Декември е един от празнично безконкурентните месеци в моя живот. Той започва дори преди календарното си официално стартиране с отпразнуването на рожден ден на приятел. По-късно се смесва с многото имени и рождени дни, сред които са личният ми празник и този на майка ми. Преди да бъде коронясан като коледно-новогодишен принц, прекалено разглезеният от подаръци и суетно внимание (и позашеметен от аромат на алкохолни изпарения) галеник на календара не оставя нито мнозинството от хора, нито техните портфейли (или кредитни карти) несъпричастни към суетата.

Така претоплен, хрупкав и понатежал от различни гозби, месецът се разтапя и изчезва като шоколадов бонбон под езика. Оставя и същия меланхоличен (при)вкус на любов и уют, изконсумирани на един дъх, така сладки и провокиращи хормоните на щастието глезотии, които си позволяваме на воля сравнително рядко.

Гореописаната празнична палитра се смесва с немските коледни базари и необходимостта от някои транскултурни едукативни разяснения. Те са невъзможни за игнориране най-късно, когато застана с кутия бонбони пред някой колега и се опитам да го почерпя по повод имения си ден.

Имен какво? Ден на кое? Като рожден ден, но по-странно? Още един славянски празник, създаден заради самия празник с идеята цял месец бедните българи да давят екзистенциалната си мъка в алкохол? Не, не и не, припявам си Слави Трифонов и преглъщам настроението си с бонбон. А обиденото ми име се мръщи, събира вежди и тропа с крак, отказвайки да преодолее детското поведение. То така или иначе не им прощава, че вечно го произнасят приблизително... грешно, неразбирайки, че двойната функция на съгласните в българския не е куртоазна, а функционална единица в езика и никак не обича да я пренебрегват.

По този ежегодишно проявяващ се повод за диалог с доминантната култура, която имам замръзващия късмет да обитавам, реших да обобщя няколко основни аспекта на славянската приумица, наречена имен ден. Обеснявам го по следния начин:

В моя случай, аз съм кръстена на две – по мое мнение – светици. Едната е бабата на Христос, а другата е моята баба, която ме е отгледала. За мен тези две баби са безкрайно важни! Едната обуславя появата на Спасител и поставя основите на цяла една религиозна система. Другата поставя основите на самото скеле на характера ми. Представете си строяща се сграда, без скеле; немислимо, нали?!

Добавям пред скептичните си слушатели, че имените дни принципно са на твърди дати с някои изключения като Цветница например. Този празник определено ги вдъхнови. Идеята за празник на цветята им се стори по-меродавна, от това да се разхождам с бонбони заради нечия баба, било то и тази и на Христос. Ама това не могат да го разберат хора, които ходят на гости при бабите си след уговаряне на час и се здравистват с тях. Моята преди известно време ми прати от България любимите ми домашни печени сладки, за да не съм се чувстала бездомна! Та не веднъж в годината, ама ежедневно трябва да се празнуват такива личности!

Та култът към света Анна датира от 6-ти век, Римокатолическата църква обаче става съпричастна към него чак през 13-ти век. И докато името й символизира едновременно закрилница на девици, бременни, вдовици и е гарант за плодородие, светлина, ново време, но и празник на самодивите и по тази причина мъжете не бива да излизат от къщи, докато жените им варят жито за плодородие... аз си мисля, че тя е била просто Жена. 

Благодатна като етимологията на самото си име, и опасна, както всяка представителка на пола би могла да бъде. Все пак ми се струва красива идеята за идентифициране с някоя личност веднъж годишно, било тя и митологизирана. Така осъзнавам, че разликата между Светица, Самодива и Жена e въпрос на перспектива и трябва да храним у себе си тази, която е най-заслужила да бъде на бял свят...

     

Наскоро гледах един документален филм за Найджела Лоусън, една от любимите ми телвизионни готвачи. Животът й от самото начало е бил сложен: дъщеря е на журналист, който по-късно става член на кабинета на М. Тачер, майка й пък, наследник на ресторантска империя, всъщност искала момче и затова не я обичала много. Найджела пораства като тихо дете, което обаче изведнъж започва да проявява буйност в училище. В един от разговорите във филма тя споделя, че е открила четенето като начин за бягство от реалността. "Години по-късно", казва тя, " открих, че щастливите деца не четат."

В резултат на този си интерес завършва магистратура по езици и - като повечето от нас, които искат да се занимават професионално с писане - решава да стане журналист. Въпреки че се издига в журналистиката, в един определен момент от живота си написва готварска книга, която се оказва голям успех. Така от успешната журналистка и академичка става готвачка - аматьорка, която пише бестселъри с рецепти. Класическа история за това, как истинският талант си пробива път въпреки обстоятелствата и обществените очаквание и повлича като виелица всички други умения по пътя си, за да ги употреби, изразявайки се.

И все пак... щастливите деца не четат?! Означава ли това, че мнозинството от децата са щастливи? И ако не са: защо не са открили книгите като възможност за бягство от реалността? Нима пътят към изкуството непременно минава през нещастието? Или това се отнася само за децата? И накрая: защо???

Още като начинаещ антрополог научих, че въпросът "Защо?" е забранен. Той може да засенчи полезрението ти, така че да виждаш не реалност, а само сенки,  и едновременно с това може да подхлъзне мисълта ти върху гладката повърхност на замръзнали културни норми. И все пак твърдението, че щастливите деца не четяли, направо си крещи въпроса "Защо?" и не антропологът, а именно четящото дете в мен (било то щастливо или не) иска отговор.

***

Седнала съм в чакалнята на общината и се очертава да прекарам около час на неудобния метален стол, съзерцавайки екрана, на който съобщават кой номер е на ред. Около мен всички четат. Някои - вестници и списания, други - романи, а трети - книги със съвети за щастлив живот. До мен е седнала пълничка жена на средна възраст. Ноктите й са лакирани, облечена е в черно. Подпухналото й лице се е изкривило в умилително изражение, а пръстите й прелистват ту напред, ту назад в книгата. Поглеждам страницата, на която е отворила, и се изгубвам в съвети са щастие и духовност. Със заповедния си стил ми напомнят почти на самохипноза. Отмествам погледа си леко засрамено и продължавам да се питам каква е връзката между четенето и щастието.

Чакайки, ме обзема скука. Дали и аз да не почета? В крайна сметка защо съм я мъкнала тая книга в препълнената ми чанта? Поглеждам към таблото - пред мен има още само 8 души. Може би е по-добре да не чета, че ако си пропусна реда...

Жената до мен въздъхва и отново прелиства. Така ли изглежда щастливият човек, питам се. Не намирам отговор. Дали и аз изглеждам така, докато чета? Обхваща ме чувство за неудобство. Четенето на обществени места е нещо неизбежно, ако пътят до работата ти включва безкрайно пътуване с влак.

***

Свърших си работата в общината, а после си взех метрото за една спирка и се прибрах. Така и не отворих книгата. Но сега знам, че докато чета, изглеждам по друг начин. Не прелиствам напред и назад из книгата, а с нетърпение поглъщам съдържанието й и се оставям да бъда погълната от него. Също както когато излапвам нещо вкусно сготвено и то става после част от мен, прочетената книга остава в съзнанието ми. Четенето е един вид духовно съвкупление, един вид любовна връзка, която -като всички връзки - е разпъната между две полярности: това, да избягаш, да вземеш, да заграбиш и егоистично да отнесеш прочетеното към собственото си съществувание, и това, да обичаш, без да очакваш в замяна и без потребността да задоволиш собственото си его. И това важи както за възрастните, така и за децата. Ако щете, ми вярвайте!

Усмихвам се при мисълта, че племенникът ми, роден в Берлин, вероятно първоначално ще се обръща към мен с думите „Komm her, лельо Ани да си поиграем, bitte“. И така докато започне да разграничава нюансите на майчин, по-майчин, най-майчин език. Та той ще е само малко допълнение към палитрата на „немските“ бебета, голяма част от които израстват с по повече (!) от 3 езика паралелно.

Колегата ми от Нигерия например е владеела на ниво майчин език 4 такива, а сега самата тя се жени за германец, твърдо решена да не лишава децата си от възможността да я надминат по брой и качество на „майчините“ езици в писмена и устна форма. Нейното семейство въплъщава немската идеология за деца-вундеркиндчета.

Колкото по-разклонена е архитектурата на домашната Вавилонската кула, толкова по-добре! Още сега множество обяви за работа целенасочено са формулирани към билингуални кандидати, интегрирали езици, съответно култури, следователно, светове, в основите на самото си ежедневие.

Немските родители са склонни да инвестират солидни суми в детски градини, в които да повиват децата им, мъркайки им на френски или английски, амбиция, която не всички пеленачета, или по модерному „памперсчета“, приемат с възторг. Обаче в свят на такава скорострелна конкуренция, защо да не започнем да мечтаем мислено на минимум 5 езика на ден в желанието още непланираните и незаченати деца да усвояват по-бързо езиците. Иначе току-виж се изложили без време пред обществото, обърнали гръб на мотото, „колежът започва в детската градина“...


   

Както е казал Витгенщайн: „Границите на моя език определят границите на моя свят“. Докато се съгласям и споря с тази идея мислено, покрай ушите ми се прокрадва речта на доцентката, която всъщност дори имах намерение да слушам, заплес! Та тя тъкмо сътворява ново спрежение на иначе съществуваща форма на испански глагол и го произнася с типичния немски акцент на романски език, тоест, почти изяжда р-то, когато то всъщност е двойно и трябва да бъде още по твърдо от обикновено. Миг преди да си позволя да я съдя, се усмихвам на себе си и си казвам:

Влакът спира някъде в селската пустош на покрайнините. Знам, че трябва да взема задните стълби, за да стигна на правилното място. Виждам две момичета, които се лутат и не знаят накъде да тръгнат. Студентки са и фактът, че са по-млади от мен ме учудва. Допреди две-три години аз бях най-младата на всяка лекция. Знам, че само след 20 минути цялата спирка на метрото ще се напълни с бързащи студенти, които ще поемат към предните стълби, защото те водят към сградите, в които се провеждат лекции. Задните стълби водят към малките къщички, в които има само по една семинарна стая и в които обикновено се намират офисите на преподавателите.

Не съм била от месеци тук, откакто предадох дипломната си работа. През това време някой е боядисал парапета на стълбите и е почистил огромния часовник на входа на спирката. Минавам по познатата полупразна улица и се питам: На правилното място ли съм? Промените не са големи, почти незабележими са, но въпреки това имам усещането, че не съм на правилното място, че мястото, на което съм, има нови координати някъде вътре в мен. Чувствам се, както когато някъде в София сложат нови плочки на място, където от години са били съвсем разнебитени. Тогава минавам оттам и хем се радвам, хем се чувствам някакси предадена от старите плочки, които – макар и да се обръщат върху краката ти, пълнейки обувките ти с кал и вода – винаги са били там, част от моята реалност. Но местата се променят. Те се променят външно, а ние променяме вътрешното им значение за самите нас.

Има една китайска приказка за един ученик, помолен от учителя си да отиде в гората и да хване зайче. Ученикът имал късмет на първия ден, защото видял един заек да тича, хукнал да го гони, а заекът така се уплашил, че от ужас паднал мъртъв на една полянка. Ученикът занесъл заека в училището, а учителят му поръчал да хване още един заек. Тогава ученикът отишъл в гората и цял ден чакал да подплаши някой заек, който като първия да падне мъртъв, но така и не се появил втори. И ние като ученика често чакаме зад някое дърво да се появи заекът от вчера, така че пак да успеем да го хванем. А като не се появи, си мислим, че сме зад грешното дърво, вместо да осъзнаем, че следваме грешна стратегия. Приказката завършва с извода, че единственото, което не се променя, е фактът, че всичко се променя. И това важи както за физическата география на местата по света, така и за емоционалната география на реалността вътре в нас.

- Кóооооя йеееее! Кóоооя йееее! - крещеше момченцето и се опитваше да ми набута през отворения прозорец на колата пликче, пълно с вода. - Йееее гласéееее! Кóя йеее!

Огромният кош на главата му се поклащаше, докато той се движеше между автомобилите, спрели в задръстването. От време на време някой жаден шофьор купуваше пликче замразена минерална вода „Коя“ и потегляше отново с висока скорост, карайки момчето да тича след автомобила, за да си вземе парите. 500 гвинейски франка¹ струваше едно пликче от 300 мл. и човек трябваше да го изпие наведнъж, защото пластмасовата опаковка не разполагаше с капачка. Купуваш си една вода, ледено чувство пронизва изпотените ти пръсти, докато я поемаш през прозореца на колата, плащаш си и потегляш. Това бяха правилата на уличната търговия в Конакри. Със зъби прегризваш ъгълчето на пластмасовата вакуумирана опаковка и смучеш като от биберон студената вода.

Всъщност в Конакри никое нарушение не е невиждано. По улиците важат единствено законите за оцеляване както за полицаите, така и за шофьорите. Нямаш ограничение на скоростта освен това, което настилката и задръстването ти налагат. Правила за изпреварване също няма... Но тъй като линейките идват в рамките на няколко часа след обаждането, ако изобщо дойдат, екипите за бърза помощ, също като останалите лекари, са често подкупни, а токът в задлъжнелите болници спира всеки ден, страхът от катастрофа, който живее у всеки зад волана,  е най – верният и безпристрастен контрольор на движението по пътищата.

- Е нали вече две години Алфа Конде е на власт? - подпитвам аз за първите демократични избори в историята на Гвинея.

- Аз господин Конде много го уважавам. - отговаря ми въодушевено той. - Такъв добър човек рядко се среща, това от мен да го знаеш. Ама...

В съзнанието ми изниква образът на дядовците и бабите от селото на баба ми. В детството ми и те така говореха за някой новоизлюпен политик, прелиствайки вестник „Дума“ с наплюнчени пръсти и радвайки се на новодошлата демокрация. Но Муса е още само на 43.

От задната седалка виждах в огледалото, че лицето на Муса се е изкривило от гняв. Той ми сочеше напълно разрушения пазар в квартала „Мадина“. По принцип препълненият пазар, на който човек можеше да купи всичко, от валута и самолетни билети до медикаменти и хранителни стоки на едро, сега беше съвсем празен. Виждаха се две изгорени коли и десетина такива със счупени прозорци, по земята беше пълно със стъкла и камъни, които протестиращите бяха хвърляли. Някои сергии също бяха пострадали. Околните сгради изглеждаха необитаеми. Въпреки че беше вторник, никой не работеше освен момчетата, които продаваха напитки на минаващите по булеварда коли. По земята на пазара липсваше всякаква настилка: нито плочки, нито асфалт бяха сложени, а беше оставен червеникаво – сивкавият пясък, който на места беше ситен и мек като пудра, на други се беше насъбрал в големи, неравномерни буци, а на трети се бяха образували малки кратерчета по земята в резултат от сушата. В комбинация с опаковките, камъните и стъклата по него пясъкът придаваше на изоставения пазар не само призрачния вид на бойно поле, ами беше знак за издевателството над самата Земя, която беше оставена незащитена от агресията на обитателите ѝ.

Колите пред нас се размърдаха. Муса потегли веднага, преди някой да е успял да го изпревари. Пътуването с кола без климатик в Конакри беше като съвкупление с целия град, като преживяване на природата му, като поемане на характера на столицата в собственото ти същество. Макар и парещото слънце да не достига до теб, когато си в колата, огненият му дъх се кондензира по покрива и вдига температурата до над 40 градуса. Потта се стича по гърба, краката и ръцете ти, солена и гореща като морето, което прегръща града от три страни. Отваряш прозореца и хладен вятър нахлува през него, носейки пясъчни облаци в лицето ти. Червеникавият пясък е навсякъде: по пода на колата, по износените седалки, по волана и прозорците. Полепва и по лицето ти, влиза в носа и устата ти, сякаш опитвайки се чисто физически да те доближи до същността на западноафриканската реалност.

Пясък! Това е Африка в представите на повечето европейци. Един континент – държава, състоящ се единствено от слънце и пясък, на който живеят хора без глас и лице. Тъмна е кожата на обитателите на африканския континент и много европейци не успяват да различават африканците един от друг. А кой е чувал цветнокож да говори?

В Гвинея всичко говори. Децата те поздравяват по улицата, защото си бял, питат те за Европа и не дочакват отговорите ти, защото искат не да те слушат, а да ти разказват. Възрастните ти отстъпват място, защото си чужденец и ти разказват за младостта си. Шосето говори за хилядите, милиони коли, които са минавали по него, всяка криеща различна история. Морето разкзава за славното минало на африканските търговци и пътешественици. Пясъчните тротоари говорят за находчивите африкански жени, които често успяват с търговия да припечелят повече от надниците на съпрузите си. А аз, може би единствената българка в тази част на света, мълча. Мълча и слушам многогласната изповед на града и си спомням за детството си в София. Спомням си, че преди да стане прашна, шумна и лъскава, и българската столица беше просто прашна и шумна. Спомням си за вечното чакане. Да влезем в Европейския съюз, да започне да функционира демокрацията и у нас, да се „оправи“ България... И в Гвинея чакат. Чакат някой да основе здравна каса, да прекара ток във всички градове, да осигури работни места...

И ние с Муса чакахме в задръстването. Чакахме да се освободи булевардът, за да може червеникаво – сивкавият пейзаж на централните квартали на Конакри постепенно да отстъпи място на зелената реалност на крайните части на града, които до преди няколко години още са били села и където се намира къщата на Муса. Чакахме да видим зелено – лилавата планина, която се къпе в залеза, да проверим, дали морето и тази вечер е дошло по неведоми пътища през града десетки километри навътре в сушата, носейки със себе си малки рибки. Чакахме да дойде хладната вечер в зелените покрайнини на гвинейската столица, за да можем да отмием горещата пясъчно – ръбеста градска реалност от себе си и да усетим райското чувство, че сме пристигнали. Поне за днес...

... са напълно достатъчни за спираща дъха и духа хореография, споменава между другото партньорът ми по танци, докато гледаме 4-минутно видео от участие на иначе невероятни изпълнители. След втората минута обаче и най-вълнуващата фигура идва в повече, дали защото сетивата също имат капацитет на попиване на красота, или просто човек се изморява да затаява дъх прекалено дълго. Границата между прекрасно и пренаситено е на едно туптящо сърце разстояние, деликатна дистанция, която веднъж стопена, става безвъзвратно изживяна. Основното в танците, а и като многократно изричам, и в живота, защото танците СА живот, е есенцията, а не продължителността. Латиноамериканците го наричат "сабор", означава буквално преведено "вкус", но в по-далечна перспектива "усет" за движение, което идва преди съзнанието и диктува своя собствена траектория...

"In der Kürze liegt die Würze", eдна от първите и най-интересни за мен поговорки, които интегрирах в активния си речник на немски. Естествено, понятията за времетраене са субективни и биват операционализирани от много творци. Лично фаворизирам двама от доста популярните  такива, Паулу Коелю, с неговите "11 минути", и Салвадор Дали, с часовниците, които се разтапят по масата на сюрреалистични капки безвремие. Дали защото сме толкова тленни, колкото Стинг пее, или сме толкова обсебени от собствените си критерии за време, то чутовната борба с надмогването и обуздаването му понякога ни играе лоша шега. Обречени сме да преобръщаме света си постоянно в борба за преоткриване на тръпката, която сме изживели в едни от най-кратките промеждутъци от време. Честотата и чистотата на усещането нямат нищо общо с продължителността и разтегливостта на моментите, за които така се борим да превърнем в безкрайност и така прекарваме един живот на пресекулки от неповторимости, които митологизираме до безпамет. А за истинските неща в много случаи са достатъчни скромните 120 секунди, достатъчно време да се усмихнеш, да се разплачеш, да се влюбиш или да се погубиш. Да ги използваме по предназначение...

Зори

Бай Ганьо в Европа (Webcafe)

За българския ориентализъм (Webcafe)

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111470.php

Дневници

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113351.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113450.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113571.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113696.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113727.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113798.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/11/113861.php

Ани

Обичам те=Обичам се? (Webcafe)

Истински (Edna.bg)

Рublic-republic

http://www.public-republic.com/magazine/author/annasimitchieva/page/2

Дневници

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111505.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111568.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111605.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111637.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111663.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111677.php

http://www.public-republic.com/magazine/2013/10/111787.php

Казват, че проституцията била най-древната професия. Означава ли това, че от еволюционна гледна точка жените са започнали да градят кариера преди мъжете?, питам се аз.

Аз не вярвам в социални еволюции, казвам си в един тъмен и студен петъчен следобед, хващайки прахосмукачката. След като я включвам, се чува познатият тътен от мотора й, топла въздушна струя изригва от него и аз знам, че е време и в моята къща да направя място на есента. Време е да махна лятната декорация, да изчистя събрания прах под дивани, шкафове и легла и да измия прозорците, за да може тя да влезе през стъклата, яхнала лъчите на измръзналото слънце и да заеме мястото на похабеното лято, носейки нова мелодия в ежедневието ми.

Но за да поиска есента да обагри и моите дни, трябва да изчистя и да я поканя да влезе. Всеки сезон от годината е като господар, като езическо божество на делника, което иска да му бъде служено, за да може то да ни се отблагодари подобаващо. Есента е земно божество, давайщо материални неща. Който изпълнява есенните ритуали, получава за награда ароматни плодове, кестени с наситен цвят и пъстри листа. Сезонът иска да го уважаваш, да го приемеш за своята реалност и да го пуснеш в света си, за да го изживееш. Но за да влезе в твоя свят, трябва да му направиш място.

Прахосмукачката гълта всичко, което е останало от моето лято. Поема горещината на слънцето, безоблачното небе, искрящозелената трева и късите нощи, последвани от забързани работни утрини. Цялото ми лято се скрива в мощната й утроба и по пода зад дивана и под леглото не остава нищо. Ако някой утре спи на моето легло, няма да сънува моите сънища, няма да вижда моите луди дни, пълни с писане, шоколадов сладолед и таблици в excel. Само вакуум чака там, бяла страница, която чака да бъде докосната от пъстрото мастило на есента. А тя напира да влезе. Иска да ми стане господарка, да командва дните ми, да ме принуждава да си обличам дебели дрехи и да си взимам чадър, да ме удави в хладна, пъстра, богата реалност.

Казват, че най-древната професия е проституцията... Но аз казвам, че е тази на чистач(к)ите! В съзнанието ми изниква образът на Бърт, коминочистача от „Мери Попинз“, който живееше между паважа и звездите, грижейки се за комините и носейки късмет на всеки, който го пипне. Чистенето е не само най-старата, ами и най-щастливата работа, - мъжка или женска – защото е един вид магия, която превръща старото в ново, изпраща отминалите дни в небитието и прави място за ново начало, владеейки ежедневието.

Или как да отложим безболезнено душевните си опити за летене

Посока: иска ми се да знаех; час: нима има значение, всичко е циклично; смисъл: да пристигна, само веднъж да пристигна, пък после - друга дестинация, няма време, то предполага равносметка, а тя горчи.

Berlin-Sofia - банална дестинация за хиледи български студенти, които освирепели от носталгия живеят с химерите за топло родно посрещане, да, aма не! Надписите на летищния терминал се сменят със скоростта, с която банкноти потъват в джоба на патрулиращ полицай. Бил избухнал вулкан, щетите щели да бъдат невъобразими… кого заплашвате, в България все нещо избухва, какво е една вулканична ерупция пред възпламеняването на бизнесменска кола на софийска улица при мафиотска чистка.
А бъдещите пасажери се изнервят, напрежението се пропива във въздуха, той мирише на гняв, дочуват се цветущи български псувни (а кои би отрекъл техния финес и красноречивост). Всичко се развива за стотни от секундата, природата напомня на самонадеяните, че битовизмът се е вкопчил в душите им със силата на менгеме и безпощадно стиска, докато се чуе злокобният звук на безвъзвратно разрушена материя. Добре че ние българите сме недосегаеми за света, защото носим цял един такъв в себе си (и то не по-малко объркан и неподлежащ на правила). Все пак катаклизмите са неминуема градивна частица на ежедневния ни ритъм.
Гледам хората, някои от тях легнали на пейките в чакалнята, други, твърде заети с капризните си телефони. Чакането (п)обърква, неяснотата буди агресия, безпокойството се реже с нож, а разтящият гняв в душата ми, който не искам да изпитвам, ме обърква допълнително с присъствието си. Започва да ме задушава, рефлектира върху кожата ми, погледът се изостря, картината се премрежва, емоционалният бумеранг ме наказва заради допускането на негативния прилив да ме обладае… отчаяние, яд, раздразнителност, които така не умея да измълчавам, това изкуство владее само изключителната ми майка. И все се питам, дали ако бяхме с една идея по-близо до себе си и изпълнявахме дълга си да се развиваме като личности, вместо да сме вечно „заети“, всъщност паразитиращи организми на порядъчно примитивно ниво, може би тогавa, може би тогава наистина, щяхме да можем да летим без оглед на метеорологичните условия, защото щяхме да го умеем. Искам си крилата обратно, защото раната, останала на тяхно място, кърви! 

P.S.: Текстът се роди на 21.04.2010 по повод вулканичната ерупция на Eyjafjallajökull в Исландия, предизвикала летищен хаос в Централна и Северна Европа. Самата аз бях засегната от евентуалните отложени полети, което ме накара да се замисля, колко смешни и безпредметни са човешките планове пред мащабите на природните капризи...

Вече повече от 100 дни в България избухва друг вулкан, този на политическо безочие, нестихващи протести и пълна подигравка спрямо народа от страна на законодателството, което забравя, че не се намира на политически Олимп, щом като калта в джобовете го теглят към дъното, от което си мисли, че се е оттласнало...

„Ти“

Те се завърнаха, когато най-малко имаше логика в появата им. Този път сънят ти беше плашещо реален, защото се разиграваше денем при отворени очи, блуждаещо съзнание и усещане за болка от несъвършенствата на човешките (и в частност собствените ти) импулси. Баналността на ежедневието извика своя антипод по време на патетично миене на чинии и то се случи така неочаквано, че една от иначе здравите икеени придобивки падна фронтално на пода, прерязвайки изпречил се на пътя показалец, който от своя страна не закъсня да закърви. Когато се наведе да събереш счупените парчетата, забеляза голяма капка кръв върху бялата повърхност. Странното беше не цвета или консистенцията й, а фактът, че изглеждаше някак жива, пулсираща, сякаш отправяше поглед на човек, на някой познат, едновременно близък и далечен. Не беше вече сама в стаята на съзнанието си, Нора отново заявяваше себе си...

„Те“

Против собствените си повърхностни очаквания за дребнаво заяждане или нескопосана свалка, първото запознанство на Нора и Пламен СЕ и ГИ прероди. Не говориха толкова един на друг, а един чрез друг. Желанието на Пламен да владее, всъщност таеше дълбокия му ужас да не се провали като по-големия си брат, започнал със забавления в дискотеки и периодично пушене на древа, което някак бе прераснало в любопитство към всеобразни „развеселяващи“ таблетки, докато не стана наложителна спешна медицинска намеса след свръхдоза. Смесица от страх, гняв и безсилие го караше да избягва директни конфронтации със семейството си, което сякаш се състоеше само от призраците на някога обичалите го хора. Той криеше белезите си чрез преекспонирано самочувствие, докато Нора криеше дълбоко душата си, излагайки на показ краката си. Парадоксалното беше, че колкото повече фалшифицираха себе си пред света, толкова повече раната капсулираше тях навътре към ядрото. Тази сходна черта ги накара да се огледат в другия. Пламен четеше желанията на Нора като книга, а тя го разбираше и се срамуваше от собственото си съдържание. Нейните женски очи от своя страна виждаха потенциалния мъж, в който Пламен би могъл да се превърне ако позволи на себе си да бъде лекуван с любов. Естествено те не си казаха това. Подхвърлиха си забележки за дължината на опашката пред излъскания клуб, за безсмисления лилав дрескоуд и за любимата марка цигари. Засрамени от безплодността на ситуацията, те се разбраха по-скоро с очи. Той ѝ кимна към алеята към реката, която раздираше града на две търсещи се половини. Тя се съгласи с едва идентифицирана усмивка и те тръгнаха към тъмната топлина: Tой, съблякъл напарфюмирано сако; Tя, боса, с 10-сантиметровите токчета в ръка.

Реката беше едновременно спасение и бездна в течна форма: спокойна и измамна, привидно плитка, но криеща подводни камъни. Нора и Пламен я съзерцаваха почти фанатично, за да скрият неловката нотка в себе си от другия. Бяха седнали на самия бетонен парапет, който водеше към обраслия с трева бряг, по който се подвизаваше салата от кърлежи, цветя, презервативи и бирени шишета: градска романтика! Но пък от двете им страни ги ображдаха ореховите клони, които в тъмнината ги скриваха от странични наблюдатели и им създаваха усещането за завръщане „вкъщи“...

„Аз”

Лесно е да се влюбиш, трудно да обичаш, предизвикателство да работиш по въпроса. Местоименията губят различия, когато са на една емоционална честота.