Когато порасна, ще стана... летище!
След
толкова много разговори с физици, географи, философи, вярващи
мюсюлмани, биолози, студенти от Семинарията и т.н. така и не разбрах кой
е създал Земята. Който и да е бил, се е оказал изключително
благоразумен, създавайки разстоянията между държавите и континентите
толкова огромни и аз наистина съм му благодарна за това. Освен това бих
желала да му благодаря за това, че телепортирането все още не е открито,
а се налага да пътуваме с влакове, автобуси или самолети, както и за
това, че зимата въпросните превозни средства впечатляват с огромни
закъснения. И преди да съм си навлякла гнева на всички изстрадали от
хилядите закъснения на градския или на самолетния транспорт, ще спомена,
че дванайсетте часа от Берлин до Конакри и след това двадесет и осемте
часа в обратната посока, които наскоро прекарах в път, не биха могли да
спечелят класацията за най-приятно изживяване. Отпадналите заради снега
полети, изнервените пътници и служители, пълните самолети, двете
спирания посред нощ някъде из Африка, както и инфарктните разговори със
служителите на самолетната компания, които трябваше да ми намерят полет
от Брюксел до Берлин, без да се налага да спя на летището, бяха доста
уморителни. И въпреки това... когато се затвори една врата, се отваря
друга. Ако нямах възможността да се прибера вкъщи толкова бързо, колкото
исках, то имах възможността да прекарам доста часове на летището в
Брюксел. И да мисля. Да наблюдавам, сравнявам и да се настройвам на
различна културна честота.
Прическата
на жената до мен прилича на тесто за мъфини: огромна, пухкава и без
крайности. В къдриците й няма ред, цветът е пепеляв, а консистенцията -
доста безформена и въздушна. Три идеални предпоставки за перфектни
кексчета, както и три знака за това, че е прекарала доста време на този
стол на летището. Най-вероятно без гребен и огледало. На стола от
другата ми страна седи млад мъж с азиатски произход, който говори по
телефона. До него се вижда забележителна камара от три куфара, две пътни
чанти, чанта за лаптоп и ръчна чанта. Слухът ми не долавя интонацията
на езика му, но отчаянието в изражението на лицето му е достатъчно
красноречиво. Очите ми срещат облекчения поглед на възрастна жена с
бастун пред мен, която се е запътила към изхода. Тя поне е пристигнала. А ние кога ли ще пристигнем?
Макар
че не се движим, усещането на летището в Брюксел е точно като в
самолет. Хората са се постарали да направят огромно количество магазини,
ресторанти, кафенета, дори и супермаркет, за да се чувстваш уютно (и за
да успеят да си платят сметките за ток, предполагам). Но макар да си
слязъл от самолета, знаеш, че още не си пристигнал. Някои учени твърдят
дори, че гарите, моловете, летищата и други подобни не са точно места, а
са по-скоро не-места (вж. non-lieux, Marc Augé). На тях се срещат, без
да искат, хиляди непознати хора, които за определен период от време
образуват един вид социални групи, които после се разделят. Усещането на
брюкселското летище е точно такова: сякаш си на не-място. Има толкова
много различни култури, че сякаш култура липсва. Тогава имаш две
възможности: да се опиташ да избягаш от обезличаващата те реалност,
търсейки собствената си култура в някоя книга или телефонен разговор,
или да се опиташ да избягаш от въпроса за това, каква по-точно е
собствената ти култура, и да се потопиш в реалността пред теб. Идвайки
от страна, в която таксиметровите шофьори качват пътници, докато наистина няма
място в колата, и в която минералната вода най-често бива продавана в
пластмасово пликче, аз избрах да избягам от въпроса за собствената ми
култура и реших да се отдам на живото кино пред очите. Да наблюдавам
хората, които чакат полети, тези, които спят на летището, децата, които
крещят и отчаяните им родители, които не знаят какво да направят,
хората, които чакат да посрещнат някого, както и тези, които чакат да
бъдат посрещнати от роднини, приятели или бизнес партньори. Някое
иранско семейство изпада в силни емоции, събирайки се отново заедно, а
някои белгийски деца не желаят да прегърнат баба си. Една млада
французойка се затичва да прегърне майка си, докато до нея момчето от
турски или арабски произход не показва каквито и да било емоции пред
родителите си.
Хората
са различни, мисля си аз. Хората са еднакви, отговаря ми нещо в мен.
Хората са различни, но имат еднакви истории, опитвам се да се поправя
аз. Все пак няма какво толкова различно да изживееш на тоя свят...
Хората са еднакви, но имат различни истории, отговаря нещото в мен.
Спирам се. В крайна сметка кой измисля историите освен самите хора? И
кой определя какви са хората освен други хора? А и моята функция не е в
това, да съдя, дали хората са различни или еднакви, дали историите им са
прави или криви, а да ги "чета" и да разказвам за тях. Усещам как
нещото в мен се усмихва и мълчи. Хубаво е от време на време да постигаш
съгласие със себе си. И накрая, както това летище е събрало толкова
много култури, толкова много случки и истории и затова се е превърнало в
не-място, то и в мен има място за много различни хора с техните
различни истории, които може би не са си у дома, но минават транзитно
през живота ми. Ако успея поне за малко да бъда не-субект, който не съди
другите и не ги наблюдава само през собствените си очила, то може и да
успея да разбера някаква минимална част от света.
0 Коментар(а):
Публикуване на коментар