Когато порасна, ще стана... летище!

сряда, март 27, 2013 0 Коментара

След толкова много разговори с физици, географи, философи, вярващи мюсюлмани, биолози, студенти от Семинарията и т.н. така и не разбрах кой е създал Земята. Който и да е бил, се е оказал изключително благоразумен, създавайки разстоянията между държавите и континентите толкова огромни и аз наистина съм му благодарна за това. Освен това бих желала да му благодаря за това, че телепортирането все още не е открито, а се налага да пътуваме с влакове, автобуси или самолети, както и за това, че зимата въпросните превозни средства впечатляват с огромни закъснения. И преди да съм си навлякла гнева на всички изстрадали от хилядите закъснения на градския или на самолетния транспорт, ще спомена, че дванайсетте часа от Берлин до Конакри и след това двадесет и осемте часа в обратната посока, които наскоро прекарах в път, не биха могли да спечелят класацията за най-приятно изживяване. Отпадналите заради снега полети, изнервените пътници и служители, пълните самолети, двете спирания посред нощ някъде из Африка, както и инфарктните разговори със служителите на самолетната компания, които трябваше да ми намерят полет от Брюксел до Берлин, без да се налага да спя на летището, бяха доста уморителни. И въпреки това... когато се затвори една врата, се отваря друга. Ако нямах възможността да се прибера вкъщи толкова бързо, колкото исках, то имах възможността да прекарам доста часове на летището в Брюксел. И да мисля. Да наблюдавам, сравнявам и да се настройвам на различна културна честота.

Прическата на жената до мен прилича на тесто за мъфини: огромна, пухкава и без крайности. В къдриците й няма ред, цветът е пепеляв, а консистенцията - доста безформена и въздушна. Три идеални предпоставки за перфектни кексчета, както и три знака за това, че е прекарала доста време на този стол на летището. Най-вероятно без гребен и огледало. На стола от другата ми страна седи млад мъж с азиатски произход, който говори по телефона. До него се вижда забележителна камара от три куфара, две пътни чанти, чанта за лаптоп и ръчна чанта. Слухът ми не долавя интонацията на езика му, но отчаянието в изражението на лицето му е достатъчно красноречиво. Очите ми срещат облекчения поглед на възрастна жена с бастун пред мен, която се е запътила към изхода. Тя поне е пристигнала. А ние кога ли ще пристигнем?

Макар че не се движим, усещането на летището в Брюксел е точно като в самолет. Хората са се постарали да направят огромно количество магазини, ресторанти, кафенета, дори и супермаркет, за да се чувстваш уютно (и за да успеят да си платят сметките за ток, предполагам). Но макар да си слязъл от самолета, знаеш, че още не си пристигнал. Някои учени твърдят дори, че гарите, моловете, летищата и други подобни не са точно места, а са по-скоро не-места (вж. non-lieux, Marc Augé). На тях се срещат, без да искат, хиляди непознати хора, които за определен период от време образуват един вид социални групи, които после се разделят. Усещането на брюкселското летище е точно такова: сякаш си на не-място. Има толкова много различни култури, че сякаш култура липсва. Тогава имаш две възможности: да се опиташ да избягаш от обезличаващата те реалност, търсейки собствената си култура в някоя книга или телефонен разговор, или да се опиташ да избягаш от въпроса за това, каква по-точно е собствената ти култура, и да се потопиш в реалността пред теб. Идвайки от страна, в която таксиметровите шофьори качват пътници, докато наистина няма място в колата, и в която минералната вода най-често бива продавана в пластмасово пликче, аз избрах да избягам от въпроса за собствената ми култура и реших да се отдам на живото кино пред очите. Да наблюдавам хората, които чакат полети, тези, които спят на летището, децата, които крещят и отчаяните им родители, които не знаят какво да направят, хората, които чакат да посрещнат някого, както и тези, които чакат да бъдат посрещнати от роднини, приятели или бизнес партньори. Някое иранско семейство изпада в силни емоции, събирайки се отново заедно, а някои белгийски деца не желаят да прегърнат баба си. Една млада французойка се затичва да прегърне майка си, докато до нея момчето от турски или арабски произход не показва каквито и да било емоции пред родителите си.

Хората са различни, мисля си аз. Хората са еднакви, отговаря ми нещо в мен. Хората са различни, но имат еднакви истории, опитвам се да се поправя аз. Все пак няма какво толкова различно да изживееш на тоя свят... Хората са еднакви, но имат различни истории, отговаря нещото в мен. Спирам се. В крайна сметка кой измисля историите освен самите хора? И кой определя какви са хората освен други хора? А и моята функция не е в това, да съдя, дали хората са различни или еднакви, дали историите им са прави или криви, а да ги "чета" и да  разказвам за тях. Усещам как нещото в мен се усмихва и мълчи. Хубаво е от време на време да постигаш съгласие със себе си. И накрая, както това летище е събрало толкова много култури, толкова много случки и истории и затова се е превърнало в не-място, то и в мен има място за много различни хора с техните различни истории, които може би не са си у дома, но минават транзитно през живота ми. Ако успея поне за малко да бъда не-субект, който не съди другите и не ги наблюдава само през собствените си очила, то може и да успея да разбера някаква минимална част от света.

Ти мен уважаваш ли ме? Я дай тогава 5 евро!

сряда, март 20, 2013 0 Коментара

Летището в Конакри, Гвинея е голямо колкото Централна гара в София. В залата за заминаващи няма място за изпращачи, няма седалки, кафенета или магазини. Шестте гишета за оставяне на багаж препълват малката заличка и тъй като само едното работи, опашката от заминаващи се вие чак до входа. Напразно търся някакъв екран или табло с излитащите самолети. Единственото, което виждам на стената, е снимката на президента, проф. Алфа Конде, който е първият демократично избран президент на страна от 30 години насам. Бутам тежката количка, натоварена с куфар, лаптоп и дебели дрехи за Европа и вземайки завоя, почти отнасям едно метално заграждение.

- Тежко ли е, мадам? - притичва ми се веднага на помощ един служител на летището, а аз бързам да измънкам, че мога да се справя и сама.

Оставила куфара, бързам да изляза отново навън на паркинга, където ме чакат познати лица, които няма да виждам за твърде дълго. Пътят навън е дълъг и води през различни заграждения и бариери, пред които стоят по двама полицаи, да не би случайно някой непътуващ да се промъкне в сградата на летището.

- Всичко наред ли е, мадам? Мога ли да Ви помогна с нещо? - пита ме пътьом всеки от тях, а аз, благодарейки на всеки, забързвам крачка, за да стигна по-бързо до изхода.

Излязла навън, виждам, че колата е празна и чака самотна на паркинга. От познатите лица никаква следа. Сядам на ръба на тротоара и изваждам книга. При мен веднага долита загрижен служител на реда.

- Добре ли сте, мадам? Какво се е случило? - пита той, а аз веднага му казвам, че само чакам мъжа ми.

- Къде е отишъл той, мадам? Как може да Ви остави сама тук? - аз отговарям, че нямам идея къде е, но тъй като колата е тук, трябва да дойде все някога.

- Хайде да го потърсим, мадам! Аз ще Ви помогна. Бял ли е съпругът Ви? - загриженият полицай поема лаптопа ми, а аз се опитвам да му докажа, че няма нужда да ми помага. Обяснявам му, че съпругът ми е цветнокож и той веднага ме пита за името му.

- Туре. - отговарям аз и се опитвам да остана на едно място.

- Мадам Туре значи. Елате да се поразходим из паркинга. Все някъде тук ще бъде.

Аз благодаря, ставам и тръгвам. След кратко ходене зървам моето познато лице далече на другия край на паркинга и веднага споделям откритието си с моя закрилник. Той се усмихва и ми казва да отида при съпруга си.

- Мадам Туре! - казва той въодушевен, когато искам да се сбогувам с него. - Щом съпругът Ви е оттук, значи идвате честичко насам. Ще запомня името Ви и следващия път като дойдете, ще бъда на Ваше разположение. Но моля Ви, оставете ми нещо в замяна, дори и 5 евро да бъдат, за мен това би означавало наистина много.

От самото начало се страхувах от този момент. Кръвта тръгва към бузите и ушите ми, ръцете ми почват да треперят, дали гласът ми е още там? Така мразя да казвам „не“! Леко смутена обяснявам, че съм студентка, която се издържа сама и няма възможност да оставя тук и там излишни пари. Той ме поглежда и в очите му има неверие. Въпреки това се усмихва и ми пожелава някой ден да стана богата дама и Бог да ми даде много деца. Аз благодаря тържествено и с бърза крачка се запътвам към другия край на паркинга.

***

След около 2 часа сбогуване е станало време да отивам към самолета. Запътвам се отново към хилядите заграждения и разменям по някакъв поздрав с всеки от полицаите. Някои се опитват да получат пари от мен, но аз бързо отказвам и отминавам. При последния полицай, който ми беше помогнал с попълването на един формуляр, се оказва невъзможно да откажа. Стандартният отказ, че нямам пари, не работи. 5 евро за теб са нищо, казва той, в Европа ще живееш един ден с тях. Но тук аз ще живея цяла седмица с тях. Аз се сещам за това, колко пари отидоха за бензин от вкъщи до летището и понечвам да възразя, че той с 5 евро дори и на работа не може да отиде. Но той нямал кола. Мозъкът ми започва да се схваща. Не ми се занимава с това! Сега знам, че дори и да имах пари, на този тип нямаше да му дам. Какво да правя? Отчаяние и яд се смесват и вече съм на ръба да му се развикам. А това винаги е лоша идея.

- Я да оставиш жена ми на мира! - провиква се някой от една кола.

И двамата се обръщаме и виждаме как от една излизаща от паркинга кола ръкомаха моето любимо познато лице. Спасена съм! Полицаят избухва в смях и започва да поздравява на висок глас и да благодари, а аз бързам да вляза в летището. Зная, че не е приключило всичко. На паспортната проверка жената се опитва да измъкне нещо от мен, след това мъжът на проверката за метал ми предлага да не ми проверява ръчния багаж, ако му оставя малко пари. Аз отказвам. Нямам какво да крия. Една друга полицайка ме заговаря и започва да ме разпитва с подробности за личния ми живот. Очаквам и тя да ми поиска нещо, но тя ме оставя да мина. Полицаят, който е с нея ми предлага брак, а като разбира, че вече съм даденa на някой друг, ми казва да му доведа сестра ми. Смея се и му обещавам, че ще я питам.

Постепенно свиквам с тази игра на поздрави, в която парите са просто допълнение към поздрава. Така или иначе не можеш да дадеш пари на всички, но пък можеш да си поговориш с всички. Всички са любезни, усмихват се и наистина могат да ти помогнат. Има нещо забавно във всичко това. Нещо непознато за мен, студената европейка. Те, африканците, биха казали, че са просто сърдечни. Че всички чернокожи са братя и трябва да се подкрепят. Че аз на всички тях съм им снаха, затова трябва да ми помагат и да ме напътстват. Знам, че не е така. Чувствам, че не е съвсем истинско, че има един вид лицемерие зад всичко това. Има интереси, борба и власт. Но от друга страна, участвайки в тази игра и бидейки принуден да бъдеш мил и да се усмихваш на всички през цялото време, няма как по някое време наистина да не се почувстваш весел и доволен. Сякаш фалшивата в началото усмивка води след себе си истинска, сякаш усещането, че си уважаван, колкото и повърхностно да изглежда това уважение, прави човека щастлив. А парите? Това си е чиста корупция, изниква в съзнанието ми. Неприятно е и е срамно. Или е просия? Каква по-точно е разликата между корупцията и просията?

Сложен въпрос. Трудно е да размишляваш за корупцията, ако у теб тя предизвиква повече чувство отколкото мисъл. И наистина, сблъсквайки се с подкупните гвинейски полицаи, нито веднъж в съзнанието ми не се появи някаква реална мисъл, от онези стандартните: корупцията е несправедливост, тя отнема правата на другите, тя не е присъща на демокрацията и т.н. През цялото време у мен живееше само едно чувство, че това всичкото е погрешно. Но това не беше чувство на несправедливост или на страх, че бих отнела правата на някого, ако бях дала подкуп. Не. Това беше чисто и просто чувство на срам. Срам, че някой се унижава да ми иска пари, създавайки по този начин непреодолима бариера между мен, бялата, и него, чернокожия. Срам, че имам желание да му помогна, защото знам, че наистина е беден. Срам, че една част от мен всъщност няма желание да му помогне, защото това не е моя работа, а работа на държавата. Срам, че дори и да знаех, дали искам, или не искам да му помогна, нямам възможността да дам каквото и да било. Срам, че създадената от него ситуация на неравенство дори не отговаря на реалността, че аз всъщност не съм толкова богата и могъща, колкото той си мисли. Срам, че аз не мога по никакъв начин да разруша неговата самозаблуда и самопринизяване, защото нямам никакви реални доказателства за това, че нямам много повече пари и власт от него. Целият този срам потиска мисленето, прави действията странни и нервни. И все пак: нима, обективно погледнато, имам основание да се срамувам или да се притеснявам? Нима той наистина се принизява, искайки пари? Все пак той ми предлага нещо в замяна, макар и против правилата на демокрацията. Той ми предлага аз да стана негова благодетелка, а той да ми служи. Патрон-клиентелизъм, изниква в уморения ми мозък с антропологически отклонение. Аз съм патронът и съм по-високо в йерархията, а той е клиентът и е по-ниско. Основата на нашата връзка обаче не е йерархията между нас, а самата връзка, лоялността и подкрепата. Нима това е толкова лошо? В крайна сметка кой би страдал толкова много от това? Лошо е, лошо е!, крещи някакво чувство у мен. Може би това е сянката на собствената ми европейска култура, която никога няма да бъде асимилирана. А може би това е чувството ми за справедливост, онази идеалистична вяра, че хората трябва да бъдат равни помежду си, наистина равни! Ами ако това е погрешно? Може би няма как да бъдат равни, може би равенството се изразява във възможността да изберат да бъдат такива. Ами ако те сами изберат да не бъдат равни? Нима налагането на моите собствени вярвания, било то и в морално възвишени неща, не е друг вид неравенство?

Усещам, че мисълта ми започва да се губи във вакуума между културите! И все пак една малка, наивна част от мен се надява, че има общочовешки ценности, валидни във всички култури.

Крадецът на бръчки

събота, март 16, 2013 0 Коментара

- Тук трябва да са някъде.- каза той, отваряйки стария шкаф. Той извади две старомодни поли и ги хвърли на леглото. В зейналата паст на гардероба се виждаше всичко, което беше останало от старата жена: стари копринени блузи, шалове, официални рокли с подплънки на раменете и няколко черни панталона. Най-отзад имаше малка кутийка за бижута. Той я извади внимателно и я отвори. Съдържанието й се изчерпваше с една едра сребърна верижка и малка златна халка. Той затвори кутийката и продължи да търси.
- Господин Петров, може да почакаме още няколко дни, не се притеснявайте. Потърсете на спокойствие и ми изпратете снимката следващите дни.- Погребалният агент тръгна към вратата.

Останал сам в жилището на майка си, той се огледа. Зазяпа се замислено в старите картини на стената и се зачуди къде може да са снимките. Тя се беше снимала преди точно година за новата лична карта. Той си спомняше много добре! Спомняше си как тя се гримираше, как подреждаше белите си коси и ги вдигаше в различни кокове, но нищо не й харесваше. Поглеждаше се в огледалото, виждаше, че не е скрила бръчките си и въздъхваше. След това, когато снимките бяха готови, тя само ги погледна скептично и каза:
- Деца, колко съм стара!

Това си беше самата истина. От снимките гледаше една стара и уморена жена, напомняща на илюстрация от учебник по история: скучна, суха, вечна. Погледът й на тези снимки беше много сериозен и строг. Но те бяха и самата реалност: майка му беше понякога строга.
Снимките трябваше да са някъде там. Само че къде? За какво друго би могла да ги използва?

Той се върна в спалнята. Дрехите й все още бяха разхвърляни по леглото. Той седна на бюрото и погледна през прозореца. Навън все още валеше сняг. След това отвори чекмеджето на бюрото. В него намери стар пощенски плик, непишеща химикалка и една тетрадка. Той отвори тетрадката и намери в нея само стари рецепти. Любимите му рецепти от детството. Не като онези, дето жена му прави, влкючващи огромни количества бульон на кубчета. Той затвори тетрадката и върна всичко в чекмеджето. Изправяйки се, си помисли, че трябва да намери час по-скоро снимките и да се прибере вкъщи. Погребението беше след два дни. Без снимки не може.

Той продължи да търси. Шкафът на бюрото беше пълен със стари списания. Стари издания на шивашки списания бяха разпръснати из целия шкаф и образуваха неправилни купчини от кройки. В горната част на гардероба той намери летните й дрехи, изгладени и подредени за следващото лято. Няма да й трябват повече, помисли си той. Постепенно запона да се ядосва. Не можеше да намери снимките. Той изхвърляше нещата от шкафове и чекмеджета, но снимките ги нямаше никъде. Той реши да продължи търсенето в хола. Когато отвори едната витрина, на врата се позвъни. Той се стресна. Имаше чувството, че ей-сега ще влезе майка му с пълните торби от пазат и ще започне да готви. Той тръгна бавно към вратата и я отвори. Малката му дъщеря стоеше пред вратата и се усмихваше.

- Казах ти да останеш в колата!-ядоса й се той.
- Но ти си вече два часа тук!- запротестира тя.- В колата е скучно. Какво правиш?
- Търся снимка на баба ти, вече ти казах.
- Дай да ти помогна.- каза момичето и влезе.

Той отново тръгна към витрината. Бавно извади всички чаши и започна да ги разглежда. Подредата на витрината имаше една порцеланова котка. Но никакви снимки! Той провери навсякъде, но от тях нямаше следа. По дяволите!

Погледът на дъщеря му се насочи към рафтовете с книги. Очите й блестяха при вида на огромната библиотека. Той се замисли. Може би снимките бяха там. Но щеше да трае часове, докато прегледат всички книги, а той вече беше уморен. Той се поколеба и взе един стол от кухнята. Изкатери се на него, взе първата книга и я подаде на дъщеря си. Тя обърса праха от нея и я отвори. Вместо да продължи с търсенето, момичето просто се зачете и той разбра, че трябва сам да свърши работата. Затова той започна да взима книгите една по една, да разглежда, дали има снимки вътре и да ги връща обратно на рафта. На първия рафт нямаше снимки. Той продължи да търси.

- Тате!- извика изведнъж дъщеря му.- В тази книга има снимка! Но кой е това?

Той издърпа бързо снимката от ръката й.

- Коя е тази жена, тате?

Той погледна внимателно черно-бялата снимка. На нея се виждаше една около 25-годишна жена, с къса пола и дълги крака, завършващи в обувки на високи токчета. Овалното й лице беше обградено от буйната й несресана коса, която летеше във всички посоки от вятъра. От тъмните й очи искреше радост, която се отразяваше в красивата й широка усмивка. Тази жена излъчваше нещо детско, наивно и много витално, въпреки острите черти на лицето й. Зад нея се виждаше Айфеловата кула.

- Това е баба ти.- каза накрая той.
- Наистина ли?- попита малката.- Но тя изглежда толкова млада!
- Но тя е млада.- отговори той.- На снимката, искам да кажа
- Но тате, как може някой, толкова млад на тази снимка, да изглежда толкова стар в живота?
- Знаеш как може!- каза той.- Просто снимката е...- Той се спря. Да, как може някой толкова млад на снимка, да е толкова стар в живота, запита се той. - Вече е късно, да тръгваме! Утре ще търсим други.


***

На гробището всичко беше тихо. Снегът падаше и покриваше гробовете с бяло одеяло. Вятърът духаше напевно, сякаш пееше песен за лека нощ на мъртвите. Един възрастен мъж вървеше с бърза крачка между гробовете и сякаш търсеше нещо. Накрая се спря пред един пресен гроб и се загледа в черно-бялата снимка, изобразяваща една млада жена пред Айфеловата кула.

- Здравей, миличка!- каза той и се усмихна на жената.- След толкова години се връщам, за да изпълня обещанието си към теб. Помниш ли, скъпа моя, че ти обещах още тогава, в Париж, че ще останеш завинаги млада? Теб така те беше страх да остарееш, а аз ти обещах, че ще открадна старостта ти и ще я запазя само за себе си. Тогава ти само се засмя, но ето ме тук, пред теб, с твоята старост в ръце.

Той извади един плик от джоба на палтото си, в който имаше три паспортни снимки на една стара, уморена и сериозна жена. На снимките косата й беше вързана на строг кок, а гримът й подчертаваше острите черти на лицето й. Той целуна снимките и една сълза се търкулна по бузата му.

- Сбогом, скъпа моя. Може би за кратко време наистина беше стара жена, но това също има своя чар. Сега твоята старост принадлежи само на мен, а за света, ти ще останеш завинаги на 25.

ТОЙ

понеделник, март 11, 2013 0 Коментара


Колко време е нужно на една мечта, за да се сбъдне? Девет трансформационни месеца за жертвоготовна майка, около дванайсет часа свидетелство на мъките на любимата жена в родилната зала за бащата и около десетина години нетърпение от страна на лелята,  чийто единствен принос към процеса е да пришпорва гореспоменатите родители. Последната роля определено е от най-привилигированите. Красивото същество автоматично се превръща в обект на обожание, защото по дефиниция е родено, за да бъде обичано. Подобно на сватбата на роднини, когато радостта се примесва с привкус на порастване и малко тъга, то появата на нов член на семейството е като гимнастика на собствената способност за емоционална привързаност... Единственото, което можеш да си пожелаеш оттук нататък е малкият красавец да бъде безкрайно щастлив, това е колкото алтруистично, толкова и егоистично, защото неговата щастлива съдба е предпоставка за собствения душевен мир. И това е само началото.

Да видиш племенника си роден е като да погледнеш бъдещето си в очите, да се сбогуваш с миналите си мечти, за да ги замениш с по-красива действителност и да приемеш факта, че когато той достигне възрастта за интелектуални разговори, ти вече ще си преминал тази на безотговорни партита. Основното обаче е , че животът ти става с една душа по-пълен, с един плач по-отговорен, с една усмивка по-безценен. ОБИЧАМЕ ТЕ, АЛЕКС!