Здравейте отново и добре дошли из дебрите на конфузните ми спомени за стажантските перипетии. За тези от Вас, решили да си спестят първата част или просто предпочитащи първо да прочетат продължението на принципа „от главата за краката“, държа да кажа, че напълно Ви разбирам. Аналогично на „Междузвездни войни“, и тук хронологията не е решаваща (но не очаквайте джедаи)... И нека силата бъде с всички нас!

Стаж номер три –  залудо стой, залудо не пиши!

Всички хубави неща са три, казват германците. Моята версия на поговорката е: всички хубави неща са... хубави, пък колкото и да са на брой. Но да се върнем към практиката. За нея не съм сигурна какво да точно да кажа и как отново се случи, или си самослучих, практика. Привлече ме идеята да публикувам авторски текстове на български и немски език на интернационална литературна платформа. За първи път се потопих практически и в спецификата на интервюто. Дали научих нещо ново – не знам, но се запознах с една обогатяваща авторка, която е нестихващо женско вдъхновение. С шефката поддържах единствено скайп-комуникация, която се отличаваше с голяма интензивност всеки път, когато тя имаше нужда от мен, и с големи паузи, когато дойде време да получа сертификат за стажа, който между другото си и самонаписах, но това е повсеместна практика, пък и не върви човек да се оплаква от писане, когато стажът му се е състоял в... писане! Като цяло позитивите са на лице. 

Номер четири е пауза?

Снимка: clogsilk

Когато танцуваш салса ЕлЕй, свикваш да пропускаш четвъртия такт, защото той е пауза, която имаш наум, но рядко превръщаш в действителност. Сега съм на прага да затанцувам с конгата и да изляза от ритъма на самообещанието да загърбя стажантския етап окончателно. Ангелите ми са слаби обаче, когато имам шанса да прекарам зимата на карибското колумбийско крайбрежие, или поне да го гледам през прозореца на офиса, който вероятно ще обитавам през цялото време, естествено на доброволни (превод: безплатни) начала. За потенциалните позитиви не смятам да говоря много – слънцето ми стига като мотиватор, за да загърбя Германия през януари, МОЕТО слънце обаче остава в Берлин, което означава, че не искам да отсъствам повече от три месец, било то и на Карибите ако ще събирам витамин Де без Него. Друг риск е превръщането в „стажант по професия“. Очевидна глупост е човек да работи, предоставяйки младостта и образованието си курбан на поредния работодател, който всеки три месеца мазно се усмихва на нови, не евтини ами направо безплатни, лица. Моят опит за намиране на компромисен вариант е следният – кандидатсвам за стипенидия, която да ми финансира разходите, защото да нямаш приходи не означава автоматично да влизаш в дългове. Това не е математически издържана аксиома, но е личният ми критерии за действителното приемане на стажантска позиция.

Каква е поуката? Каквато си извадите! Да завършиш медии е интересно, а пък да не говорим за комуникации, културология и езици – обогатяващо е. Обаче ако всички масово продължим не просто да се продаваме под цената си, но буквално да се подаряваме на тепсия, то в такъв случай сами сечем клона, на който сме седнали. Познато ми е усещането за стажа като шанс да се влезе в дадена фирма и да се заизкачва по този начин йерархичната стълбица. Кратка равносметка – кандидатсвала съм три пъти за практика на сегашното ми работно място, при това за неплатена такава. Надявах се да успея по този начин да вляза в системата и да остана там. Получих три отказа. Докато не намерих прозорец до затворената врата и не се прицелих в асистентска длъжност, която е по-адекватно обещетена и смислена от практиканската. Там нещата се случиха и получиха. Тоест, така се бях фиксирала в трамплина, че забравих, че имам и крака, с които да скачам (доколкото е адекватна метафората).

Много фирми конципират стажа като функционално звено за безплатна работна ръка, което е лесно заменимо и това си е част от дефиницията на позицията „стажант“. Ако желаете повече – заявете повече. Както казват масово успелите усмихнати чичковци с перфектни зъби по американските телевизии – „Think big“. И не нa последно място – избирайте си каузите, а и клаузите (в договорите). 

Успех!

Темата за бежанците, които отчаяно използват държавните граници на България, Сърбия и Унгария, за да влязат всеячески в западноевропейската кухня, взима (статистически и хуманно погледнато) заплашителни размери. От една страна ми изглежда неоспорим факт твърдението, че това не може и не бива да продължава, от друга страна, не етично е да обърнем поглед и да игнорираме страдащи хора, които нямат вече НИЩО. 

Представата за такава безтегловност-безпаричност-бездомност ми е далечна. И докато се уча да съм благодарна затова, което имам, продължавам да се сблъсквам с дилеми относно държавата, от която идвам. 

Помните ли шокиращата новина за намерените мъртви бежанци в камиона-ковчег на унгаро–австрийската граница? Намериха се достатъчно бързо и „злодеите“, разбира се „българи“. Ако някой се чуди на кавичките, може да обърне внимание на вече изразената ми позиция относно ромските малцинства. Гледайки снимките на така наречените българи, за пореден път ме обзема отчаяние. Предусещам, че следващата седмица особено често ще отговарям на въпроса, защо кожата ми е бяла и не говоря турски. Потенциални отговори – „защото съм циганка-албинос“ и „ти нямаш ли си друга работа“ помагат само временно, особено сарказмът е противопоказен в Германия. 

Понякога, колкото и да е безпредметно, ме наляга синдромът на фламингото, тоест, аз се заравям и не виждам нищо, с идеята, че съм невидима и за околните. По-активното противодействие е припомнянето, че българите, освен всичко останало, сме и талантлива нация. Днес ме настигна новината за обявяването на Самуел Финци за немскоезичен актьор на годината. Горда и щастлива се зарових в немските медии. Там намерих няколко кратки бележки за наградата и почти никъде информация за произхода на Финци.

Снимка: patrickbanush Финци в роля (дясно)

Интересно наистина. Въпреки че работя от години в медиите и съм била свидетелка многократно на създаване и контекстуализиране на медийно съдържание, подобна селективност откровено ме дразни. Когато става въпрос за престъпление, не е важно, че „българите“ са от ромски произход. От друга страна, на високо културно равнище се проявява български представител, дошъл в Германия след завършено образование, тоест като вече оформена, пораснала личност. Ситуацията ми е позната от опит и ме кара да мисля, че ако моята работа един ден бъде възприета като достойна за уважение (мечтите са безплатни), то ще съм Анна, немска представителка с български корени (при моята фамилия ще трябва да го споменат, освен ако артистичния ми псевдоним не е Brötchen). Обаче за момента, въпреки 7-те години и завършена магистратура, за тях съм си българка и такава ще остана дори и някой ден при наличието на немски паспорт. Или иначе казано – аман от клишета!

Но да се върнем към Финци – произходът на страна, успехът си е успех, а този е от европейска величина! Честито!

Като новоизлюпена студентка често ми се случваше: нямах време, дето се вика, да си измия зъбите! („Ааа, Зори, зъбите трябва да се мият...“, проточваше баба ми по телефона и в главата си ясно виждах как размахва пръст. „Бабо, това беше метафора!“) Лекции, работа, библиотека, новопоявили се домакински задължения, нови социални контакти. Имах чувството, че денонощието изведнъж е станало тясно за моите нужди. Просто ми трябваше повече време. А нямах!

В Германия практическият опит, събран в определена фирма или друг тип институция, се нарича практика, в България – стаж, а по международному може да се нарече и експлоатация. За всички бъдещи стажанти, които доброволно, или не съвсем, са на път да се впуснат в това приключение, си позволявам да дам няколко примерни сценария за това, какво биха могли да очакват. Не говоря от теоретична, а от съвсем практична страна, като човек, преживял 3 стажа и намиращ се на кръстопът, дали да си причини още един такъв. Всеки един от тях е в синхрон с възгледите ми в определен етап от живота и е показателен за нивото ми на себеуважение. Тъй като често ме питат за следването в Германия, защото, оказва се, да учиш медии звучи привлекатлено за много завършващи гимназия, реших да синтезирам съвсем негримирано опита си от последните години. Всеки сам е отговорен за житейските си избори, но наличието на предварителна, макар и субективна, информация би могла да бъде от помощ. Ето го и моят стажантски опит (не броя студентската работа, въпреки че тя не е спирала по време на стажовете, но се намира е в съвсем друга графа, именно – в платената).

Стаж номер едно – в небраното лозе

Първият ми опит за намиране на стаж не беше увенчан с множество интервюта, а по-скоро с тяхната инцидентност. Рабираем факт, когато си на 20 години, идващ от „Източна Европа“ и до момента не си имал практически опит на немски език. Така попаднах в една агенция за организиране на музикални събития, или нещо подобно. Всъщност беше мазе в Кройцберг, тапицирано с партитури. В тоалетната имаше календар със снимки в близък план на...вагина. Шефката беше носител на активистка награда за забележителни постиженията в борбата за правата на лесбийките (като техен представител). Обръсната глава с изрусена средна част и облечена с едно червено елече от Казахстан, което тя никога не сваляше, тя бързо ме приземи, споделяйки ми, че повечето музиканти са застаряващи наркозависими, фирмата й отдавна е на минус, а самата тя се издържа само от социални помощи. Ако се абстрахираме от факта, че работих без пари и тя често ми правеше комплименти за външния вид със светнал поглед, три-месечният престой ме научи на някои неща. Сред тях са няколко рецепти (тя готвеше всеки ден), толерантност към различни обществени представители и прослойки, резистентност към откази от страна на потенциални партньори и няколко комуникативни стратегии. Имах шанса да правя... почти всичко по време на джаз-фестивал на открито, Бергманщрасенфест, защото имахме собствена сцена. Задачите ми включваха построяване на сцената, продаване на дискографиите на музикантите пред нея, заснемане на концертите и хонориране на изпълнителите в бекстейджа. А, да, и разглобяване на сцената съответно. По време на съвместната ни работа тя осъзна колко горди могат да са българските представители и колко лесно раними, когато критикуват работата им. Аз пък научих, че ако към вербално извинение направиш на някого и торта, то после можеш да му извадиш душата с памук. Две години след приключване на стажа тя ме канеше на рождените си дни и си поръчваше торта. Мило наистина.

Стаж номер две – знам, че мога

На това интервю се бях полирала визуално, пък и егото ми беше процъфтяващо, все пак бях на края на бакалавърското следване, имах практика зад гърба си, еразъм в Испания (и минус 500 евро на банковата сметка), че и ново гадже, иначе казано, бях ЪнстопЪбЪл. Там се внедрих в екипа бързо и дори се харесахме взаимно с шефката. Координирах им медийните изяви в лицето на един от двамата членове на отдела по комуникации, тоест бях момичето им за всичко, но не и за кафе, това го бяха споменали и в обявата. Грижех се за блога им, което беше началният импулс на осъзнаване, че ми харесва да пиша не само в хартиен формат, когато ме удари инсомнията. Това откритие ми е ценно до момента. Свобода не ми липсваше – още на втората седмица шефката си остъпи стола и цялата работа и замина на море, оставяйки ме да координирам всичко в продължение на следващите 14 дни. Тоест, след 2 работни дни трябваше да я замествам за 14, това определено ме поизпоти, но и ми хареса. После осъзнах, че записвайки магистратура, ще съм по-образована от нея и че ако искам да се развивам може би трябва да продължа по трасето. А и собственикът на фирмата, така нареченият бетер-шеф, грък, израснал в Австралия, имаше два недостатъка – не говореше немски и следеше постоянно подчинените си. Не бях забелязала в договора графа „перманентен скрийн-шеринг с боса“, но явно е било по подразбиране. Или нещо такова. Позитивите са – нови контакти, действително практически опит и дори заплащане от 300 евро, работех на половин щат и имах свободно време за университета и работа, тоест – три в едно, но се чувствах пo-намерила себе си.

***

Следва продължение... 

- Ако продължаваш да работиш така, ще ме накараш да помисля сериозно за премия за теб! Хахахаха… - потният му корем се разтресе под тъмносинята риза.

- Хахахаха… - разсмяха се от учтивост всички присъстващи.

Шегата на шефа по дефиниция е смешна. Пък в тази има цели две смешки: "премия" и "за теб". Затова всички колеги се заливат от смях, докато аз се усмихвам учтиво. Знам, че трябва да съм скромна. Знам, че не би трябвало да работя заради парите. И да, знам, че си има време за преговори за пари, което не е идентично с работното ми време. И аз съм възпитана така, вие какво си мислите?


Само че някаква невъзпитана част от мен напоследък все по-нахално взема връх над моралните работни правила и упорито ми налага тезата, че човек, имащ друг шеф освен себе си, трябва да бъде възнаграждаван "отгоре" и парите са достойна награда за упорития труд. В този смисъл, на мен пък никак не ми беше смешно, дори напротив, иронията ми се стори неуместна, защото премията не би била без причина… Дори и за мен.

Като човек, пораснал през 90те, имам особено отношение към парите. Хем съм изпитала на свой гръб колко са важни, хем пък понякога осезаемата им липса в комбинация с неотменимата гордост въпреки липсата им води до много специфично чувство към тях: омраза на кристали. Замръзнала омраза, която прикрива вледенени неизпълнени желания.

"С пари щастие и здраве не се купуват." Това е официалната максима. Клишето, което винаги ще остане вярно (или невярно, зависи от съвестта и потребителските такси на частните лекари). Неофициалните са: "Да искаш (скъпи играчки) е грешно.", "Само лошите хора мислят за себе си." "Всяко лакомство трябва да бъде споделено, не защото е нездравословно да го изядеш сам, ами за да спестите пари." и не на последно място: "Родителите трябва да жертват абсолютно всичко, което могат да жертват, за децата си (независимо, дали те го искат, или не)". Някой друг забелязва ли мазохистичната нишка в тези морални закони? Просто приканват към етично-катартичен екстаз, породен от себеотрицанието. Извисяват човека - не над битието, ами над… останалите хора (, за които той се жертва). И директният резултат е едно неизмеримо (и подсъзнателно) чувство за вина у поколението, което профитира от многобройните жертви (и още по-многобройните комплекси) на родителите си.

А наистина, в парите няма нищо морално или неморално, емоционално или рационално. Парите са, каквото са: средство. И като сред-ство те са по средата: между човека, пазара и продукта, между желанието и обекта. Просто средство, нищо повече или по-малко. А наистина важното и ценното е от другата страна, след като човек мине средата. И точно затова, понеже парите са толкова безлични, беземоционални и сами по себе си безстойностни (стойностни само благодарение на нещата, които човек може да получи в замяна на пари), те са най-подходящата от-плата в ситуациите, изцяло лишени от лични взаимоотношения.

- Хайде да прегърнем някое дърво. - беше казала тя, нахвърляйки се на един дъб. -  Казват, че успокоявало.

- Може и така да е. - бях отговорила аз и я бях последвала, потискайки порив на добро възпитание. - Само ако можеше да е малко по-тъничко, та ръцете ти да се срещнат от задната страна и да го заключиш в хватката си.

Казват, че горите били белият дроб на планетата. Може би е така, ако ги погледнеш обективно, от високо, без да обръщаш внимание на отделните дървета. Може би тогава Земята наистина е синя планета и диша не с бели дробове, ами със зелени. Само че планетата, на която аз живея, не е синя, а най-често сива. Освен това от моята гледна точка горите не са някаква дифузна зелена цялост, ами сбор от много единични дървета, на целогодишно кафяви, а през половината от годината и зелени.

Да прегърнеш дърво може би наистина успокоява. А може би е и акт на насилие срещу дървото, което няма нито правото, нито възможността да се брани от подобни нападения. Ако дърветата обичаха да се гушкат, най-вероятно щяха да го правят помежду си, или? А може би някаква лоша карма ги е направила неподвижни, така че да не могат да се прегърнат едно друго. В такъв случай да прегърнеш дърво е един вид израз на състрадание към него, акт на приобщаване към единната природа.

Не знам. Аз като цяло не прегръщам дървета. Вместо това понякога, тичайки в парка, си представям, че съм част от тях. Че въпреки всички усилия, които полагам, тичайки, въпреки цялата енергия, която се генерира, циркулира и освобождава в мен, съм неподвижна в продължение на векове също като тях. Имам времето да живея в сегашния момент, защото той няма да отлети толкова бързо. Сегашният момент на едно дърво не е като сегашния момент на едно човешко същество. Когато живееш толкова дълго в пълна неподвижност, имаш свободата да наблюдаваш света около теб. Не попадаш в дяволския кръг на навиците и автопилота. Августкото слънце те пече, но ти не се помръдваш. Януарските виелици те огъват, смразяват се, но си седиш там. Търпеливо. Имаш време. Имаш време за щастие.

Колкото по-голям ставаш, толкова по-бързо тече времето. Изведнъж започваш да забравяш неща. Дните си приличат. Лятото току-що е започнало и ето, че скоро свършва. Кога мина времето? А исках да направя толкова много неща! Пак не ми остана време. Тръшкаш се, но знаеш, че нищо не можеш да направиш.

Липсата на време е привилегия на възрастните. Децата никога не се оплакват от липса на време. Децата винаги всичко помнят. С детайлите. Когато си дете, времето тече ужасно бавно. Особено през ваканцията. Дните са години, а годините - векове. имаш чувството, че детството ти трае цяла вечност. И после… изведнъж си възрастен. Просто един ден осъзнаваш, че си пораснал. Кога стана? Знаеш: не е било за една нощ. Но усещаш, че времето тече по друг начин. Какво се е променило? Ти самата? Или начинът, по който другите те възприемат?

Може би и двете са се променили. Може би дефиницията за време е социален конструкт. И въпреки всичко промените у самата теб са по-важни. А основната промяна е липсата на промени. Животът на автопилот е живот, построен на навици, които сме си изградили съзнателно или не. Поемем ли контрол над нещата, които смятаме за даденост, изведнъж се връщаме към началото. Онова начало, в което живее цялата планета. И тогава имаме време за любовни връзки с дървета.

Понякога живея в кожата си, друг път направо съм извън нея, но като цяло се побирам в генетично-биологично зададените ми параметри и съм в хармония с опаковката. Или поне в момента, след половин час може и да съм размислила... 

Всъщност четенето е здравословно. Успокоява тялото, карайки го да си почине от физически натоварвания, и дори понякога успокоява ума, разсейвайки го от моментни емоционални дисбаланси. Практикувано редовно и правилно, четенето стимулира креативността, допринася за обогатяванети на речника на четящия и влияе на мисленето ни. И това се отнася в различна степен за четенето на каквото и да било: от учебника по физика през шарения криминален роман и задължителните творби в час по Български език до спортния вестник. Четенето е като продължение на възпитанието и затова колкото по-големи ставаме, толкова по-важно става какво и колко често четем.