– Заповядай! – каза той и отвори пред учудено-присмехулния ми поглед вратата на колата и леко я бутна след сконфузното ми шмугване навътре. 

– Извини ироничния ми израз, но съм забравила какво е да се държат с мен... кавалерски, нали знаеш, в Германия борбата между половете е „безмилостно жестока“, там е почти обидно да приемеш подобен жест, все едно се признаваш за победена без борба и лъсваш в цялата светлина на женската слабост, която през цялото време криеш умело, основно от себе си....

– Не се притеснявай, и аз не се самозабравям, кавалерствам само при наличието на дами – каза той и се усмихна приветливо.

Март 2010, Парк-oстров „Свобода“, Пазарджик

– Заповядайте, бите шиоооон – изтананика напевно на пръв поглед добронамерен мъж на средна възраст, докато ми отваряше вратата на банката и изчакваше да внеса целия уличен студ чрез косата, чантата и замръзналите обеци и да започна процес на разтопяване в добре отопленото банково помещение някъде в северен Берлин. „Виж ти, не са ми отваряли врата от... безкрайно дълго, случва се аз да я придържам за влизащите след мен от елементарно възпитание, примерно, за да не счупя нечии нос на влизане в Карщат...“ Не ме разбирайте погрешно, не смятам, че някой ми е длъжен, нито страдам от кифленски комплекс, а и след няколко години спане на разтегаем диван в студентско общежитие, не страдам и от синдрома на „Граховото зърно“. И все пак, една врата измагьоса усмивка на лицето ми. „Така и ще изляза от банката, че да може студът да запечата ухилената ми физиономия и тя да стане неотменна част от мен“ (тази теория за щастието по време на студ е на брат ми, еднолично негови са авторските права, затова и трябва да го спомена). Та изтеглих си аз парички и си разсъждавах за вратите – буквално и преносно, за всички, който съм си отворила сама, тези, които са зеели, отворени за мен, както и за всички, който ще се наложи да придържам за да влязат и други, все пак вселената е усещане за пълнота и взаймност. Приблизително. Така се бях отплесната, че не забелязах, че мъжът още е там. А той ме гледаше очакващо. Докато спекулирах дали не е поредният психопат, видях, че той ми се усмихва, отваря вратата, през която да изляза, и протяга ръка с пластмасова чашка в нея и ми се примолва...

– Шионен абенд нох и моля, пуснете някоя монета за кавалерството. 

– О, а аз си мислех, че сте „Последният мохикан“– почти проплаквам аз и разочарована дъвча устата си отвътре докато изсипвам шепа монети с физиономия, все едно раздавам жито на „Бог да прости“. 

– Хубава вечер, млада госпожо!

Кимвам. Май няма да успея да си запечатам усмивката в този момент. На нейно място остава сянка от залязло очакване. Живеем в общество, в което калаверството става разменна монета и е деградирано до просешка тояга. Жалко...

Януари 2015, Шионхаузер Алее, Северен Берлин