Отворено писмо до Иван Вазов

Уважаеми господин Вазов,

Скъпи дядо Вазов,

известно ми е, че вероятността в Отвъдното да имаш достъп до Интернет е по-малка дори от тена, който ми остана от тазгодишното море. Известно ми е също, че дори и да сте напреднали дотолкова, че да се възползвате от това средство за масова комуникация, което характеризира ежедневието на повечето атеистични, нихилистични и литературофобни младежи в днешно време, то специално ти няма да се интересуваш от онова, което имам да ти кажа, защото все още си засегнат от факта, че като ученичка харесвах разказите на Йовков и стихотворенията на Яворов повече от твоите. Но тъй като камъкът на гроба ти в София впечатли чуждестранния ми съпруг почти толкова, колкото и чудото на техниката, наречено „тролей“, и го накара да зададе въпроса: „Ами той ако от Отвъдното може да намине към София и да си посети камъка, защо да не може и до Витоша да се качи, та се е налагало да го влачат до тука?“, реших да ти пиша с надеждата, че може би някой друг ще ме чуе и ще ти предаде протеста ми.

Та за лудостта става дума. Предполагам, че „нормалността“ и статуквото преди 200-ина години са били други, та затова и ненормалността и лудостта са се различавали от днешните ни представи, ама аз пък се питам: ти като си писал там разни повести, разкази и романи, не можа ли да помислиш, че и след 200 години някой ще ги чете? Не се ли сети, че ще мъчат децата в училище с разни анализи, за да могат да изберат кой да влезе в елитно училище и кой не? Ама иначе в тях все за справедливост и свободомислие става дума... Не можа ли малко повече да си мериш приказките и не стига, че пълното ти творчество е с размери и тегло, способни да смажат главата на средностатистически четвъртокласник (от по-тънкоглавите), ами и реши да ми излизаш с такива възклицания, лудите да били живи?! Ами ние, нормалните, какво да правим тогава? Не помисли ли, че някой ще те вземе насериозно? И тогава? Свършено е с нас!

Напоследък често си мисля за лудостта. Не че имам много свободно време, ама някакси толкова много ме заобикаля, че няма как да не се замисля. Основно се чудя какво означава това, те да били живи. Към чисто биологическо съществуване ли се отнася? Защото ако е така, в българския политически живот има редица примери за верността на това твърдение. Или става дума за духовно съществувание? И също: какво ще рече това „да са живи“? Що за наклонение е това? Повелително? От читателите си ли очакваш да пазят лудите от собствената им лудост? Или си е съвсем нормален индикатив, който констатира вече съществуващ факт, изразен със свършената форма на глагола „съм“, която не може да се употреби в сегашно време без частицата „да“? Означава ли това, че само лудите живеят? Или че онези, които наистина живеят, по някое време полудяват?

Да си призная, всяко от тези твърдения може да отговаря на реалността, зависи само кой за кого говори и дали лудостта е нещо положително или отрицателно. Но в крайна сметка, не аз излизам с такива объркващи и опасни твърдения, а ти, мили мой дядо Вазов. 

Затова, уважаеми господин Вазов, очаквам Вашето становище по въпроса. Мисля, че предвид мъките на някоя и друга класна работа в училище може за момент да си затворите очите пред моите лични литературни предпочитания, защото съм заслужила отговор!

С най-сърдечни поздрави,

З.Т.