.png)
Без(работно) време
"Time is life itself, and life resides in the human heart."
Michael Ende, "Momo"
Сиви костюми, забързана походка, чувство за липса на време, вместо за безвремие...Какво е времето? Дали вектор, чийто път е еднопосочен, необратим и неповторим, дали не е просто величина, сътворена от самите нас? Или пък е иманентна част от самото ни човешко съществуване? Как да се сдобием с време? Било ли е то някога изобщо наше, ако да, защо доброволно сме се отказали от него, въпреки че тази липса ни кара да се чувстваме душевно ограбени?
Колко струва да продадеш времето си или каква е разликата между легалната проституция (продаване на тялото) и пазаренето с работодатели срещу часова надница (за безвъзвратно продадена младост)? Тогава каква точно свобода е тази, която ни предоставя „шанса“ да подарим времето си на обществената машина срещу щамповани банкноти. Всъщност, очевидно арогантната ни представа за човека като господар на циферблата ни заслепява за истината, че ние сме просто марионетки в нечий театър, които сменят костюми, прически, мнения, жилища, партньори, професии, роли, дори часовници, но по-рядко убеждения.
Няма време, няма пространство, всичко си ТИ или по-скоро, ТИ си господарят, но вместо на самия себе си, то ТИ владееш хаоса на многобройни задължения. Вършиш ги в метрото, по път за работа, прослушваш неразсънен/а гласови съобщения и четеш окъснели работодателски имейли. Същевременно се разсънваш и отхапваш от потенциално узряла ябълка.
Входящата кутия крещи върволица от въпроси, зададени от шефа през малките часове на денонощието, но изискващи отговор (05:30 „Подготви и изпрати презентацията, която обсъдихме вчера. Благодаря!“, 05:47 „Чакам потвърждение, че си получила молбата ми.” , 06:15 „Ще успееш ли? Срещам се с клиентите в 09:00!“). Обикновено подобен ритъм бива рекламиран по време на интервю за работа като „подлежащ на собствено разпределение“. Колко дипломатично!
Докато се колебая дали фаворизирам романтичната мечта на Х. Уелс за машина на времето като път към вселенската хармония или идеята на П. Коелю за времето като гъба, коята попива и съхранява спомените на различните ни земни превъплъщения, пред очите ми се нареждат една до друга думите от крилата фраза, на която всички сме изпитвани: „Времето е в нас и ние сме във времето!“
Не от фалшив патриотизъм, а защото не искам да забравя, че моят часовник тиктака според законите на „балканската“ часова зона!
P.S. Честит 1-ви ноември „на патерици“, БЪЛГАРИ!
1 Коментар(а):
Това е странният момент, когато осъзнаваш, че новите технологии, вместо да улесняват комуникацията между хората и да опростяват всичко, само правят живота ни по-сложен и забързан. Или не! Технологиите не са субекти, които имат свобода на действие в нашата реалност. Времето не е палач, който ни гони, за да ни гилотинира. Единствените, които имат съзнанието, волята и възможността да действат, са хората. Но те тръгват на лов за вещици и хвърлят времето на публичната клада, защото, видите ли, то било виновно за всичко. Тяхното време и нашето. И ние всички, като верни последователи на поп-религията на модерността, им вярваме и пращаме времето по дяволите.
Публикуване на коментар