Асансьори

сряда, февруари 05, 2014 0 Коментара

Foto: Dieter Thau

„Здравей“, почти изграчваме един на друг нещо като замръзнал поздрав изпод шаловете, качени почти до очите. Аз се прибирам от работа, а хърватският ми съсед разхожда кучето си в...2:45 във вторник при температурно безумие от минус 14 градуса. Не знам кой от двама ни е по-изненадан от среднощната ни среща пред блока. Редуваме се в отключване на входни врати и открехването им със замръзнали оръкавичени пръсти.

Аз се приплъзвам по стълбите в стил „мъничка японка“, защото върху ботушите ми се е образувал леден слой и се стремя да се въздържа от поредния пирует върху стълбищната действителност. Той е доста по-пъргав, но се спира в 10-секунден такт, за да изчака възстарото си куче, което пръхтейки се изкачва трогателно бавно към асансьора. Веднъж влезли в него, забелязвам, че дробовете на черното животинче в краката ми свистят, а по средата на пода се подвизава „ароматна“ уринена локвичка. Докато се колебая между напушилия смях, че пътувам с кучешката версия на Дарт Вейдър, и съжалението, че възрастта не прощава на нито един живо същество, усещам, че автоматично блуждая с поглед. И това ми се струва логично, все пак се намирам в асансьор!!!

Като дете това тясно пространство ме задушаваше и ужасяваше, след като със съседката ми имахме неприятния опит да заседнем в него и да плачем истерично, докато ни измъкнат. След това години наред не си и помислих да се вмъкна отново в тази ръждясала кутия, чиито копчета липсват, биват запълнени с дъвка, обгорени със запалка, а от тавана капе машинно масло. Така изглежда и до ден днешен съответният асансьор, два пъти в годината от носталгия по детството се потапям в атмосферата на разруха. Десетина години катерих стълбите до петия етаж в безуспешен опит да убедя съседите, че не съм на диета, нито това е моята форма на фитнес, просто с асансьора бяхме временно скарани.

Един друг асансьор беляза първите ми дни в училище. Трябваше да задам гатанка пред целия клас, което за тогавашното притеснително дете беше предизвикателство. Баща ми ми подшушна историята за джуджето, което живеело на десетия етаж, но винаги натискало копчето за шестия и продължавало пеша. Никой не се сети, че горкото джудже е имало доброто желание да се доповози, но ръстът му го е ограничавал в достъпа до копчетата. И така, аз бях приета в групата на „умните деца“ с интересни истории, благодарение на баща ми и неговата асансьорна гатанка. Ето, че не били толкова демонични изобретения на инжeнерната мисъл тези асансьори.

По-късно мирогледът ми се разшири покрай многобройните екшън-каскади, в които типажи като Джеймс Бонд или поредният протагонист на Брат Пит щурмуват с невъзможни и неподлежащи на гравитация салта. Карамелизираните романтични комедии с еротични асансьорни истории обаче никак не ме спечелиха. Затворени в подвижна кутия, всякакви нежни чувства ми се струват окафезени.

Foto: Jose R. Borras

Веднъж случайно попаднах на статия, анализираща асоциалното поведение на хората в асансьорите. Оказва се, мнозинството не случайно блуждаело в себе си, предимно от притеснение и неудобство, защото разделението на личното пространство по принуда си е чисто излизане от комфортната зона. Макар и за секунди, това си е предизвикателство за комуникативните (не)умения на мнозина. Разбираемо, мен ако питате. Едно подобно придвижване нагоре към целта или надолу към изхода (или избавлението). Класическа опозиция на човешките търсения и падения. Една перманентна игра на времево-пространствени начала. Кутия на срещи и раздели, в която имаме време да влезем за малко в себе си, и тъкмо сме започнали да човъркаме на точното място,  асансьорът спира, камбанката известява достигане на целта, вратите се разтварят и ти излизаш от обвивката-пашкул от мисли, събличаш я като износена дреха и напускаш лично-общественото пространство, за което плащаш допълнително към наема си. „Лека нощ“, вече поразтопени си пожелаваме със съседа ми и аз правя крачка към входната врата на петия етаж, на 1800 километра от един друг пети етаж. Вече не ме е страх от асансьори.