Снимка: Ana Sofia Guerreirinho

Помните ли аромата на майка си? Как като деца сте се сгушвали в нея и целият свят e изчезвал за момент? Моята винаги мирише на деликатен парфюм и хубав крем за ръце. За мен това е ароматът на женствеността, но и на обичното, топлото, с други думи, ароматът на „вкъщи“ (а не този на пудинг, за разлика от рекламата на д-р Йоткер!). Като малка обичах да си лягам на нейната половина от леглото, когато ми липсваше. Особено успокояващо беше да отпусна глава на перфектно изгладената й калъфка, защото тя винаги ухае(ше) на нея. Без проблем можех да надуша възглавниците на брат ми и баща ми. Когато вдишам аромата на любим човек, мога да заспя с усмивка на лице. И да се събудя по същия начин....

***

Има много теории за привличането и избора на партньор в различни дисциплини и жанрове. Като немски възпитаник клоня към резулатите на Макс Планк институт, според които излъчваният телесен аромат е пряко свързан с имунната система на човек и е силен индикатор за неговото здравословно състояние*. Това явление не е присъщо единствено на хората, но и на мишки, птици и риби. Следователно „подушвайки“ (надявам се не очевидно) потенциален партьор бихме могли на подсъзнателно ниво експресно да преценим неговата съвместимост със собствената имунна система. За всички динозаври-романтици това е чудесна новина, защото хвърля нова светлина върху определението на партньора като „половинка“ и „допълване“. На нивото на еволюционната биология, човекът, спящ дългосрочно на другата половина от леглото Ви, отговаря буквално на описанието!

Снимка: Klearchos Kapoutsis

Основната цел е създаване на потомство с по възможност широк спектър на имунни гени. Физическото привличане, съзнателното решение и интелектуалното допълване са си комплексен пакет и не винаги, да не кажа рядко, биват намерени в лицето на една и съща личност. Нещо като втори тото-шанс. На печелившите – честито!

***

След поредната късна смяна влизам „по тарлъци“, но боса в спалнята. Той отдавна спи, защото неговият режим включва ежедневно ставане в 7, докато моят на моменти предвижда прибиране вкъщи по това време. Не е обсебил егоизтично пространството, но не е и където очаквах да го видя. Вместо това, е забил нос във възглавницата, прегърнал я и е заспал дълбоко, усмихнат, на моята половина от леглото... 

*Повече по темата: Max-Planck-Institut, The Guardian, NYTimes, Psychology Today.

С Милан Кундера сме родени на една и съща дата и след като и двамата сме Овни, човек би предположил, че си приличаме. Може и да има прилики. Огромните разлики в светогледа обаче очевидно се дължат на факта, че сме родени в различни години на различни места. Толкова различни, че четейки Кундера, физически чувствам пропастта между нас.

Не препоръчвам „Непосилната лекота на битието“ на никого, който има нужда от занимание за свободното си време. Дори и по някаква причина да му хареса, не мисля, че човек може едновременно да се забавлява с този роман и да го разбере в дълбочина. За сметка на това го препоръчвам на всички, родени между построяването на Берлинската стена и падането й, търсещи отговори на екзистенциални въпроси и желаещи да сравнят перспективите на различните поколения, живели в толкова различни условия. Не знам каква е била основната цел на романа, но съм убедена, че е много подходящ за четене и обсъждане в гимназията, когато идентичността на човека се формира всеки ден с нестихваща динамика.

За мен лично „Непосилната лекота на битието“ е отвратителен роман. От онези, които, отвращавайки ни, ни сближават със самите нас и ни карат да осъзнаем собствените си ценности, принципи и граници. А също и от онези, които искам да прочета, колкото се може по-бързо, да ги върна в библиотеката и да ги забравя завинаги, за да не се налага да мисля за тях и от ужас, че може би ще открия самата себе си в някой от така отблъскващите ме персонажи. Страхът е първото, което чувствам, четейки ги. Страх, че може би съм предала онова, което е важно за мен, а също и страх, че авторът може би наистина вярва в това, което описва, че може накрая той да се окаже прав, а аз да вярвам само в измислени неща.

Не открих себе си в нито една от героините и в нито един от героите на „Непосилната лекота на битието“. Може би и това е причината да пиша този пост за него и да продължавам да се занимавам с въпросите, които той задава.

Най-тегавият образ в романа е Тереза, която през по-голямата част е просто жертва: жертва на нещастната си и цинична майка, жертва на сексуален тормоз на работа, жертва на съпруга си, който й изневерява непрестанно, жертва на комунизма, който се опитва да проникне във всяко ъгълче на живота й и да й диктува какво да прави, и - преди всичко - жертва на собствения си слаб характер и на невъзможността да живее в мир със себе си.

Най-отблъскващият за мен персонаж в романа е съпругът й Томас, който е лекар и смята себе си за интелектуалец. Според автора любопитството на Томас и желанието му да прави открития го тласкат от една жена към друга. Жените го възприемат като властен и силен мъж, но самият той е изцяло зависим от любовта си към Тереза, която той разграничава от сексуалността си. Онова, което най-много ме отблъсква у него, не е точно навикът му да изневерява, а начинът, по който интерпретира поведението на хората и събитията около себе си, както и множеството му теории за действителността. Томас се опитва да намери закономерности в Битието, да създаде общовалидна „наука“ за реалността, в която живее. Той вярва, че това, което изпитва към Тереза, е любов (нещо, което аз се осмелявам да оспоря) и че има неща, които „трябва да ги бъде“. Затова, когато тя го напуска и се връща в комунистическа Чехословакия, той също зарязва обещаващата си работа в швейцарска болница и я последва. Защото така „трябва“. Именно теориите му и опитите му да мисли го превръщат във враг на комунистическия режим. В навечерието на руската окупация той публикува статия, в която сравнява чешкото правителство с Едип: както той поради незнание е допуснал грешка, така и те поради неразбирането си за това, че комунизмът е истинска катастрофа, са сгрешили. Изводът от статията е, че както Едип си избожда очите и напуска, така и чешките комунисти трябва да се самонакажат и да изчезнат.

Не възнемерявам да опъвам шевовете на този пост с размисли за комунизма, свободата на словото и ограничаването й. Не възнамерявам също да обяснявам защо мисля, че теориите на Томас са късогледи и сакати. „Непосилната лекота на битието“ има и герои, живеещи извън чешкия комунистически режим като любовницата на Томас Сабина, затова не бих казала, че Кундера обвинява само политическата система за нещастието на героите си, въпреки че критиката му е доста очевидна и добре основана. Това, което прави впечатление обаче, е зависимостта на „Битието“ както от политическите събития, така и от собствените решения на героите. Питам се само, дали общото настроение на епохата, описано в романа, е причинено от политическите обстоятелства, или е вярно и обратното: хората, живели по това време, са били с такава емоционална, морална и философска нагласа, която е довела до политическите режими...

А колкото до „непосилността“ и „лекотата“ на Битието, те много ми напомнят на „погнусата“ на Сартр. Кундера ги облича в концепта на свободата (и предателството), но обикновено това е свобода от нещо (от зависимостта, която една любовна връзка създава, от шпионите на правителството и т.н.), а не свобода за нещо или някакво действие. Затова и лекотата, скрита зад маската на свобода, е толкова непосилна: веднъж освобождавайки се, човек не знае какво следва след това и се чувства празен. Именно този вътрешен вакуум (, който е типичен за повечето посткомунистически общества) е далеч по-непосилен за човека от тежестта на принудите. Защото, съвсем в стила на Ницше, освобождаването от теглото на Битието не носи щастие (=лекота), а безтегловност, носи Нищото. И точно това е толкова далечно за мен, непознаваща времето, за което разказва Кундера. За мен Битието не е нито математическо уравнение, нито пък работи по законите на физиката, че отнемайки от лошото, да станем щастливи. За мен смисълът не е в изваждането на негативното, а в прибавянето на позитивното, в творческата енергия, която се увеличава, разпространявайки се, в способността да прибавяш и към чуждия, и към своя живот, и в непрестанното откриване на вече съществуващото съвършенство в света около нас.

Не гледам новини. Освен ако не съм в България, защото там телевизорите не се изключват, или пък съм на работа, защото участвам в продукцията на създаването на по осем емисии на смяна. Снощи случаят беше такъв. Докато на един от екраните зад мен течеше актуалната емисия, а аз бях потънала в трите компютърни екрана пред себе си, един от най-духовитите и провокативни говорители от английската редакция четеше напевно новостите от цял свят. Колкото и да бях потънала в собствените си задачи, две истории ме накараха да се обърна и да се заслушам с неприкрит интерес. Първата беше посветена на възможността за прилагане на ефикасно лечение на вируса на СПИН. Звучи като епохално откритие, дано да бъде също толкова успешно приложимо при хората, колкото се е оказало при лабораторните мишки. 

Докато си мислех колко е неизчерпаем потенциалът на човешката гениалност, покрай ушите ми мина информацията за друга „невероятна“ инициатива. На върха на най-високата планина в Япония вече има интернет – аплодисменти! Фактът сам по себе си е впечатляващ, но идва и аргументацията защо – за да могат посетителите на връх Фуджи да се снимат и непосредствено да се тагнат във фейсбук. Безспорно, важно е, нали помните пирамидата на Маслоу, сред екзистенциалните човешки потребности вече се нареждат и социалните мрежи:

Интервюираните посетители бяхa във възторг (с едно излъчено изключение, разбира се). Един от тях сподели впечатлен, че на върха всичко функционира, и интернетът, и покритието на телефоните. Той със собствените си уши чул как хора говорят по телефона с шефовете си за работа.... В държавата на карате, нинтендо, суши, но и каоши („смърт от преумора“), перманентната комуникация с работното място вероятно е задължителна. 

Но да се върнем към социалните мрежи. Намирайки се на спиращо дъха място сред природата, пред шанса да не си печеш мозъчните гънки пред компютър и да си спестих злоупотребата със смарт-фона, наистина, ама наистина-наистина ли човек има нужда от безжичен интернет, за да се тагне на секундата ФъФ фейсбук? Понякога не разбирам посоката на развитие на света, в който все по-малко реално живеем... 

Снимка: Cinty Ionescu

Бях в България миналата седмица. Или в това, което остава от нея. Естествено, преживях и много вдъхновяващи срещи с дългогодишните ми приятели, хора, които, колкото и да не ми се иска, не са представителна извадка на актуалната действителност. Понеже не ми се пише генерална черна хроника, ще се концентрирам върху един аспект, който, където и да се намираш в страната, те застига. А в Пазарджик – направо те помита. Циганите.

Заглавието на статията е вандалски надпис, за който ми разказаха приятели. Той загатва или интереса на българина към астрономията, или креативно представена пропагадна към насилие. Нито сапуна, нито Сатурн ще ни спаси от проблемите с циганите. 

Снимка: Ορίζοντας Γεγονότων

Преди да продължа, държа да подчертая няколко необорими факта. Първият от тях е, че не съм обективна, колкото и да се стремя към това. Израснала съм с възпитанието, че тези хора са неконтролируема маса от непрестанно размножаващи се индивиди, които изсмукват социалните помощи. Това не беше съвсем разбираемо за детската ми психика. Обаче, когато баба ми ме предупреди да се пазя от циганката, с която играех на топка на село, защото имала въшки и била крадлива. Бързо се наложи да й повярвам и то по пътя на горчивия опит и по двата критерия. По-късно, вече тийнейджърка в Пазарджик, трябваше да се качвам винаги на тротоара на улицата по път за центъра на града, за да избегна шамар по седалищните части или вдигане на полата от циганин на колело, е, тогава нещата придобираха разбираеми дефиниции. Ще ви спестя останалите примери. Говорили са ми мръсотии, посягали са да ме докосват и какво ли още не и този акумулиран яд понякога пречи на обективната преценка. Може би. 

Вторият факт е, че никога не съм се опитвала да ги разбера. Да съдиш, без да разбираш, е ограничено. Така да бъде, поемам отговорност.

Третият факт е, че статистически погледнато, циганите, които политически некоректно ще наричам с истинското им име, скоро ще превъзхождат числено българското население. Вече в много училища в родния ми град класовете се състоят ако не изцяло, то предимно от циганчета. Или поне на хартия. Нека ходят на училище, нали това е пътят към мирното съжителство. Да де, ама те не ходят. Който не вярва, да намине по време на час в СОУ „Георги Гачев“ например. И да си води записки, ама мнооого внимателно.

Четвърто, „циганин“ не е нито диагноза, нито оправдание. Помните ли народната поговорка „Който не работи, не трябва да яде“? Доста симплифицирано, ама ако цял живот си на предизборни кебапчета и основната ти цел в живота е да откраднеш желязо и да се плодиш ... сори! Извинявам се на всички роми, които не отговарят на последното описание, а са образовани, интелигентни и културни членове на обществото, и такива има предполагам.

Снимка: Luciano

И сега към писано по преживяно. Да пътуваш в България с обществен транспорт си е сървайвър. Нито автобусния, нито железопътния транспорт са адекватни. На БДЖ ще посветя отделна статия или цяла книга, работното й заглавие за момента е „ПроКлетниците“. Докато в автобуса един циганин си играеше на телефона с включен бълбукащ звук, а други си крещяха и си миришеха зад мен под 40-градусовата жега, то ситуацията във влака миришеше от всякъде. Започвайки от купетата, смърдящи на тоалетна, минавайки през закъсненията и стигайки до безполезните опити на кондукторите да глобят нелегален псевдо-студент. На седалката срещу майка ми пък седеше циганин (като казах, че популацията им е нескромна, не се шегувах). На няколко метра от нас спипаният нелегален пътник крещеше на кондукторката, че не той е „нелегален, а цялата държава“. Интересна логика. Дълбоко вкоренена в народопсихологията ни. „Какво като съм нередовен, то цялата ни държава е такава“, ако мислехме по обратния път, „нека аз съм редовен и повече хора ще започнат да се стремят към същото“, току-виж и държавата ни спряла за момент да кърви. Наясно съм, че факторите са много и корупцията ни е по-октоподна от едноименния филм. Но понякога едно зърно ориз може да наклони везната. Следващото изказване на младия българин беше, че циганите пътували без пари, пък той, видите ли, трябвало да плаща. Ех, Бай Ганьо, може и да те пуснат в европейски дом, но пак си оставаш селянин. А циганинът на седалката срещу майка ми си мълчеше. Той не миришеше, не се държеше некултурно, не реагира на обидата и какво мислите – имаше билет...

В Германия ми промиха мозъка относно конструктивната критика. Тук проповядват, че не е достатъчно да се критикува, а е наложително да се правят конструктивни предложения. Ето ги моите:

– Да бъде задължително образованието за всички, независимо от етноса. Същото важи за работните часове, социалните помощи и законодателната дейност. „Никой не е над закона“ глави поредната медийна кампания, достатъчно напомпани обещания и празни приказки, отдавна им изтече давността.

– Да се вземат мерки за котролиране на раждаемостта на циганското население. Било то чрез сексуално образование или законови санкции. На това място здравият разум в лицето на Зори ми каза, че не мога да пропагандирам такова нещо, защото циганите „не са животни“. Говоря за модел на контрол над раждаемостта, не за кастрация все пак. Първото също звучи жестоко и радикално, но ми изглежда наложително... Или да продължаваме да пълним и домовете за деца с нещастни дечица без каквато и да било перспектива. Реално погледнато, не малка част от циганчетата попадат там. Това не е ли по-жестоко?

Снимка: Marjan Lazarevski

Снимка:  Catalin Besleaga

Андрже седна, паркирайки куфара пред себе си, и отвори черната раница.

- Вземи. - подаде той наполовина пълно шише с вода на Марчело, а за себе си извади бира.

Кръстоса крака също като останалите чакащи и отпи бавно. Жената до него беше рошава, по джапанки и леко понамирисваше. Беше заровила глава в една огромна книга, която прелистваше бързо и с нетърпение. Кой знае откога висеше тук и чакаше закъснелия си полет. Напомняше му малко на Малгоржата по време на сесия, изгубена сред хилядите й записки, далечна и недостъпна за него. Ех, Малгоржата, какво ли е станало с нея? Дали се е взела с онова докторче, дето все тичаше след нея в университета? Дали се вози в лъскава кола и носи скъпи рокли?

Хубаво момиче беше Малгоржата. И умно, все четеше някакви книги и уговаряше Андрже да се запише и той в университета. Пък на него хич не му харесваше ученето. Искаше да е свободен, да лети и пее като птичка. Птиците не се записват в университета, каза й той.

Ех, да можеше Малгоржата да го види сега. Изпечен от слънцето, заякнал от ходенето, дори няколко бели косъма имаше. Пиеше само скъпа бира, имаше си марков куфар и хубава раница. Че и дете имаше под своя опека. Той погледна към Марчело, който беше седнал на пода и кротко гледаше опашката от хора, чакащи за закъснелия полет до Брюксел. Андрже намери Марчело една зима под моста. Беше замръзнал и лежеше в безсъзнание. Андрже го стопли, нахрани го и накрая му даде малко водка за подкрепа. Марчело носеше в джоба си замръзнал бюрек от онзиден, който отказваше да изяде, защото после пак трябвало да проси. Беше избягал преди две седмици от баща си, който го биел.

Марчело свиреше малко на хармоника и знаеше да пее "Катюша" с руски акцент. Дума руски не говореше, ама руснаците били най-щедрите пътници в метрото, та баща му набързо го научил им пее, барем стане някой ден прочут уличен музикант и спре да проси. Марчело нямаше възраст. Беше дребничък, хилавичък, с малки детски ръчички, ама около очите му имаше бръчки, а кожата на лицето му беше опъната и суха като на възрастен човек. Черните му очи бяха винаги спокойни и някак примирени. Андрже никога не можеше да изкопчи от него за какво си мисли.

Рошавата жена прибра книгата и стана. Май ставаше време за качване на самолета. Андрже също нетърпеливо се размърда. Започна да му омръзва да седи тука. Погледна към часовника. Оставаше около час до полета. Време беше вече. Хората се раздвижиха и постепенно завлизаха един по един през стъклената врата. След малко пред гишето за регистрация на багаж нямаше вече никой освен Андрже и Марчело.

Андрже стана и се протегна. Прибра шишето с бира в раницата и я затвори.

- Време е. -  каза той, а Марчело вдигайки се от пода, се огледа плахо. После отиде до кошчето, остави празното шише от вода до него, огледа се отново, за да е сигурен, че никой не го наблюдава и бръкна в кошчето. Извади бутилка с недопита кола и я подаде на Андрже.

- Това ли е всичко? - попита той, а Марчело поклати глава. После се наведе отново над кошчето, пъхна си ръката вътре и затърси. Кошчето беше твърде дълбоко за малкото телце на Марчело и след малко той почти потъна вътре, без да успее да извади нищо.

- Мръдни се оттук. -  каза Андрже, бръкна в кошчето и  извади сандвич.

После се обърна, отвори претъпкания си куфар и напъха сандвича вътре. Махна на Марчело и тръгнаха. Язък за чакането, помисли си той. За едната кола и единия смачкан сандвич. Ама човек никога не знае на летището. Всеки закъснял полет е като билет от лотарията: до последно чакаш и не знаеш, дали и колко печелиш. Понякога печелиш, пък понякога губиш. Андрже нямаше много за губене освен времето си. А губенето на време му беше станало професия.

Андрже не считаше себе си за безделник или клошар. Той не взимаше социални помощи нито пък просеше, ами вместо това живееше от онова, което хората доброволно, макар и несъзнателно му даваха. Виждаше себе като ходеща и дишаща машина за рециклиране. Благородна машина беше Андрже, защото не само вземаше, ами и даваше на другите. Марчело направо разцъфна при него. Андрже не беше и бездомник. Какво да направи той, като се чувства у дома навсякъде? Като птичка беше: пееше и летеше от място на място. А гнездото му беше тук, на летището, при големите стоманени птици и милионите заблудени пътници, които минаваха също като мравки и оставяха храна, напитки, куфари и дрехи...

Това лято е от нежните. От една страна приятелите ми в Германия се женят, някои от романтични подбуди, други по прагматични причини, а защо не и двете?! Начинът, по който уведомиха гостите за събитието, говори много за вкуса на гореспоменатите двойки. 

Снимка: Parekh Cards

Една приятелска двойка изпрати изрезка от вестник със статия относно любовната си история и общата им страт към веганското готвене. От снимката се усмихват двама свежари с черпак в ръка. Решили, че им е време за официално задомяване и деца. Дано да имат вкусно кулинарното и емоционалното съжителство!

Снимка: Albert Palmer

Друга прителка бърза да сключи свещения съюз, защото партньорът й работи в Катар, а тя трудно би могла да замине при него без алиби за виза, пък и ако искат легално се държат като двойка по улиците на Доха, то е силно препоръчително на ръката й да проблясва пръстен под лъчите на яркото арабско слънце. Той й предложил докато пиели кафе, по-скоро я попитал кога й е удобно да сключат брак. Та тя така лежерно покани и гостите. Бяхме се събрали около халбите с бира един следобед. Без шум и фанфари. Дано им е все така непретенциозно на душата! 

Отваряйки фейсбук по различни (не)обосноваеми причини за прахосване на ценно време, напоследък се натъквам на сватбени снимки на все повече бивши съученички. Което или означава, че по неписаните български правила на 26 незадомена (обаче опитомена) съм си презряла круша, или хората изпитват вътрешната необходимост да минат под венчилото непосредствено след като са изхвърчали от университета и то както си му е редът: като са се разбивали врати, търсели обувки, крали са булката, играла са се хора пред блока, ритали са се менчета, чупили са се питки и какво ли още не. Радвам се за приятелите ми, които са убедени, че това е техният път и сега е моментът за промяна. Смело и отговорно решение. Дано им е безметежно, красиво и празнично!

Снимка: Susanne Nilsson

На един тип сватба още не съм присъствала, а именно на еднополова. Знам, че е въпрос на време да долети някоя покана. Докато се прекръствате и си плюете в пазвата, нека помислим какво всъщност означава това. Двама души решават да живеят заедно, в един момент да легализират съжителството си. Дали защото имат емоционална необходимост, или просто защото семейните двойки биват поощрявани (поне в Германия на данъчно ниво). Няма да им лесно, но дано да е успешно!

За ЛЮБОВзнателните: нежността под никоя легална форма не би трябвало да предизвиква толкова обществени контроверсии. (Бел.ред.: Наблягам на „легална“, за да избегна употребата на дефиницията „нормална“, като цяло визирам тази, която се позовава на здравомислещите разбирания и изключва всички видове насилие и инцест.)

Дали защото учих, а и работя с хомосексуали представители и на двата пола (най-красивите телевизионни водещи, Мили дами, не се интересуват от вас, сори!), а и живея на емблематичен площад за хомесексулните в Берлин (Нолендорфплац), някак идеята за еднополов брак не ме смущава особено. Като цяло не държа да опаковат постоянно целия квартал в цветовете на дъгата, което се случва на практика, и да апелират по всякакъв повод за приемственост в общество, от което и те самите често се самооттласкват, защото носят страха от отхвърляне или вече са си изпатили. Обаче защо да не им бъде позволено да сключат съюз, от който много хетеро двойки бягат като дявол от тамян? Или както е казал народът, а понякога и Волен Сидеров: „Щом се обичат младите, нека се вземат!“. 

А Вие бихте ли отишли на еднополова сватба?