Несамота
Има фукции в живота, които предразполагат към съдържателно ежедневие. Политическите не винаги са сред тях, но точно днес не смятам да се самоотвращавам с политика, когато ежедневието все пак ни предлага и известна доза красота. В този ред на мисли, да живееш в кутия е доста отричано и слабо осмислено.
Да вземем пликчето за чай, например. То по начало не би могло да бъде самó. Още от раждането си, впрочем, образуването си, на него му е предопределено да дели пространството със себеподобни. Никак не е лесно в повечето случаи, особено когато имаш за сестра взискателна лайка, пренапарфюмирана мента и горделив кантарион. Но шипката отдавна се бе примирила със съдбата си и вместо да се оплаква, си представяше, че е на мястото на балерина от приказка на Андерсен и се надяваше все някога да се появи на рафта и някой оловен войник. Въпреки скуката и монотонността на ежедневието, тя дълбоко в себе си знаеше, че съдбата е повече от милостива към нея. Каква по-смислена професия от тази да дариш топлина някому, киснейки в топличък басейн, да усещаш как водната струя те полива и извлича най-хубавото, най-полезното, най-значимото от теб. Наистина, краткотрайно утешение, но пък в пъти по-добре от съдбата на сестрите ѝ, които се превърнаха в шипков мармалад с консерванти. Тя оценяваше това, макар че в началото картонената кутия я задушаваше и бе дълбоко притеснена, че е по-вероятно да мухляса, отколкото да подари топлина. И все пак дом като дом, задушаващо или задушливо, това бе мястото, към което принадлежеше. Тя осъзнаваше, че произлиза от славен род и понякога гордостта я заслепяваше, просмукваше цялото ѝ пликче и му вдъхваше маков цвят на самохвалство, каквото тя не искаше да си позволи. Този факт също не ѝ дойде свише, трябваше ѝ време да свикне с пъстрия си дом и винаги малко се натъжаваше след изчезването на някой от братята и сестрите, но и леко им завиждаше, тя щяха да видят СВЕТА. Някак инстинктивно усещаше, че това не е бреме, а призвание, затова и безропотно очакваше реда си, не се съпротивляваше, не се бореше, радваше се. И търпението ѝ бе възнаградено.
Един зимен и средностатистически скучен следобед я разтърси паниката на промяната. Свита в ъгъла, почти осиротяла, в компанията на още двама от първоначално 19 събратя, осъзна, че към нея се приближава скована от студ и посиняла от липса на ръкавица детска ръка, която я дръпна не особено галантно за конеца с табелката „8 минути“. Това не бе указание за употреба, за нея бе съдба. Колко просто и безпроблемно. Наивните хора се взират в звезди, карти Таро или утайка от кафе. А тя знаеше. И беше спокойна. Видя, че детето трепери, явно бе попрекалило с играта в топящия се сняг, защото беше цялото мокро, кихаше неистово и оставяше мръсен отпечатък по кухненския плод с подгизналия си ръкав. Тя малко се засегна на небрежния жест, с които я подхвърли в дълбоката чаша, но после се сети, че на децата са им простени някои малки грехове. И сякаш някакъв женски инстинкт я накара да се усмихне. Разположи се удобно и зачака топлия дъжд, все така усмихната се сливаше с горещата струя, която я прегръщаше от всички страни и ставаше една вълна с нея, там, където се заражда женската душа...
Миг по-късно, детето отпи от течността, която трябваше да възвърне силите му и да го спаси от настинката. Наочаквано му стана весело и неподозирано жизнерадостно, сякаш виждаше близък приятел пред себе си, макар че беше съвсем самó в празната стая. Не защото видя, а усети смисъла на НЕЯ, грижата, шипката, майката, любовта...
Да вземем пликчето за чай, например. То по начало не би могло да бъде самó. Още от раждането си, впрочем, образуването си, на него му е предопределено да дели пространството със себеподобни. Никак не е лесно в повечето случаи, особено когато имаш за сестра взискателна лайка, пренапарфюмирана мента и горделив кантарион. Но шипката отдавна се бе примирила със съдбата си и вместо да се оплаква, си представяше, че е на мястото на балерина от приказка на Андерсен и се надяваше все някога да се появи на рафта и някой оловен войник. Въпреки скуката и монотонността на ежедневието, тя дълбоко в себе си знаеше, че съдбата е повече от милостива към нея. Каква по-смислена професия от тази да дариш топлина някому, киснейки в топличък басейн, да усещаш как водната струя те полива и извлича най-хубавото, най-полезното, най-значимото от теб. Наистина, краткотрайно утешение, но пък в пъти по-добре от съдбата на сестрите ѝ, които се превърнаха в шипков мармалад с консерванти. Тя оценяваше това, макар че в началото картонената кутия я задушаваше и бе дълбоко притеснена, че е по-вероятно да мухляса, отколкото да подари топлина. И все пак дом като дом, задушаващо или задушливо, това бе мястото, към което принадлежеше. Тя осъзнаваше, че произлиза от славен род и понякога гордостта я заслепяваше, просмукваше цялото ѝ пликче и му вдъхваше маков цвят на самохвалство, каквото тя не искаше да си позволи. Този факт също не ѝ дойде свише, трябваше ѝ време да свикне с пъстрия си дом и винаги малко се натъжаваше след изчезването на някой от братята и сестрите, но и леко им завиждаше, тя щяха да видят СВЕТА. Някак инстинктивно усещаше, че това не е бреме, а призвание, затова и безропотно очакваше реда си, не се съпротивляваше, не се бореше, радваше се. И търпението ѝ бе възнаградено.
Един зимен и средностатистически скучен следобед я разтърси паниката на промяната. Свита в ъгъла, почти осиротяла, в компанията на още двама от първоначално 19 събратя, осъзна, че към нея се приближава скована от студ и посиняла от липса на ръкавица детска ръка, която я дръпна не особено галантно за конеца с табелката „8 минути“. Това не бе указание за употреба, за нея бе съдба. Колко просто и безпроблемно. Наивните хора се взират в звезди, карти Таро или утайка от кафе. А тя знаеше. И беше спокойна. Видя, че детето трепери, явно бе попрекалило с играта в топящия се сняг, защото беше цялото мокро, кихаше неистово и оставяше мръсен отпечатък по кухненския плод с подгизналия си ръкав. Тя малко се засегна на небрежния жест, с които я подхвърли в дълбоката чаша, но после се сети, че на децата са им простени някои малки грехове. И сякаш някакъв женски инстинкт я накара да се усмихне. Разположи се удобно и зачака топлия дъжд, все така усмихната се сливаше с горещата струя, която я прегръщаше от всички страни и ставаше една вълна с нея, там, където се заражда женската душа...
Миг по-късно, детето отпи от течността, която трябваше да възвърне силите му и да го спаси от настинката. Наочаквано му стана весело и неподозирано жизнерадостно, сякаш виждаше близък приятел пред себе си, макар че беше съвсем самó в празната стая. Не защото видя, а усети смисъла на НЕЯ, грижата, шипката, майката, любовта...
0 Коментар(а):
Публикуване на коментар