- Добро утро на всички! Името ми е Андреас и продавам списанието на бездомните "Улични метачи"...

Гласът на младия мъж кънти из целия вагон. Забивам нос в книгата и още по-усърдно зачитам, въпреки че написаните думи започват да се губят за сметка на изкрещяните. Упорито не вдигам поглед, когато бездомният минава съвсем близо и се обръща директно към мен с въпроса, дали не искам да си купя едно списание за евро и двайсет. Правя се, че не го чувам, а той продължава радушно нататък, пожелавайки ми приятен ден.

Денят ще е далеч от приятен предвид количеството работа, което ме чака в офиса. И фактът, че някакъв бездомен ми го пожелава, определено не го прави по-приятен, високомерно изсумтявам наум и продължавам да чета. Да бързаш, да сумтиш и да се възмущаваш: това са предимства, които човек не познава като дете. Само един възрастен може да изпита удоволствие от учестения пулс при припряната нервна крачка и да се потопи във вълната от адреналин, която носи достойно изразеното възмущение. Отмяташ глава назад, раменете автоматично се изпъват, тръсваш грива, а погледът ти бълва реки от... важност. Чувстваш се важен и в правото си.

Като ученичка понякога играех тази игра в трамвая: качвайки се, оглеждах добре хората и се настанявах близо до най-неприятния човек. Понякога това бяха бездомни, друг път просто хора, които не ми бяха симпатични. Бях прочела за играта в един немски роман и веднага ми допадна идеята да тренираш собствените си възприятия да бъдат по-търпеливи и да се научиш да приемаш хората такива, каквито са. Тогава не отвръщах поглед от просяците и бездомните, ами понякога им давах солети или някаква друга закуска, която ми се намираше. После, след училище сядахме с една приятелка на една пейка на бул. "Витоша" и обсъждахме хората. Критикувахме походката, начина на обличане, поведението им и се чувствахме... важни.

Не знам как двете ми гимназиални занимания се спогаждаха в главата ми, но предполагам, че се дължи на гъвкавостта на човешкото съзнание да вярва в и на всичко. Чувството за важност има различно измерение, когато човек е в присъствие на други важни, познати или непознати. Сякаш тогава вълната се разлива извън пределите на съзнанието ни и придобива театралната форма на ритуал, който свързва групата в едно цяло и изолира обекта на възмущение.

Възмущението е универсална добродетел. Не зависи от пола, професията или доходите, придава важност на сивото ежедневие, кара както самия теб, така и околните да се чувстват значими и защитава моралните принципи на скуката. Възмущението е дрога за съзнанието: не го храни нито лекува, но го упоява и заглушава крясъците на изоставените несбъднати желания.

Възмущението води до пристрастяване. Но ако успееш да преодолееш зависимостта си, ако успееш да устоиш на онова, на което те подлага съзнанието ти, когато потушиш възмущението, откриваш, че отвъд него живее непознат свят, в който коминочистачите не само носят късмет, но и пеят и танцуват, а бездомните рисуват приказки по асфалта...