"Работата е на първо място затова, за да те храни.", гласеше една от максимите, които проповядваше учителят ми по философия в гимназията.

Източник: flickr.com

Такъв беше той. Влизаше в час, носейки старо касетофонче и двуметрова дървена закачалка, окачваше огромното си сиво палто на нея, закривайки половината дъска, а после - между поканите за кафе, които отправяше към всяка ученичка, готова да го слуша, и описанията на Атман, Световния дух, открит от индийците и популяризиран от Сьорен Киркегор - ни даваше съвети за живота, по които обаче, кой знае защо, той самият не беше живял.

- Не се притеснявай да умреш млада. - беше казал той на една съученичка. - Тъкмо ще бъдеш красив труп.

- Отличниците в училище обикновено не са отличници и в живота. - заплаши той друг път друга.

- Ти, Зорничке, най-добре да се занимаваш с роботика. - посъветва и мен в едно междучасие. - Или може също с генетика и молекулярна биология, че нали си момиче, вие сте по-емоционални и такива неща ви вълнуват.

- Ама мен биологията никак не ме интересува. - запротестирах аз. - А пък за роботика трябва много математика и физика, които ми костват и сега доста усилия...

- Ееее, колко му е, ще се понапънеш малко, ще се справиш! То не е да ти е интересно, ами тези науки много се търсят сега. Ще завършиш университет, ще си намериш хубава работа, пък после може и мама и татко да вземеш в Германия, като имаш много пари.

Излишно е да казвам, че не послушах съвета му. Нито взех мама и татко, нито записах роботика или молекулярна биология, нито пък имам много пари. За сметка на това обаче работата ми се води креативна, та затова и заплатата ми е ниска.

Час по пазарлък. "Който на късмет случи, той ще сполучи."

"Ама аз сега, като не съм студентка, имам доста повече разходи...", опитвах се наскоро в разговор с шефа ми да извадя достойни доводи, за да ми повиши заплатата. "Освен това работата ми е свързана с много стрес, а задачите ми са ключови за развитието на фирмата..." Дори и не се изпотих, преговаряйки за пари. Всъщност беше доста досаден разговор, изнервящ поради необходимостта да се оправдавам, да рекламирам себе си и да продавам труда си на някаква прилична цена. За мен беше някакси очевидно защо искам повече пари, имайки предвид колко много усилия инвестирам в работата си. Защо трябва да се самоизтъквам?

Източник: flickr.com

"Защо не ти ги обясняват тия неща в училище?", запитах се после на път за вкъщи и не успях да намеря отговор. Може би отличниците в училище наистина не стават отличници в живота, казах си, но причината за това не е в тях, ами в училището. Ако дванайсет години подред те учат, че "Който се учи, той ще сполучи." и че ако се трудиш, ще бъдеш възнаграден, то свикваш именно с това и после, като пораснеш, се чудиш защо в живота никой не ти пише шестица, като си предадеш отличното съчинение. Не само че никой не ти пише шестица, ами и може да не успееш да си платиш наема, ако не усетиш правилния момент, в който да се откажеш от съчинението и да започнеш да вършиш нещо, за което не се очаква много мислене, но пък времето, прекарано  в седене пред компютър, се заплаща.

Наскоро четох една статия за креативните професии, в която се твърдеше между изкуството и бизнеса съществува един вид напрежение, което ту тласка двете в противоположни посоки, ту ги събира в необходимостта да намериш баланс между материалното и нематериалното.

От една страна, някои застъпват максимата l'art pour l'art, изкуството като самоцел, която няма нужда да бъде оправдавана, а чрез самото си съществуване и чрез силата си да въздейства над хората заслужава да бъде хранена (в пряк и преносен смисъл) от обществото. От друга страна, в други епохи креативните професии са били възприемани като занаяти, не по-различни от останалите. Шекспир е бил човек, който създава продукта пиеса, Микеланджело е бил майстор в занаята си и е командвал чираците в ателието. Също като грънчарството или обущарството литературата, изобразителното изкуство и музиката са били занаяти със своите правила, които трябва да бъдат научени.

Източник: flickr.com

В днешно време разбиранията ни за изкуство не са толкова ясни, както преди. Тласкаме се от едната крайност в другата, някои приемат ролята на неразбрания артист за своя екзистенциална задача, за един вид лайфстайл, докато други кандидатстват за стипендии и посещават университети, блъскайки се в институционализираните правила, за да бъдат официално признат за хора на изкуството, получавайки престижната хартийка. Едната крайност вероятно не носи никаква материална сигурност, докато другата често пъти превръща креативното в стока, която трябва да бъде рекламирана, продадена и консумирана. Съществуването на изкуството трябва да бъде оправдано, онези, които ти дават пари, трябва да бъдат убедени, че имат полза от теб... Остават въпросите: къде е истината? Има ли истина? И не на последно място: какво остава от изкуството, след като бъде "изконсумирано"?

Предполагам, че няма еднозначен отговор на тези въпроси и че решението е свързано изцяло с това, какво разбира човек под "изкуство" и "креативност" и какво влияние имат тези лични разбирания върху себеусещането и идентичността, професионалните цели и очакванията от личния живот на отделния индивид.

За себе си мога да кажа, че не бих могла да се възприема като молекулярен биолог, но едновременно с това не бих пожертвала икономическата си стабилност в името на някакво - било то и на пръв поглед артистично - съществувание, което обаче е също толкова социално наложено, колкото и скучното, но престижното следване в престижен университет, последвано от скучна, но престижна работа, водещи до забравени детски мечти и изгубено време.

Източник: flickr.com

За мен истината е в баланса, в това, да бъдат взети предвид всички желания и нужди, а не само единични. Затова и не мисля, че изкуството съществува като абсолютна самоцел, а че човек трябва да го създава на първо място за самия себе си, а чак след това заради другите. И вярвам, че тогава то ще бъде възнаградено - по материален или нематериален начин - вярвам, че всички хора, принадлежащи към едно общество, държава или към глобалното село, живеят в един естествен духовен и материален обмен на идеи, стоки и ценности, който рано или късно принуждава както отделния индивид, така и общността да дава. А щом всеки дава, то ще има достатъчно за всеки да получи.