"Това ще е най-скучният понеделник, откакто... свърши миналият понеделник.", мисля си аз, докато излизам от гарата и се запътвам към светофара. Задният изход на централната гара на бившия източен Берлин много напомня на софийската гара: сиви плочки, миризма на тоалетна и купища бездомни, които спят в някой ъгъл заедно с кучетата си. Пътят през това миризливо място обаче е единствената ми възможност да стигна до работа.

Слънцето ме заслепява, докато пресичам, и се опитва да ме събуди. "Какво е това слънце?", питам се аз и се замислям, че зимата в България е далеч по-светла отколкото от Германия. Само че тази година тук няма точно зима (или поне засега не). Слънчево, положителни температури и само една седмица сняг. С една дума, за тукашните ширини направо лято. Наистина странно усещане през февруари, дори и за мен, която прекара миналата година февруари и март на над 40 градуса в западна Африка.

Веднъж влязла вътре, пускам компютъра. Сама съм и затова първо се мотая. Винаги като отворя някой "женски" сайт, преглеждам рецептите и си отварям късметче. "Хората, които само работят, нямат време да мечтаят. Само този, който мечтае, стига до мъдростта." (Индианска поговорка) Изведнъж ме обзема чувството, че сайтът ме е "прочел" и се опитва да ми прати някакво послание. Може би са се наговорили с времето и се опитват да ме убедят да престана да работя толкова много и да живея все едно е лято. "После ще помисля за това.", казвам си и се впускам в таблици, мейли, писане и организиране.

- Знаеш ли, че една касиерка в "Алди" печели колкото нас? - пита ме по-късно колежката, докато си вади сандвича.

- Не знаех... - отговарям аз, докато дъвча моя.

При нас никой не прави обедна почивка. Едно, че никой не може да си позволи да се храни всеки ден навън и второ, че така трябва да останеш по-дълго в офиса. Далеч по-добре е да имаш свободно време след работа, все пак не работим за удоволствие, а за пари. Които така и така са малко.

- Като ми свърши отпуската, мисля да не се връщам на работа тук. - започва отново тя. - Дори и в "Алди" ще е по-добре да редя стоки или да седя на касата. Поне няма да се налага да мисля толкова.

Разбирам за какво говори. Когато работиш на непълно работно време, а имаш работа като за пълно, главата ти се препълва. Започваш да сънуваш неща, свързани с работата, през свободните си дни си представяш колко много работа имаш и накрая не успяваш да мислиш за нищо повече освен за работа. Може би имат право индианците.

След работа се прибирам вкъщи умряла от глад. Пускам компютъра и започвам да ровя из YouTube, за да гледам нещо, докато ям. Мисълта, да седна и да се храня сама, без каквата и да била компания, ми се струва абсурдна. Усещам се някакси празна и подозирам, че празнината идва откъм главата ми. Какво ли е станало с нея? Убедена съм, че допреди няколко месеца всичко ѝ беше наред. Знам, че като студентка редовно тренирах съдържанието в нея. Но сега го няма. Сякаш се е изпарило всичкото. Усещам проблема почти физически и знам, че ще му намеря физическо решение. Свършила съм със следобедната закуска, затова ставам и отварям кухненския шкаф. Усещам как бурканът с течен шоколад ме призовава, как самотната лъжица цял ден ме е чакала, за да ѝ помогна да докоснe тъмната лъскава шоколадова маса. Загребвам с пълна сила и... усещам как вкусът ме изпълва. Чувствам как способността ми да мечтая се завръща заедно с щастието, предизвикано на хормонална основа, изведнъж осъзнавам, че наистина е лято, време за почивка и... се запътвам към компютъра, за да напиша статия за блога.

ПП. В подобни екстатични моменти, които завършват в ода за любимия ми шоколад, ми става ясно защо Денят на влюбените е именно през февруари...