„Ти“

Те се завърнаха, когато най-малко имаше логика в появата им. Този път сънят ти беше плашещо реален, защото се разиграваше денем при отворени очи, блуждаещо съзнание и усещане за болка от несъвършенствата на човешките (и в частност собствените ти) импулси. Баналността на ежедневието извика своя антипод по време на патетично миене на чинии и то се случи така неочаквано, че една от иначе здравите икеени придобивки падна фронтално на пода, прерязвайки изпречил се на пътя показалец, който от своя страна не закъсня да закърви. Когато се наведе да събереш счупените парчетата, забеляза голяма капка кръв върху бялата повърхност. Странното беше не цвета или консистенцията й, а фактът, че изглеждаше някак жива, пулсираща, сякаш отправяше поглед на човек, на някой познат, едновременно близък и далечен. Не беше вече сама в стаята на съзнанието си, Нора отново заявяваше себе си...

„Те“

Против собствените си повърхностни очаквания за дребнаво заяждане или нескопосана свалка, първото запознанство на Нора и Пламен СЕ и ГИ прероди. Не говориха толкова един на друг, а един чрез друг. Желанието на Пламен да владее, всъщност таеше дълбокия му ужас да не се провали като по-големия си брат, започнал със забавления в дискотеки и периодично пушене на древа, което някак бе прераснало в любопитство към всеобразни „развеселяващи“ таблетки, докато не стана наложителна спешна медицинска намеса след свръхдоза. Смесица от страх, гняв и безсилие го караше да избягва директни конфронтации със семейството си, което сякаш се състоеше само от призраците на някога обичалите го хора. Той криеше белезите си чрез преекспонирано самочувствие, докато Нора криеше дълбоко душата си, излагайки на показ краката си. Парадоксалното беше, че колкото повече фалшифицираха себе си пред света, толкова повече раната капсулираше тях навътре към ядрото. Тази сходна черта ги накара да се огледат в другия. Пламен четеше желанията на Нора като книга, а тя го разбираше и се срамуваше от собственото си съдържание. Нейните женски очи от своя страна виждаха потенциалния мъж, в който Пламен би могъл да се превърне ако позволи на себе си да бъде лекуван с любов. Естествено те не си казаха това. Подхвърлиха си забележки за дължината на опашката пред излъскания клуб, за безсмисления лилав дрескоуд и за любимата марка цигари. Засрамени от безплодността на ситуацията, те се разбраха по-скоро с очи. Той ѝ кимна към алеята към реката, която раздираше града на две търсещи се половини. Тя се съгласи с едва идентифицирана усмивка и те тръгнаха към тъмната топлина: Tой, съблякъл напарфюмирано сако; Tя, боса, с 10-сантиметровите токчета в ръка.

Реката беше едновременно спасение и бездна в течна форма: спокойна и измамна, привидно плитка, но криеща подводни камъни. Нора и Пламен я съзерцаваха почти фанатично, за да скрият неловката нотка в себе си от другия. Бяха седнали на самия бетонен парапет, който водеше към обраслия с трева бряг, по който се подвизаваше салата от кърлежи, цветя, презервативи и бирени шишета: градска романтика! Но пък от двете им страни ги ображдаха ореховите клони, които в тъмнината ги скриваха от странични наблюдатели и им създаваха усещането за завръщане „вкъщи“...

„Аз”

Лесно е да се влюбиш, трудно да обичаш, предизвикателство да работиш по въпроса. Местоименията губят различия, когато са на една емоционална честота.

Испания е известна с много красота, подправена с вкуса на средиземноморски темперамент. За много българи тя е, или поне беше, икономическа алтернатива за предпочитане пред заплащането на родна територия. За германците тя е възможност за досег със слънцето на достъпна цена. За мен самата е чисто и просто спасение с вкус на сангрия.

Животът е многолик. Спестявам на уважаемия читател словоохотливи дефиниции. Това, за което нямам време да мисля на фона на планираното берлинско ежедневие, е фактът, че освен отговорност, работа и почивка, той е и магия, която те заставя да я отразиш чрез себе си, дори и невинаги да искаш да вярваш в присъствието ѝ. На това ме научи Барселона.

Парк Гюел е една от основните туристически атракции за взаимно избутващи се камеромани, способни да получат кожно изгаряне от прекомерно излагане пред фотосветкавица. Самата аз безкрайно обичам да пътувам, но човешките маси от културоконсумиращи са в състояние да провокират не най-дружелюбната ми човешка проекция. Бях на път да се наметна с нея и с типично мрънкащо разочарование да заклеймя масовия туризъм, когато нетипично за слънчева Испания се занизаха дъждовни капки, за да измият тягостните настроения. В учудването си от развоя на времето, испанската ми приятелка и аз забързахме към най-близкото подобие на закрито пространство в самия парк, проектиран от Гауди. Между неподражаемите архитектурни острови се бяха събрали вече доста посетители, някои - насядали по земята, други, продължаващи да се снимат. За моя приятна изненада скривалището бързо се трансформира от подслон срещу метеорологични колебания в подиум за красота на група музиканти, които твърде много харесах, за да характеризирам като „улични“. Без да съм ценител на класическата музика, разпознах хармонията на класически симфонии, които съдържаха много повече. В тях отекваха звуците на многобройни часове на упорито упражнение, синхрон между хора, които очевидно бяха рамо до рамо, защото го желаеха, любов към музиката, която просъществува под предтекст на събиране на дарения в шапка, а всъщност тя даряваше хармония на хората.

Присъствието на музикантите между внушителните колони с цвят на карамел,
благодарността на хората, че „изгубеното“ им време се превърна в обогатяващо, облагородяващата енергия на състоянието на взаимно изживяване, преобразиха присъстващите. Видях го в замечтания поглед на приятелката си, в чиито очи се отразиха (не)изминали любови, в азиатските туристи, които се отказаха от камерите и се насладиха на настоящия момент, без да се опитват да го документират, във влюбената двойка, която не спря да се гали, усетих го и в себе си, намирайки се между смисъла на времето и времето на смисъла. Попадайки на място, което прилича едновременно на декор от филм с Хавиер Бардем и същевременно се доближава до личната ми представа за облика на захарната къща от приказката за Хензел и Гретел, аз започнах да вярвам в космическата хармония на човешката взаимонеобходимост. Чувството за любов и закрила ме обзе напълно  и ме изпрати обратно към спомен за подобна емоция. Тогава бях на 6, крачех по слабоосветената стълба в пещера, пълна с прилепи и, обратнопропорционално на логиката, се чувствах обичана и защитена, обградена от родителите си по пътя нагоре в Дяволското гърло. И до ден днешен, когато заседна временно в определено дяволски гърло, си припомням, че дестинацията не е плашеща, ако си в добра компания. Барселона ми пропомни, че носиш ли любовта в себе си, то тя заема мястото си в пъзела на човешката картина и прави самия теб (а и околните) евентуално по-добри?!