Наскоро даваха „Титаник“ по немската телевизия. Не го гледах, но въпреки това нямаше как да не си припомня първия и единствен път, когато го гледах. Беше странно преживяване, особено в онзи момент, когато корабът потъва. Не знам защо, но всички плачат. Аз не плача на тъжни филми. Има нещо много фарсово в тях, нещо фалшиво и предизвикващо самосъжаление. Сякаш душата ти се превръща в огромен пикочен мехур, който трябва незабавно да се изпразни. И тези сълзи не са чисти и освбождаващи от натрупалите се токсини, ами празни и натоварващи. Също като да пиеш кола, пълна със захар, но в крайна сметка тялото ти да отделя само вода, а захарта да остава в теб.

Накъдето и да погледнеш, всички се опитват да ти слагат памперси. Всякакви сладникави романчета и филмчета, лишени от всякаква хранителна стойност, но пълни с калории, те затрупват, играят си с душевната ти отделителна система и купуват без пари пълните със сълзи памперси. В университета също често ни захранват със сухи, несмилаеми теории, а на изпити очакват да им ги върнем същите, само че смлени. И после се чудят, че имаме мисловен запек! Но както казва Норбеков, това е като да изядеш една ябълка, да изчакаш да я преработи стомахът ти и да очакваш да излезе на бял свят същата ябълка, която си изял. Щуротии! Явно за това, което излиза на бял свят след храносмилането, се пише оценка, а не за това, което е прието като хранителна стойност и е усвоено от организма. След корекцията на пълните памперси от изпита, все още нетренираното бебешко дупе често пъти е наранено и кърви. Но няма страшно! Ще го намажем с мехлем от глухарчета, направени от красиви обещания за професионален успех, за реализация във всяко отношение и за престижна работа. Коя рана не би се излекувала след тази козметична процедура!

Днес, накрая на магистратурата, поглеждам към кантара, който показва с 5 килограма повече и се замислям откъде ли са дошли. След претеглянето на пълните памперси резултатите са записани в бакалавърската ми диплома, а скоро тя ще бъде последвана и от магистърска. Защо никой не претегли и мен?? Сещам се за онези моменти, когато не пълните памперси, а усвоената храна имаше значение. Когато вместо да се опитвам да пресъздавам, храносмилайки, се очакваше от мен да употребя хранителната стойност на приетата доза, за да вдишам въздух, да погледна на стария свят по нов начин и да размърдам онези сиви клетки между ушите, които придават тежест на главатa. Когато след храносмилането не изхвърленото имаше значение, а това, което възникваше от усвоеното. Дали някой някога ще погледне на мазнинките по мен по този начин? Дали някой някога ще се интересува от това, което усвоявам, а не от това, което ям? Или пълните памперси от миналото вечно ще ми служат като инструмент в търсенето на работа? Но нима по този начин можеш да намериш работа, която не просто те храни, но и засища?