„Вие българите кога празнувате Коледа?“; „Празникът също толкова важен ли е за вас?“; „Украсявате ли коледно дърво?“; „Какви сте вие всъщност по вероизповедание?“

Краткосрочното облекчение, че съм оборудвана със съответните отговори се изпари при последния въпрос и се замести със смут и нечленоразделно измрънкан отговор: „Ами, православни християни, принципно...“ Не смея да анализирам съставните части на словосъчетанието, че ще се изложа съвсем. Обаче в съзнанието ми кънти като ехо: „принципно, принципно?“ Не ми се захваща дългата версия, че не съм от религиозно семейство, баща ми вярва повече в тамплиерите, отколкото в свещениците, майка ми изповядва силата на позитивното мислене, най-добрият ми приятел чете Библията, само за да събира антиаргументи и да доказва безсмислието й, а немските ми приятели ми препоръчват почти агресивно най-после да прочета „The God Delusion“, но за сега се разминах само с гледането на aналогичен филм. Какво празнувахме точно на Коледа? Празник на обилната храна, разменянето на лъскави пакетчета с красиви панделки, коледната украса, на пищната коледна украса и... пропускам ли нещо?! Истината е, че нямам правото да упреквам в безверие, защото самата аз ходих на църква за последен път... кога беше точно... никакъв спомен!

Като дете бях много вдъхновена от сериала „Али Макбийл“, вероятно защото персонажите бяха хаотични, ексцентрични и напълно непредвидими, все качества, който се успокоявах да открия и у други хора :) В една закотвяща се в детското съзнание серия, адвокатите защитаваха клиент, който виждаше еднорози, друг, който твърдо вярваше, че е Дядо Коледа и тогава за пръв път чух цитати от известното писмо на американския журналист във вестник Sun Francis Church до дете, което го пита, дали наистина съществува добрият старец с благата усмивка и шейната с еленчета. Бащата на Вирджиния ѝ казал, че ако от вестник Sun потвърдят съществуването на Дядо Коледа, то значи е факт. Остроумният татко подценил мечтателната нотка в душата на г-н Church:

“Yes, Virginia, there is a Santa Claus. He exists as certainly as love and generosity and devotion exist, and you know that they abound and give to your life its highest beauty and joy. Alas! How dreary would be the world if there were no Santa Claus! (…)There would be no childlike faith then, no poetry, no romance to make tolerable this existence. We should have no enjoyment, except in sense and sight. The eternal light with which childhood fills the world would be extinguished.”

Този красив отговор бива публикуван през далечната 1897 година, но звучи все така вълнуващ и актуален. Но колкото и да ми се иска да го приема като задоволителен, нещо липсва... Защо смятаме, че само децата имат нужда да вярват в нещо позитивно? Детството е пълно с магия така или иначе. На мен ми се иска да вярвам СЕГА, може би не непременно в еднорози и други митични същества, дори може би не в Господ като създател на света, а в нещо много по-прозаично като в любовта, добротата, алтруизма. Като деца вярвахме, че можем всичко, от това да бъдем добри, за да получим подаръци, до шанса да станем космонавти. Тази вяра пожелавам сега на всички и на себе си включително, защото тя е в нас, само сме я позабравили, но тя е някъде скрита на топло и сигурно и само чака да си спомним за нея! Космонавтите не са идинствените, които могат да се стремят към звездите!