Следвайки тази добре преподадена ми житейска мъдрост от трудолюбивата ми баба, реших на крехката възраст от 18 години да се впусна в морето на работния пазар. За ужас на иначе феноменално толерантните ми родители, първите ми гениални идеи се простираха в области, изискващи здрави нерви, склонност към инсомния и готовност за денонощна експлоатация на някой китен летен курорт, Слънчев бряг например (всички съвпадения с реални лица и събития са напълно умишлени). Откривайки чара на аниматорската професия сред подпийнали германци в All-Inclusive хотел срещу тогава скромните 300 лв на месец, вкусих за пръв път сладостта на облагородяващия сироп на независимостта. А и партитата не липсваха! С колеги, които сменят клоунски костюм с перука на Britney Spears, Michael Jackson и Whitney Houston, мъже, чиято честа униформа включва надуваем бюст и токчета, скуката не беше опция. И от тогава, та до ден днешен, в съзнанието ми остана ключовото заклинание: „The show must go on“.

Окрилена от заблудата, че мога всичко, смело поех по аналогична писта на немска територия, лошото е, че германците не са така забавни, както когато са на почивка в „Източна Европа“. Иначе казано, всеки си маркира територията и те пита ти от кое стадо си. Открих, че очевидно е възможно да се пресметне колко точно работа да свършиш за единица време, че режим „кръшкам“ е привилегия на по-старшите (нещо като женска казарма) и че всеки, който ти поеме смяната ако си болен, е нещо като твой приятел. От тогава минаха 4 години, смениха се много колеги, размениха си местата много приоритети... 

След хотелската работа последваха многобройни смислени и не до толкова експерименти, от детска анимация, до работа в телевизията, от правене на палачинки по фестивали, до PR и Marketing, от раздаване на кънки в закрит стадион до редакционен асистент в новините. Колкото и шизофренично да звучи, във всяка от тези работи трябваше да внедря себе си, да се приспособя към рутината, иначе казано да се хамелеонизирам, да си повярвам, да се чувстам на място, без реално да разбирам върху какво съм стъпила. И изобщо, за да бъда допусната до интервю за горещо желаната позиция, с която „аз съвършено се идентифицирам“, да вляза в роля, да си нагримирам усмихнато лице, да преговоря сценария и да изляза, въпреки подготовката, в грешен спектакъл, където трябва да импровизирам на воля... 

Само по себе си кандидатстването за работа е маскарад, в чиято пъстрота всички са лъчезарни и приветливи, адаптират най-добрата си жизнена проекция с цел да те направят един/една от тях.

Колкото повече се приближава моментът, в който ще поискам да си потърся дългосрочна работа-кафез, толкова по-ясно изникват в съзнанието ми красивите стихове от песен, белязала детството ми:

„Нали актьори сме в театър,

театър ту добър, ту малко лош,

ранима струна е душата

всяка нощ. “

Фамилия Тоника

В духа на песента предлагам да продължаваме да гоним вятъра, да забравим злото и да подбираме правилните роли...