Израстнах с приказката от Ангел Каралийчев за житената питка, която обикаляла ли обикаляла нивата. Въпреки аналогичната форма на кулинарния продукт, моето лично сладко отроче не е тестено и не пътешества самичко. През последните години аз редовно произвеждам и транспортирам из берлинското метро торти, сътворени по спонтанни (без) поводи. Това е колкото необходимост да стигна крайната цел, тоест дома на човека, получател на сладкиша, толкова и своеобразно по рода си социологическо проучване. 

Първият път, когато се качих в метрото и половината жени (!) ме зяпнаха с желание в очите, честно да си призная, се постреснах. Директният поглед в немското метро е характерен само за чужденци, неусвоили немската сдържаност и неписан принцип за апатия, която трябва да бъде демонстрирана на обществени места, за да се избегнат потенциални словестни контакти.  Нямах време да осмисля интереса към гледката, която явно съм представлявала в техните очи, защото междувременно един пътник ми отсъпи мястото си, за да „не пострада тортата“, една поддържана жена на възрастта на баба ми сподели няколко лични рецепти, един друг пътник ми съобщи, че ще ме съпровожда до крайната ми цел ако му предложа парче от тортата, а трима испански туристи от съседния вагон дойдоха с разговорник в ръка и търсиха няколко минути думата „вкусно“, за да ми споделят впечатлението си. Изведнъж тези позадрямали пътници се държаха като любопитни деца пред витрина в сладкарница и ме заговаряха не сякаш съм чужденка в техния хол, а домакиня, в чиято кухня искат да бъдат.  

Самата тортена необходимост се зароди по време на първата ми практика като студентка. Шефката ми беше меко казано нестандартна, беше отличена с орден за храброст 64-годишна хомосексуална жена, която всеки ден ми правеше комплименти за външния вид, смесени с огромна доза критика затова, че не съм изпълнила задачи, които тя бе забравила да ми постави. Да речем че балканското ми его дерзаеше, но се осмелих да сменя тактиката и вместо да споря директно, реших да я манипулирам дискретно – направих й торта. Тя  на самият ден съумя да ме обиди и аз демонстративно напуснах. Още същата вечер тя ме молеше да се върна с извинението: „Моето кисело настроение никак не пасва към твоята сладка торта. Извинявай!“. Три месеца и две торти по-късно ние се разделихме, взели най-важното от съвместната ни работа. 

Оттогава тортата се превърна за мен в метафора на внимание, компромис, необходимост, плюс стандартното си предназначение да е кралицата на рождените дни на хората, които обичам. Не винаги е с перфектна текстура, веднъж се стопи още докато я режех, но основната идея остана. Хората оценяват жестовете, помнят ги и се оставят душата им да бъде „извадена с памук“, както обича да казва майка ми. Оказва се, че точно когато бързаме най-много, притиснати сме от наложени ангажименти и екзистенциални страхове, ни трябва потресаващо малко, за да се усмихнем – захар за добро настроение, сметана за глезотия, малко шоколад за успокоение на нервите и малко нарязани плодове за красива гарнитура. 

Извод: Ако обичате някого – направете му торта, ако сте в конфликт с някого – направете му торта! Опитът за по-сладко ежедневие си струва!