- Колежке Туре! - казва ми веднага, щом влиза в офиса. -  Искам да си поговоря малко с теб. Малко small talk, нали разбираш.

Кимам и се запътвам към бюрото на шефа. Чудя се за какво иска да си говори с мен и веднага имам известни подозрения. От неприятни до страшни, че чак и смешни.

- Искам да те помоля за нещо. - започва той и подозрението ми, че ще стане смешно и неприятно едновременно, се усилва. - Тук си представи, че падам на колене и те умолявам.

Аз изсумтявам. "Как е най-разумно да реагираш на подобно изпълнение?", питам се наум и не казвам нищо. А как е най-малко неприятно? Не реагирам никак. Чакам. Като млада руса жена от Източна Европа чакането е най-добрата стратегия. И най-неприятната. Зяпам в пода и се чудя колко ли милиарда микроби се заселват дневно по килима. Изведнъж се чувствам невидима като микроб. Известно ми е, че той не би рецитирал този трагически монолог, ако освен мен и колежката имаше някой друг в стаята. Известно ми е също, че въпреки че се опитва да ме убеди да не напускам работата, той разиграва театъра само за себе си. Аз съм декор. Рус декор от Източна Европа.

Той започва да ми обяснява как всичко изведнъж искали да напускат и ме пита, дали имам намерения да се преселвам скоро в друга страна. Поклащам глава и се опитвам да разчета някаква емоция във вечно ироничния му поглед. Разбира се не падна на колене. Продължи да ходи напред-назад из стаята, правейки си кафе и нареждайки купени понички върху неизмита чиния. Ниският стол е ужасно неудобен. Иска ми се и аз да стана и да се подвижа в пространството, но вместо това се опитвам да не го изпускам от поглед. Чувствам се малка. Кара ме да му обещая да не напускам. Аз му обещавам, че няма да напускам... Берлин. Колежката не издържа и изхихиква. Въпреки че ме моли, не се чувствам в позиция на властимаща. Небрежната му походка, ироничният му тон и полуусмивката му ми дават усещането за безнадеждно нищожество. Той вади дезодорант и обилно за напръсква, пъхайки бутилката дълбоко под ризата си. Наум си напомням следващия път, като ми подаде ръка, да отида да се измия. Разговорът приключва поради липсата на реплики от моя страна. Знам, че трябва да ми е забавно, но не е.

- И още нещо, колежке. - казва ми в момента, в който се вдигам от неудобния стол. - Знам, че петъците винаги си изключително заета с шопинг и домакинска работа... - последните четири думи биват произнесени с пренебрежение - но е желателно да отделиш малко повече време за конгреса...

- Ще си помисля. - казвам бързо и знам, че няма какво да мисля.

Шопинг и домакинска работа!!! Шопинг!!! Усещам как ми се иска да му се разкрещя. Питам се, дали и на собствената си жена така говори. Иска ми се да кажа нещо злобно и бодливо. Отказвам се и изведнъж ми хрумва, че няма смисъл. Може би именно затова ми говори така. Защото му се иска и неговата жена да можеше да готви и да се гримира. Иска му се и неговата жена да беше от Източна Европа. И тъй като не може да я възприеме като жена, отрича и мен като професионалист. Превръща ме в професионалист - блондинка. Но аз знам как да разваля магията... Нали съм от Източна Европа?