За работещите кучета и бездомните хора. Или обратното беше?
Вратата
на колегите програмисти се отваря бавно и изведнъж се чува трополене на
кучешки лапи по килима в офиса. „Представи си, че не е куче, а е
дете.“, казвам си аз на ум и се опитвам да овладея ужаса, който ме
обвхаща. „Той е малко сладко детенце, което се разхожда напред - назад и
няма да ти направи нищо.“, повтарям си, а страхът ми се увеличава все
повече и повече, докато колегата гони огромното черно куче напред -
назад из нашия офис. Чува се лай. Кучето си иска играчката обратно.
Колегата я хвърля в другия край на голямата стая и кучето се втурва, за
да си я вземе. След това се връща. В този момент моят ужас се увеличава
многократно. Знам, че кучето е зад мен и знам какво ще направи сега. И
вече виждам как идва до мен и се мушка под моето бюро. „Тарек“, крещи
собственикът, „върни се веднага!“ Аз автоматично се изстрелвам заедно
със стола два метра назад, за да може тичащото чудовище под бюрото ми да
не си удари муцуната в краката ми, като излиза. Кучето се връща обратно
в малкия офис на програмистите и врата се затваря. Аз си отдъхвам.
Страхът
ми от кучета датира още от ранното ми детство в София, когато
бездомните кучета бяха дори повече, отколкото са сега. Те обикновено се
криеха в храстите и изскачаха най-нeочаквано. Понякога имаха малки
кученца, които защитаваха от нас, лошите деца, а през зимата се
превръщаха във вълци, обитаващи градската джунгла. Всъщност защо говоря в
минало време? Днес все още си е така. И до ден днешен, когато се
прибирам по тъмно в София, най-големият ми страх не са евенуталните хора
с евентуални криминални намерения, а кучетата. А ето, че в нашия
модерен офис в центъра на Берлин има куче. Що за ирония?!
По берлинските улици няма самостоятелно разхождащи се бездомни кучета. Понякога има самотни зайци, катерички или дори лисици. Но никога еманципирани кучета. Бездомният живот е привилегия само на хората. Градът гъмжи от бездомни немци и поляци, които просят, пият и продават „Straßenfeger“ („Улични метачи“), вестника на бездомните. Общината и различни благотворителни организации непрекъснато тръбят из медиите за приюти за бездомни. През зимата дори има автобус, който прибира измръзващите хора. И въпреки това бездомните хора не изчезват. Веднага щом излязат от приюта, се оказват отново на улицата. Повечето от тях дори харесват този начин на живот. Бездомните хора понякога си имат кучета, но те обикновено са вързани и не са агресивни.
Интересно е откритието, че в София е точно обратното. Бездомните кучета са далеч повече от бездомните хора. Основното им занимание е да се мотаят из улиците и да просят храна. Понякога бездомните кучета си имат хора. Те ги хранят, но никога не ги приемат за свои домашни любимци. Общината и различни благотворителни организации непрекъснато тръбят из медиите за приюти за кучета, но бездомните кучета така и не изчезват. Често пъти щом излязат от приюта, се оказват отново на улицата. Дали и на софийските кучета, също като на немските бездомници, им харесва този начин на живот? Съмнявам се някой някога да ги е питал. Чудя се какво ли биха отговорили. Може би в света на българските кучета също има нещо „хипи“ във факта, че живееш на улицата. Но да продължим сравнението: ако софийските бездомни кучета си приличат с берлинските бездомни хора, дали работещите берлински кучета приличат на софиянци? Шегувам се разбира се. Но в крайна сметка, може би не всичко е въпрос на политика, пари и власт. Може би що се отнася до бездомността и заетостта на кучета и хора, културата играе много по-важна роля. Културата на хората и тази на кучетата.

По берлинските улици няма самостоятелно разхождащи се бездомни кучета. Понякога има самотни зайци, катерички или дори лисици. Но никога еманципирани кучета. Бездомният живот е привилегия само на хората. Градът гъмжи от бездомни немци и поляци, които просят, пият и продават „Straßenfeger“ („Улични метачи“), вестника на бездомните. Общината и различни благотворителни организации непрекъснато тръбят из медиите за приюти за бездомни. През зимата дори има автобус, който прибира измръзващите хора. И въпреки това бездомните хора не изчезват. Веднага щом излязат от приюта, се оказват отново на улицата. Повечето от тях дори харесват този начин на живот. Бездомните хора понякога си имат кучета, но те обикновено са вързани и не са агресивни.
Интересно е откритието, че в София е точно обратното. Бездомните кучета са далеч повече от бездомните хора. Основното им занимание е да се мотаят из улиците и да просят храна. Понякога бездомните кучета си имат хора. Те ги хранят, но никога не ги приемат за свои домашни любимци. Общината и различни благотворителни организации непрекъснато тръбят из медиите за приюти за кучета, но бездомните кучета така и не изчезват. Често пъти щом излязат от приюта, се оказват отново на улицата. Дали и на софийските кучета, също като на немските бездомници, им харесва този начин на живот? Съмнявам се някой някога да ги е питал. Чудя се какво ли биха отговорили. Може би в света на българските кучета също има нещо „хипи“ във факта, че живееш на улицата. Но да продължим сравнението: ако софийските бездомни кучета си приличат с берлинските бездомни хора, дали работещите берлински кучета приличат на софиянци? Шегувам се разбира се. Но в крайна сметка, може би не всичко е въпрос на политика, пари и власт. Може би що се отнася до бездомността и заетостта на кучета и хора, културата играе много по-важна роля. Културата на хората и тази на кучетата.
0 Коментар(а):
Публикуване на коментар