрос. Напомнящ на безсмислените въпроси от рода на „Колко дявола се побират на върха на една игла?“, над които са си блъскали главите средновековните теолози. Само че ако заменим думата „дърво“ с „човек“, въпросът изведнъж придобива съвсем различен смисъл: Ако човек се прекърши и падне и никой не стане свидетел на падането му, дали събитието все пак си остава реално, въпреки че никой не го е чул? И още повече: Дали един човек наистина съществува, ако няма свидетели, които да признаят съществуванието му?

Тази година на нашата улица отвориха ново кафене. Всъщност нищо особено, кафене като всяко друго, с тази разлика, че тъй като собственикът е французин, гостите са или също французи, или пък немци с претенции за изтънченост. За разлика от повечето немски кафенета - и също както в повечето български - хората отиват там не заради кафето или палачинките, ами за да се срещат с други хора и да си говорят. Дотук добре. Това, което придава особено значение на въпросното кафене обаче, е фактът, че то се намира точно по средата на пътя ми до супермаркета. Което пък от своя страна означава, че всеки път, когато отивам да напазарувам, състоянието на полата ми и формата на прическата ми са потенциален повод ако не за разговор, то поне за особени преценяващи погледи от страна на седналите на кафе мами, лели, баби и девойки. Нещо, на което не съм свикнала в Германия, където както непознатите хора на улицата, така и съвсем бегло познатите отвръщат поглед, за да не им се наложи да те поздравят.

Да си призная, аз съм от онези леко чалнати хора, които си епилират ръцете и краката дори и през зимата. Вярно, не толкова често, колкото през лятото, но пък си имам почти режим за епилация. От друга страна, пак да си призная, принадлежа и към онези хора, силно критикувани от Наталия Кобилкина, които си носят у дома старите дрехи. И то с години, въпреки че по тях понякога има петна от латекс или пръски от белина. Дори наскоро изхвърлих една пола, която си бях купила в девети клас и която от 5-6 години си носех вкъщи. Освен това, ако знам, че няма да се срещам с хора, не си лакирам ноктите. И дори понякога не си реша косата, докато не ми се наложи да изляза. Та така се получи, че в последните десет дни, след като шест седмици преди термина принудително ме изпратиха в майчинство по-рано от предвиденото, съвсем нормалните неща като правене на прическа, избиране на прилични дрехи и гримиране изведнъж се превърнаха в неща, които трябва да си напомням, защото за разлика от епилацията, която променя крайниците ми и на допир, начинът, по който изглеждам, има някакво значение единствено ако погледна в огледалото. А когато по цял ден съм сама, това е последното, което правя. С една дума, липсват ми свидетели.

Всъщност е малко глупаво. Аз съм по-скоро интроверт и обичам да прекарвам време сама. Идеята, че ще прекарам повече време вкъщи от предвиденото, защото майчинството ми започна по-рано, като цяло ме зарадва. И през ум не ми беше минавало, че ще имам нужда от „свидетели“, за да поддържам външния си вид, че ще ми трябват други хора, за които да си заслужават усилията. А истината е, че ако през седмицата не положиш усилия, сякаш губиш тренинг и после събота и неделя пак не се стараеш особено, въпреки че тогава има човек вкъщи, който да те види. А усилията започват с ходенето на пазар. И френското кафене, което осигурява публика на победилия ме мързел.

Всеки е чувал, че новоизлюпените майки нямат време за грим и маникюр. Че често пъти прекарват дните си в грозни дрехи и с рошави коси. И че вината за това носят ужасните крещящи и неспящи чудовища, които повръщат върху чаршафи, дърпат коси и обици и хвърлят храна по пода.

Само че моето чудовище все още си седи в корема ми с главата надолу и най-голямото му прегрешение засега е, че с двете кила, които тежи, заплашително ме тегли надолу всеки път, когато се опитвам да измия ваната. Засега не мога да го обвиня в друго и в следващите 4 седмици се очертава нещата да си останат същите. И въпреки това опасността и аз да прекарам всеки ден в грозни дрехи и с рошава коса е доста реална. И дори и аз бих могла да кажа, че нямам време (или смисъл) да се занимавам с гримиране, защото трябва да поддържам чисто и да подготвя всички бебешки неща...

А истината е, че нямам свидетели. Също като при самотното дърво, което се сгромолясва в гората, без някой да го види и чуе, ехото на моето ежедневие заглъхва във вакуум. Реална е работата, която върша, реални са задачите, които други хора ще оценят, но реална ли съм аз самата? Глупав въпрос, но не и неоснователен, когато времето, прекарано сама (или в компанията на бебето), се комбинира с моралните изисквания за майчини саможертви. Защо винаги ни учат да уважаваме правилата или другите хора, но никой никога не ни учи на самоуважение? И откъде е дошла тази зависимост от другите хора? Кой ни учи, че само обективното е реално и че за да съществува нещо или някой, е нужен наблюдател? Защо не може дървото само да стане свидетел на падането си? И ако не може да чуе звука, то поне да усети вибрацията от него?

Аз сама ще си бъда свидетел, поглеждайки в огледалото. И ако това не ми стигне, то ще си измисля няколко въображаеми, не като клюкарките от френското кафене, ами могъщи като феите, които като дете си въобразявах, че ме съпровождат навсякъде. Тогава си ги представях като отделни от мен същества с магически сили и изчерпаеми знания, но сега, като се замисля, може всички те са били просто други версии на мен самата, от друго време и обстоятелства...