- Крем для рук. - избоботва той с две подчертано гърлени "р"-та.

- Да. - отговарям аз. На български. Пък той нека си мисли, че е на руски.

Той ми подава ръка за поздрав, а аз я стискам с прясно намазаните си пръсти. Защо пък не, нека и той да си вземе малко крем. Дори и на силните петдесетгодишни мъже кожата на ръцете става суха през зимата и се напуква.

Той въздъхва и сяда на огромната стъклена маса за срещи. Това е неговото, шефското, работно място в нашия офис. Аз го поглеждам крадешком иззад рафта с папки и отново обръщам поглед към монитора. Очите му са зачервени и подути. Дали има възпаление?

- Ах, колежке Тодорова, славянските езици ни най-малка логика нямат! Каква е тая работа винителен падеж, пък никакво окончание да не получава?!

Аз се смея и вдигам рамене.

- Ама то сигурно и на български е така. - заключава той.

- Не точно. - отговарям аз. - На български нямаме никакви окончания, защото няма и падежи. Или поне не за съществителните.

- Ето виждаш ли? Български е трябвало да уча навремето, не руски... Там кой предлог с кой падеж...

- Ама то и на немски "за" е с акузатив. - прекъсвам го аз.

- Че то това винителен падеж ли е?

- Ами да. Нали и двата "обвиняват"... - смея се аз.

- Как така? Кого обвиняват? - объркано пита той.

Аз продължавам да се смея, въпреки че никак не ми е смешно. Знам, че трябва да поддържам нормален разговор. А зачервените му очи не престават да привличат погледа ми. Торбичките под тях са огромни и издути като жабешки гуши. По сините ириси е плъзнала мъгла, а бръчките се вият като паяжинки около клепачите. Знам, че не е възпаление.

- Ами подлога в изречението. - опитвам се да обясня. - Заради това, че допълнението пряко страда от него.

Отново ме избива на смях. И той се смее.

- Ама и ти имаш едно въображение... - казва ми той и махва с ръка.

Ръката му е много бяла. Набръчкана, възлеста и с изпъкнали вени. Ръка на мъж на средна възраст. "Би могъл да ми е баща.", мисля си аз, но нещо в мен се противи. Пръстите му може и да са остарели, но в очите му се вижда малко безпомощно момче. Не би могъл да бъде дори на моята възраст. Сенки от сълзи плават под клепачите му, сякаш си е разбил коленете тази сутрин. Ръката му се отправя към очите и ги потърква. Аз обръщам поглед към монитора. Дали е забелязал, че го гледам втренчено в очите? Той не казва нищо.

- Ами... какво въображение? - питам го аз. - Ти си учил латински в училище, не аз. Ти трябва да ми обясниш как от кауза и обвинение е станал акузатив, винителен падеж.

- Значи във всяко изречение има виновен? - пита ме на шега той.

- Ами разбира се. Всички сме виновни в нещо, не е ли така?

Той се смее и бръчките се утрояват. Стават дълбоки и се впиват в подутата част на лицето му. "Да, виновна съм, мисля си аз. Виновна съм, че не ти казвам колко съжалявам за това, което се е случило. Че не мога да изкажа никакви съболезнования..."

Просто тук не е прието да говориш за това, че бащата на шефа е починал. Не е прието и той да говори с нас за това нито пък да си вземе отпуска за няколко дни. Дори и на погребението ни пишеше мейли и даваше указания от разстояние. Виждам зачервените му очи и говоря за падежите. Знам, че за другото няма смисъл да говоря. Той веднага ще ми обясни, че онова проклето прессъобщение цяла нощ мир не му е дало и затова очите му са подути.

Затова сме виновни. И вината ни расте с всяко изречение, което казваме. И още повече - с всяко изречение, което остава неизказано.