Испания е известна с много красота, подправена с вкуса на средиземноморски темперамент. За много българи тя е, или поне беше, икономическа алтернатива за предпочитане пред заплащането на родна територия. За германците тя е възможност за досег със слънцето на достъпна цена. За мен самата е чисто и просто спасение с вкус на сангрия.

Животът е многолик. Спестявам на уважаемия читател словоохотливи дефиниции. Това, за което нямам време да мисля на фона на планираното берлинско ежедневие, е фактът, че освен отговорност, работа и почивка, той е и магия, която те заставя да я отразиш чрез себе си, дори и невинаги да искаш да вярваш в присъствието ѝ. На това ме научи Барселона.

Парк Гюел е една от основните туристически атракции за взаимно избутващи се камеромани, способни да получат кожно изгаряне от прекомерно излагане пред фотосветкавица. Самата аз безкрайно обичам да пътувам, но човешките маси от културоконсумиращи са в състояние да провокират не най-дружелюбната ми човешка проекция. Бях на път да се наметна с нея и с типично мрънкащо разочарование да заклеймя масовия туризъм, когато нетипично за слънчева Испания се занизаха дъждовни капки, за да измият тягостните настроения. В учудването си от развоя на времето, испанската ми приятелка и аз забързахме към най-близкото подобие на закрито пространство в самия парк, проектиран от Гауди. Между неподражаемите архитектурни острови се бяха събрали вече доста посетители, някои - насядали по земята, други, продължаващи да се снимат. За моя приятна изненада скривалището бързо се трансформира от подслон срещу метеорологични колебания в подиум за красота на група музиканти, които твърде много харесах, за да характеризирам като „улични“. Без да съм ценител на класическата музика, разпознах хармонията на класически симфонии, които съдържаха много повече. В тях отекваха звуците на многобройни часове на упорито упражнение, синхрон между хора, които очевидно бяха рамо до рамо, защото го желаеха, любов към музиката, която просъществува под предтекст на събиране на дарения в шапка, а всъщност тя даряваше хармония на хората.

Присъствието на музикантите между внушителните колони с цвят на карамел,
благодарността на хората, че „изгубеното“ им време се превърна в обогатяващо, облагородяващата енергия на състоянието на взаимно изживяване, преобразиха присъстващите. Видях го в замечтания поглед на приятелката си, в чиито очи се отразиха (не)изминали любови, в азиатските туристи, които се отказаха от камерите и се насладиха на настоящия момент, без да се опитват да го документират, във влюбената двойка, която не спря да се гали, усетих го и в себе си, намирайки се между смисъла на времето и времето на смисъла. Попадайки на място, което прилича едновременно на декор от филм с Хавиер Бардем и същевременно се доближава до личната ми представа за облика на захарната къща от приказката за Хензел и Гретел, аз започнах да вярвам в космическата хармония на човешката взаимонеобходимост. Чувството за любов и закрила ме обзе напълно  и ме изпрати обратно към спомен за подобна емоция. Тогава бях на 6, крачех по слабоосветената стълба в пещера, пълна с прилепи и, обратнопропорционално на логиката, се чувствах обичана и защитена, обградена от родителите си по пътя нагоре в Дяволското гърло. И до ден днешен, когато заседна временно в определено дяволски гърло, си припомням, че дестинацията не е плашеща, ако си в добра компания. Барселона ми пропомни, че носиш ли любовта в себе си, то тя заема мястото си в пъзела на човешката картина и прави самия теб (а и околните) евентуално по-добри?!