„Някой трябва да опише мизерията на 97-ма, както и всички останали мизерии - зимата на 90-а, на 92-ра...“

Хм, мизерия, мизерия... колко да е било мизерно? В моята глава 97-ма беше хубава година. Научих се да чета и пиша, после завърших първи клас, написах едно смотано стихотворение и после лятото прочетох цял куп книги, които до ден-днешен са ми любими. Нямах търпение да почне втори клас, когато пък се роди братчето на най-добрата ми приятелка. Забавление ви казвам! За 90-а и 92-ра мога да ви кажа далеч по-малко неща. Аз самата съм родена 90-та, пък сестра ми 92-ра, та си спомням колко се чудих тогава, че от такова грозно нещо като бебетата накрая стават нормални хора. Главата ми не го побираше. Спомените ми за тия първи години на демокрацията се събират в две неща. Първото е тъмносиня престилка, зад която се криеше стройна, слаба фигура. Впоследствие ми казаха, че това бил чистачът на стълбището, който починал през 95-та. Второто нещо е:

„Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица? Не питай бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча.“

„Помня как пред мен на пазара една възрастна жена моли да й отрежат половин лимон.“

„Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът.“

Напушва ме смях. Четейки нататъка, смехът ми замира бързо. Не смятам да цитирам остатъка. Извинете, не, че не звучи правдоподобно, но ме бих могла да надвия отвращението си. Познато отвращение впрочем.

Мизерия, това е думата. Не безпаричие, не бедност, а именно мизерия. Разликата е огромна. Безпаричието е дума, изразяваща констатация. Просто човек констатира, че пари няма: „Добре, хубаво, няма. Точка.“ От това не следва нищо. Безпаричието може (и най-често е) моментно наблюдение. Бедността е по-различно нещо. Думата изразява повече от липса на пари: тя е социален факт. Бедността е идентичност, принадлежност към социална класа, маска, която човек носи пред другите и пред самия себе си. Бедността и усещането за бедност ограничават, но най-често материално. За разлика от това мизерията е съвсем друга класа усещане. Мизерията включва не просто икономически статус, но и примирение с него на интелектуално ниво. Докато безпаричието и бедността се намират в материалния свят извън нас, мизерията е част от нас, тя е един вид духовна и емоционална нищета. Тя превръща хората в „празни ламаринени кутии“, както поразяващо точно се беше изразил един от първите читатели на този блог.

Човек не бива да се страхува от безпаричието и бедността. Те не са толкова важни, щом за едно дете са дори невидими. Но мизерията, вижте тя е опасна. Страховита като болест, тя превръща човека в животно, способно да изрази с думи животинските си мисли, но неспособно на премине границите им (извинете, никак не обичам думата „скот“). Може би затова се казва „Естествен роман.“

Георги Господинов е един от най-четените български писатели. Както в България, така и по света. От доста време имах намерение да си купя негова книга и тъй като „Физика на тъгата“ беше изкупена във всички книжарници по време на тазгодишния ми престой в България, си купих „Естествен роман“. „14 години, 9 издания, 23 езика“ пише на корицата. Звучи обещаващо.

В „Естествен роман“ няма нищо естествено. През цялото време уж става дума за естествени неща като котки и пчелички, престой в тоалетната и наръчници за начинаещи градинари, но всеки път, когато разказвачът подеме някоя от тези теми, читателят научава повече за „естествоизпитателите“, отколкото за самите естествени процеси. В началото авторът обещава да напише роман от начала. Дали това означава, че няма да има край? Кой знае. Аз лично виждам няколко края, разпръснати из целия роман. В „Естествен роман“ има цяла редица истории. Малко прилича на огромно кълбо от различни цветове прежда, конците са омотани, заплетени, че даже и често завързани един за друг, така че кълбото хем изглежда като едно объркано цяло, хем човек ясно различава различните нишки. Дали ще ги разплете и развърже, остава решение на читателя.

Аз лично не смятам да ги разделям. Има нещо красиво в целостта им, въпреки че често се създава усещането за фрагментарност. Това, което не е ми допада, са героите. Може би са правдоподобни. Може би много хора биха се идентифицирали с тях. За мен обаче всички те са плашещи. Плашещи са реакциите и размислите им по т.нар. естествени теми, плашещи са причините за нещастието им, плашещ е и фактът, че единственият човек, който се опитва направи подробен анализ на реалността, се оказва луд. „Естествен роман“ е доста цинична книга, макар и не колкото „Непосилната лекота на битието“ и в този смисъл повече ми харесва (да, заповядайте, противоречете ми).

Очевидно е, че хората са нещастни и (може би?) разочаровани. Героите търсят причините за нещастието си в неща като развода си, изневярата на съпругата, липсата на пари и т.н. Според мен обаче причината е в Нищото, във вакуума, в който се намира духовният им живот. Не в наличието на множество негативни неща, а в липсата на позитивни, в неспособността им да ги създадат. Проблемът е може би, че все още живеят като Разрушители, но след като очевидно са разрушили стария режим, не е останало повече нищо за рушене. Истинска драма е да живееш като Разрушител във време, изискващо Съзидание. Единственото, което можеш да унищожиш, когато няма нищо повече за рушене, си самият ти.

„Ти си на Земята. За това няма лек.“
Самюъл Бекет

Едно от предимствата да живееш в Берлин е огромната палитра от ежедневна културна програма, недостатъкът е, че е предизвикателство да попаднеш на подходящото събитие, или по-скоро, да уловиш желаната риба измежду тоновете планктон. Когато майка ми ми се обади от България, за да ми препоръча театър (тя е моят театрален Гуру), то изобщо не се колебах, а директно хвърлих въдицата. Комбинацията от текста на литературния лауреат Самюъл Бекет и носителя на наградата Актьор на годината, Самуел Финци, поставя зрителя в позицията на  привилигирован арбитър на абсурдите на ежедневието, комуникацията и безсмислието на естеството. Ето и кратко резюме на събитието.

Пиесата сама по себе си е гениална в своята простота – четири основни действащи лица (Владимир, Eстрагон, Поцо и Лъки), минимален декор и привидно действие, за сметка на диалога. А той претендира да е повърхностен, а всъщност е задълбочен; да е банален, а е оригинален в своята сатира на скуката, недоразуменията в междучовешките взаимоотношения. Владимир и Естрагон чакат Годо да се появи и то ежедневно. Не става ясно защо го чакат, нито кой точно е той, но това остава на заден план. Основното е, че двамата говорят, играят, карат се, планират да се бесят заедно, подкрепят се взаимно, и, вероятно, се обичат. Чакането е предтекст. Взаимността – смисъл:

„ВЛАДИМИР: Искаш ли да си отида? (Пауза.) Гого! (Пауза. Владимир го гледа с внимание.) Биха ли те? (Пауза.) Гого! (Естрагон продължава да мълчи с наведена глава.) Къде прекара нощта? (Мълчание. Владимир пристъпва напред.)
ЕСТРАГОН: Не ме докосвай! Не ме питай нищо! Не казвай нищо! Остани при мен!
ВЛАДИМИР: Кога съм те напускал?
ЕСТРАГОН: Остави ме да си ида.
ВЛАДИМИР: Погледни ме! (Естрагон не се помръдва. Гръмогласно.) Погледни ме, ти казвам!“

Множеството библейски препратки към Кайн и Авел и Разпятието позволяват интерпретации в религиозен контекст. Самият Годо е носител на име, близко до божественото, а упоритостта, с която го чакат и жадуват биха били логични, приемайки богоподобната му роля. Обратно към диалога, в пиесата не липсват реторични диалози, чието съдържание привидно е безсмилено, а всъщност е олицетворение на смисъла:

„ВЛАДИМИР: Когато търсиш — чуваш.
ЕСТРАГОН: Така е.
ВЛАДИМИР: И това ти пречи да намериш.
ЕСТРАГОН: Вярно.
ВЛАДИМИР: И това ти пречи да мислиш.
ЕСТРАГОН: И все пак мислиш.
ВЛАДИМИР: Ами, не можеш.
ЕСТРАГОН: Точно така, дай да си противоречим.
ВЛАДИМИР: Не можем.
ЕСТРАГОН: Мислиш ли?
ВЛАДИМИР: Вече няма опасност да мислим.
ЕСТРАГОН: Тогава от какво се оплакваме?
ВЛАДИМИР: Мисленето не е най-страшното.
ЕСТРАГОН: Разбира се, разбира се, но вече е нещо.
ВЛАДИМИР: Какво значи „вече е нещо“?
ЕСТРАГОН: Точно така, дай да си поставяме въпроси.
ВЛАДИМИР: Какво искаш да кажеш с това „вече е нещо“?
ЕСТРАГОН: Ами едно нещо в по-малко.
ВЛАДИМИР: Е, да, естествено.
ЕСТРАГОН: Е тогава? Защо да не се сметнем за щастливи?“

Докато Диди (Владимир) и Гого (Естрагон) обичат да мислят, то Лъки го прави само по команда, все пак е третиран като куче, от което се очаква да забавлява собственика си Поцо. Лъки по дефиниция съществува, за да бъде унижаван. Между задачите му се нареждат още пеене, танцуване и мислене. Явно в зависимост от деня, защото на следващия може и да се окаже ням. Но какво точно означава представата за време?

- А за теб какво е типично немско? - обръща се той към мен.

- Чорапи в сандали, бирено коремче и неизгладени дрехи. - изстрелвам аз, полагайки сериозни усилия да не разсмея.

- Неиз-гла-дени дрехи?! - учудено и натъртено повтаря той. - Колежке, дори и в Източна Европа едва ли някой глади в днешно време!

- Не знам аз нито за Източна, нито за Западна Европа, ама аз гладя редовно. - отсичам и забивам нос в екрана, показвайки, че разговорът е приключил.

Навън е сиво. Онзи период между лятото и есента, когато вече не е топло нито светло, но листата на дърветата още не са се оцветили в ярки цветове. Няма слънце, няма още студ. Онзи сив период, типичен за Берлин през септември. Когато често вали, но рядко истински дъжд, а по-често нещо средно между дъжд и мъгла. Наистина, в Берлин за първи път видях да вали мъгла.

Онзи период, в който преди 7 години за първи път дойдох тук.

Не бях излъгала в разговора с колегата. Аз наистина гладя редовно и споделям мнението на баба ми, че една дреха е наистина чиста не след прането, ами едва след гладенето. Тя гладеше всичко: ризи, сака, дънки, поли, кухненски кърпи, чаршафи, тениски и дори бельо. Е, аз последните две си ги спестявам, но пък наистина се наслаждавам на гладенето на останалите.

В целия процес има нещо медитативно, отпускащо и ретроспективно. Хващаш дрехата (кърпата или чаршафа), наместваш я едно хубаво и веднага мислено си представяш как би изглеждала изгладена. Магията се случва в мозъка ти, преди изобщо да си посегнала към ютията. Спомняш си как е изглеждала дрехата, когато е била нова, опитваш се да наместиш шевовете да прилепнат точно, а когато това не може да се случи, защото платът се е разтегнал по свое усмотрение, веднага си даваш за пример другата тениска, която не е мръднала за 7 години, и си казваш наум, че трябва да започнеш да си купуваш само качествени дрехи.

Гладенето е един вид любовен акт. Забележете, не сексуален, а любовен, инвестиция във връзката ни с дрехата и със собственика й (да, понякога собственик сме самите ние). Да носиш изгладена дреха е приятно, но съвсем друго чувство от гладенето като процес. Гладенето е внимание, но и себеизразяване. Едно от онези малки действия, които превръщат думата „обичам“ в глагол и задействат в ежедневието ни механизма перпетуум мобиле на щастливото съжителство (със себе си или с някой друг).

Не знам, дали неизгладените дрехи са типично немско явление. Не знам, дали немците просто не обичат да гладят или се пазят от всякакви милувки. Дори не знам, дали българите гладят... Само за себе си мога да кажа, че гладенето е като прозаична метафора на малките жестове, в които се крие толкова много. Също като сравнението с цветната градинка на взаимоотношенията, която трябва редовно да бъде поливана...

„There are three constants in life: change, choice and principles.“
Stephen Covey

Това не е книга, а житейска философия, към която бях открито скептична. Нито 15-милионният тираж, нито заглавието, звучащо като формула за празни обещания, ме предразполагаха към четене. Решението да се преоделея беше по-скоро лично предизвикателство за преосмисляне на предразсъдъците си спрямо мотиваторските книги. За разлика от „Тайната“ и други клишета, при който се изисква човек да си клати краката и да визуализира банкноти, уповавайки се на вселенските благодати, то тази книга е наръчник за работа върху себе си.

Снимка: Andy Morffew

Тя действително онагледява сборен труд – Стивън Кови не претендира да открива топлата вода, защото голяма част, ако ли не всички, от така наречените навици, са ни до болка познати. До голямо степен биха могли да бъдат определени като комън сенс. Те са толкова простички, че е покъртително колко е трудно да се придържаме към тях, а и към личната си ценностна система, ежедневно, последователно и умно. В случая става въпрос за екзистенциална етика, която апелира за успех в съдействието с другите, а не чрез тях или въпреки тях. Вероятно много от Вас са чували, че продуктивният житейски път се базира върху проактивна гледна точка. Защо обаче е важно не непрекъснато да сме НЕзависими, а е по-възнаграждаващо и, както финансово, така и интелектуално, обогатяващо да сме ВЗАИМОзависими е един от важните аспекти на дневен ред, с който читателят бива конфронтиран.

Освен теорeтичния аспект на описаните навици, книгата предлага и немалко примери както от професионалния, така и от личния живот на автора. В случая на Кови (1932-2012) успехите и на двете поприща са впечатляващи. Обявен от списание Таймс за един от най-влиятелните американци, д-р Кови е носител на множество награди, между които тази на Сикхизката интернационална награда за мир, дванайсет почетни докторски степени и  медал на Thomas More College за принос към човечеството. Баща на девет и дядо на четиридесет и три деца, Кови е и носител на наградата за бащинство!

Списъкът е дълъг, а желанието ми далеч не е да хронологизирам успехите му, а да наблегна на факта, какво означава за мен успял човек и защо ме вълнува личният житейски път на този автор. Истината е, че в общество като немското ежедневно се сблъсквам с примери за успели хора по общоприетите стандарти. Цената обаче е ясна, в повечето обяви за работа ПИШЕ изрично, че търсят хора, които да се подпишат под договор за офисен роб без личен живот или желание за такъв, когато напускаш работното място, свеж като зомби от клип на Майкъл Джексън. Личният пример на автора не просто свидетелства за възможност за намиране за баланс, но и апелира към търсенето на такъв.

Няма да се впускам в подробно резюме на книгата, защото смятам, че тя трябва да бъде прочетена-преживяна лично. На тези от Вас, които действително възнамеряват да се впуснат в това себеоткриване, пожелам следното – нека погледнем навътре в себе си, понякога е плашещо действие, при което определено ставаме раними, но е и път към растежа ни като личности – има смисъл!

„By centering our lives on correct principles and creating a balanced focus between doing and increasing our ability to do, we become empowered in the task of creating effective, useful, and peaceful lives … for ourselves, and for our posterity.“

- За всичко се плащаше. Проучване на подходящи университети, кореспонденция с университетите, заверка на копия, попълване на документи...

Докато тя ми изрежда колко пари е платила на консултантка в София, за да кандидатства за следване в Германия, аз само повдигам вежди невярващо. Нима има такива хора?

- Всяка среща с М. явно беше привилегия за избрани и затова се плащаше за самия контакт с нея. - пошегува се тя накрая.

На мен пък никак не ми беше смешно. Чувствах известна... агресия. Не към нея, защото е платила за неща, които всеки може сам да направи, ами към консултантската фирма, която има съвестта да взима пари за такива „услуги“. Колко ли още хора си купуват спокойствие?

Потискайки агресивните чувства, се опитвам да разбера. Представям си загрижените родители, които искат детето им да следва в чужбина. Представям си обърканата абитуриентка, която се страхува от неясното бъдеще. Представям си очакванията им, надеждата за по-добър старт в живота, който да компенсира дадените за (често пъти абсолютно непрактично и неадекватно) образование и подготовка. Може би при мен всичко това не е било толкова силно, защото съм родена в голям град. А може би е било и вече съм забравила. Кой знае.

Това, което много добре си спомням обаче и което може би е най-важният фактор в решението да наемеш консултант, за да подготвиш документите си за кандидатстване в чужбина, е един вид „авторасизъм“, усещане за малоценност, представата, че те, западноевропейците са някакъв вид по-висша култура от нас, източноевропейците, която ние , поне засега, не можем да разберем. Чувството, че те са по-напред в еволюционната верига и че на нас ни трябва още много време, за да се „развием“ (т.е. да еволюираме) като тях. Представата, че и културите са като отделния индивид и преминават през фази на „детство“, юношество, зрелост и т.н. и че ние, българите, още сме тийнейджъри, докато те, германците, вече са мъдри пенсионери, които „знаят как стоят нещата на тоя свят“. Та затова ни трябва „специалист“, който е инвестирал дълго време от живота си, за да разбере западноевропейците.

От сегашната ми гледна точка всичко това ми звучи абсурдно. Но много добре си спомням собствените си страхове от първия допир с немската култура. А този първи допир беше само по пощата, защото именно така се кандидатства. В този смисъл често срещаното изказване: „Ами то ако немският ти не стига сам да си подготвиш документите за кандидатстване, как изобщо искаш да завършиш образование на немски език?“ е доста късогледо, защото не стига до ядрото на проблема, а именно липсата на вяра в собствената ни култура.

Истината е, че немците далеч не са по-висша култура от нас. И далеч не са по-развити, по-добре организирани или пък пó, пó, най. Те просто имат повече пари. Не само обикновените хора, ами най-вече държавата. И когато има много пари, е много по-лесно да се организират нещата. В крайна сметка обаче, когато става дума за кандидатстване, единственото, което изхожда от (по-)добрата организация, е фактът, че всичко е написано в Интернет и човек като цяло няма какво да направи грешно. Консултантските фирми са излишни. Всеки от нас си има свой път и никой не може да каже кое е най-правилното точно за теб. Ако знаеш какво те интересува, това е достатъчен пътеводител. Дай си време да изследваш, дай си време да търсиш и да намериш, защото понякога онова, което ще намериш, не е същото като това, което си търсил, но пък е много по-ценно. И никой, абсолютно никой не може да ти каже къде накрая ще те отведе собственият ти път.

Затова смятам, че парите, дадени за консултанти за кандидатстване, са изгубени пари. В крайна сметка, ако хората се справят с кандидатстването в България, където информацията е скрита и се достига с много питане и ходене, не е ли логично да се справят и в Германия, където всичко е обществено достъпно и правилата са абсолютно ясни?



П.П. Ако искате да ви разкажем повече за кандидатстването в Германия и какви грешки човек би могъл да направи, пишете ни!

Елиф Шафак е писателКа, преподавателКа, разказвачКа, изобщо тя отъждествява много социални роли, които граматически погледнато в българския език традиционно се пишат само в мъжки род, а в турския манталитет вероятно изобщо не съществуват (говорим за общество, в което жените не би трябвало да се смеят с глас на обществени места!). Освен всичко останало, тя е и майка на две деца, които отглежда в Лондон, но и на цял харем от вътрешни гласове, които постоянно си противоречат, но и я тласкат към нейното призвание и спасение от скуката и от баналността на ежедневието – писането на истории. Сред романите й, преведени на 40 езика, се нареждат „Любов“, „Копелето на Истанбул“, „Чест“, „Черно мляко“, „Майстора на куполи“, „Дворецът на бълхите“, „Светецът на неизбежната лудост“. Последните двa още не съм прочела, но съдейки по останалите, то вероятно и те биват погълнати за период от два до три дни. Тя е автор, който споделя, че не просто пише, а преживява историите си. От страната на читател пък твърдя, че текстовете й не само се четат, а и се преживяват. Вчера вечерта имах шанса да присъствам на представянето на книгата й „Майстора на куполи“ в рамките на 15-тото издание на Интернационалния литературен фестивал в Берлин. Ето и как протече събитието.

За моя нескрита изненада, залата беше огромна и... наполовина празна. На сцената се намираше една черна маса и три, също толкова неприветливи, черни стола. На заден фон, преди да излязат референтите, бяха излъчвани черно-бели снимки. Имаше нещо траурно и потискащо, архаично и аскетично в тази зала. Това беше обаче без значение от момента, в който Тя излезе на сцената.  Елиф Шафак на живо е трудна за описване.

Тя не заявяваше присъствие, с което да представя и рекламира книгата си, а седеше в очакване на въпроси от страна на водещата и слушаше с поглед, търсещ опорна точка и спасение от вниманието, насочено към нея. Майка ми би я определила като деликатна и фина личност, така я усетих и аз. Начинът, по който говори, напомня на интонацията, с която като деца са ни чели приказки, с лек патос и успокоение едновременно. Смелостта, с която критикува правителството на Ердоган и болката, с която разказва за съдебния процес, пред който бива изправена след публикуването на турски език на книгата „Копелето на Истанбул“, свидетелстват за силен характер, но и за ранима душа. 

Това, което не ми хареса в осъществяването на четенето, беше следното – исках повече от Елиф Шафак. За сметка на това, една възрастна водеща, по необясними за света причини, постоянно превеждаше от немски на английски и обратно, допълвайки превода със собствена интерпретация. Това, от една страна, удължи излишно времетраенето на събитието, от друга страна, открадна ценно време, в което биха били задавани въпроси от страна на публиката. Другият аспект, който лично ме подразни, беше фактът, че въпросната дама изреждаше въпроси, на който Елиф отговаря през последните десет години във всички интервюта, толкова банални, толкова лишени от креативност. Ако мен десет години постоянно ме питат едно и също, сигурно открито ще се прозявам в отговор. Тези дреболии на страна, беше обогатяващо и вълнуващо да имам възможността да чуя на живо думите на тази Жена, думи, които в написан вариант живеят в библиотеката ми и формират част от моя свят, а вероятно и на този на някои от Вас... 

„Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.“

Елиф Шафак, „Любов“

Обикновено говорим за компютрите и за Интернет като за нещо нереално. Дигитално и материално са станали един вид антоними, като първото се свързва с някакво подобие на реалността, докато само второ е самата реалност. Действителността в Интернет се счита за илюзорна, за нещо, което се развива само в главите ни, докато истинският живот тече в материалната среда в географската ни близост.

Каква е истината, не знам, но моето мнение е, че животът и най-вече изживяването му винаги се случва в главите ни и се изразява не в обективните събития, развиващи се на конкретни координати в материалната координатна система, а в начина, по който ги възприемаме и преработваме. В този смисъл както материалният живот извън Интернет, така и дигиталният са реални и имат влияние върху нас.

Всичко това не би било толкова важно, ако не беше агресията в Интернет. Известно ми е, че думата „агресия“ е силна, защото най-често се свързва с физически действия, каквито в Интернет са невъзможни, но значението, което носят някои изказвания, е също толкова деструктивно и отричащо достойнството на жертвата, колкото би била физическата агресия.

Ако някой е публикувал статии в сайтове като Webcafé, знае за какво говоря. За снимки на пълнички съученици, обидни коментари под тях или под някое видео в YouTube се отнася същото. В много форуми, в които членовете разкриват детайли от личния си живот и търсят съвети по емоционално натоварени проблеми, нападките са подобни.

Истината е, че аз никога не съм тормозена в училище. Дали съм имала късмет със съучениците, или пък просто така се е получило, не знам, но по-обидни думи от „зубърка“ не са били отправяни към мен. Затова и първите пъти, когато бях нападната в Интернет, бяха изненадващи и трудни за преработване. Хем се страхувах да вляза отново във въпросния форум, хем непрекъснато четях и препрочитах злобните коментари и те придобиваха по-силно значение от приятелските. По някое време спрях да пиша във форуми от страх, че ще си навлека агресията на някого. И до сега не го правя. Може би има нещо егоистично и самовлюбено в решението ми, някакво желание за социално одобрение, скрито зад страха. Кой знае...

За сметка на това, сестра ми, която винаги е била по-закръглена, винаги е била тормозена (защо на български няма по-точна дума за mobbing?) в училище. В основното училище винаги са били грозни думи и жестове на изключване от социалния живот на класа, но в гимназията, когато вече дори и всеки ученик имаше достъп до Интернет, започнаха да се качват нейни снимки и клипове, под които се оставяха агресивни коментари. Почти пълното отрицание като личност, което срещна през целия си училищен живот, я накара да намрази училището. Дори днес, мислейки за нейния образователен път, виждам, че може би не мързелът и нежеланието да учи са й докарали лошите оценки, както все го изкарваха родителите и учителите ни. Имам чувството, че тя - която за разлика от мен е изключително социален и комуникативен човек - никога не е успяла да се примири с ролята на ученичка, защото именно в тази й социална роля е била подложена на пълно отрицание. А как може да се очаква някой да учи и да успява в училище, ако самата роля на ученик в същността си е свързана със страдание? И макар че не знам, дали без Интернет ситуацията би била много различна, убедена съм, че дигиталната агресия, проявена от съучениците й, е изиграла много важна роля, именно защото е дигитална, т.е. от гледна точка на родители и учители безобидна, а едновременно с това обидите са винаги достъпни за всички страни, по всяко време на деня и на всяко място.

На тази мисъл ме наведе участието на Моника Люински в ТЕД-конференцията, където тя нарича себе си първата жертва на дигитално насилие.

И така, какво да се направи? Аз имам три предложения. Мисля, че ако всеки един от нас се придържа към тези три прости принципа, всичко би било различно.

1. Бъдете мили! Това е просто, но някакси всички го забравяме. Хубаво е, ако човек има конструктивна критика и определено не съм на мнение, че Интернет има нужда от цензура. Но много често само онези, които имат причина да мрънкат, наистина изразяват мислите си, а другите, които имат нещо мило за казване, го премълчават. Не е ли абсурдно?

2. Всеки един клик има значение. Злобните думи и обидните снимки придобиват значение, чак когато хората им обърнат внимание. Не отваряйте статии с обидно съдържание, не разглеждайте и не коментирайте клипове или снимки, ако знаете, че целта им е да унижат друг човек. Съдържанието в Интернет е лесно дотъпно и безплатно, но цената, която плащаме за него, са нашето внимание и време. Подарете времето си на стойностни неща и дигиталната икономика на вниманието ще стане веднага по-етична.

3. Реагирайте! Не оставяйте жертвите на дигитално насилие да си мислят, че са сами и че целият свят отрича стойността им като хора. Напишете отговор, застъпете се за тях. Ако знаят, че ще бъдат санкционирани от останалите членове на групата, агресорите няма да бъдат така самонадеяни.

Нека да започнем днес!

Едно малко сирийско момче беше намерено удавено на турския плаж и това отключи сърцата на европейците и изду рейтинга на световните медии. Статистиката на страдащите доби лице и тяло и то детски такива, (въпреки че майка му също загива в инцидента) и това доведе до смут и осъзнаване сериозността на ситуацията, или поне за кратко...

Миналата седмица летях от Берлин до Будапеща. Имах два свободни дни и реших да „избягам“ от Германия. Докато моят престой там се състоеше в почивка и един от луксозните ми проблеми беше недоспиване поради ранния полет, то хиледи бежанци, струпани на площада пред централната гара, още тогава, а и все още, се молеха и бореха ежедневно да поемат по обратния път, а именно към Германия. Те знаят какво означава да бягаш в пълния смисъл на думата. Не емоционално, а буквално. Те са бежанци. Докато аз си мечтаех да лежа около някой басейн при температурата от 35 градуса, то те вероятно копнееха някой да им подаде шише с питейна вода. Малките неща добиват съвсем друго измерение в зависимост от съпоставката... В ранéн свят живеем.

Това, което уж на всички ни е ясно, но не и осъзнато е, че бежанците не са напаст от скакалци в Египет, а хора, заложили себе си и семействата си на руска рулетка. И все пак има начини да им се помогне!

За живеещите на територията на България:

Фейсбук страница с полезна информация: https://www.facebook.com/humanitarian.aid.bg

Кампания Приятели на бежанците: http://priyateli.org/

Български червен кръст: http://www.redcross.bg/refujees_campaign.html

За намиращите се на немска територия:

http://www.aktion-deutschland-hilft.de/

http://wie-kann-ich-helfen.info/

https://www.facebook.com/fluechtlingewillkommen?fref=ts

Специално за Берлинчани:

http://fluechtlingshilfe.berlin/

Нека плажовете останат място за почивка, а досегът с водата – благодатен, а не смъртоносен. Нека плажовете, били те турски, гръцки или италянски, спрат да се превръщат в гробници и топос на смъртта. Недопустимо е! България, също като Унгария, вдигна ограда, за да отблъсне нежеланите. Политическо решение. А гражданската позиция – трябва ли ни тълковен речник, за да си припомним какво означава тя?! Нима е толкова недосегаема българската душá?

Наскоро една колежка ми каза, че кукувиците били изчезващ вид. Просто били твърде тъпи и не схващали особеностите на глобалното затопляне. Другите птици усещали, че става по-рано по-топло и потегляли към Европа, за да си правят гнезда. Когато кукувиците забележат, че трябва да тръгват на път обаче, другите птици вече отдавна си имат пиленца и кукувиците не могат да си захвърлят яйцата в техните гнезда. Така малките кукувичета не оцеляват…

Подобно на кукувиците и книжните плъхове се водят изчезващ вид. Смята се, че не могат да се напаснат на глобалните технологични промени и затова измират малко по малко. Дори още по-зле: ако успеят да се напаснат, често пъти също като кукувици, отраснали с други птици, променят природата си и започват да изневеряват на навиците си.

Кой в днешно време се води книжен плъх? Питам пък аз… Дали тези, които обичат да четат, или само онези, които четат на хартия? Защото ако само вторите се броят, аз отдавна съм престанала да бъда. И някакси ми се струва, че що се отнася до четене, стериотипите са много упорити и с много силно присъствие. Да не говорим, че са толкова приети за даденост, че повечето хора ги смятат за самата истина. Пък аз не обичам стериотипи. За мен инструментите са средства към целта. А когато целта е качествено четене, дали е на хартия, или на екран, е въпрос на практически (и емоционални) съображения.

Преди години на някакъв изпит се беше паднала темата "Ще изяде ли мишката книжката?" Имаше се предвид компютърната мишка разбира се, въпреки че аз лично в този текст използвам плъха като метафора за четящите хора. От сегашната ми перспектива това заглавие на есе, което  тогава трябваше да бъде написано от (кандидат)гимназисти, съдържа голяма доза късогледство. На първо място думата "изяде" създава усещането за заплаха и унищожение. Книжката ще бъде унищожена от нещо голямо и хищно. От друга страна, глаголът е свързан и с действие, което предполага… ами един вид нецивилизованост или поне някаква физиологична нужда. Мишката е "диво" животно, тласкано от глада и незнанието си, което бива противопоставено на книжката, която пък от своя страна е не само беззащитната жертва, ами и символът на култура. Накратко казано, от културна и духовна гледна точка компютрите ни връщат в ледниковата епоха.

Тази гледна точка е много разпространена и днес въпреки неща като електронните четци или възможността да се чете на смартфон или таблет. Просто е лесно да се възмутиш как запада младото поколение и колко нецивилизовано става, вторачвайки се в тия екрани. Истината е, че и аз преди десетина години бях убедена в ретроградното влияние на новите технологични развития. Не си давах книжките и толкоз! Само че, откакто имам електронен четец и таблет, заедно с тях и достъп до много безплатни ресурси (които иначе не бих могла да си позволя да купя в книжен вариант), както и възможността да нося библиотеката си навсякъде и съответно да прекарам един приятен час в метрото по път за работа, бързо стопи възмущението ми.

Започнах да възприемам книжния плъх не като изчезващ вид (, което пък възприятие - да си го кажем веднага - често пъти е причина да вирнем носле), ами като вид с определена философия, способен да оцелее при всякакви обстоятелства. Като вид, който еволюира заедно с трудностите и се усъвършенства всеки ден. Защото мотивацията при четенето винаги е една и съща и не зависи от медията:

1. (малко или много личен) контакт с хора, с които човек по географски или времеви причини не може да се запознае.

2. не се налага да преживееш определени неща (природни катаклизми, войни, нещастен брак…), за да се поучиш от тях. Освен това книгите ти позволяват да бъдеш безпристрастен наблюдател. Никой не очаква каквото и да било от теб. За сметка на това ти можеш да очакваш.

3. Бягство от (понякога неприятната, а понякога скучна) реалност

4. Това не би трябвало да е на последно място, но както и да е. Задоволява глада за истории. Ние всички обичаме истории. Така биваме възпитаваме като деца, така живеем и като възрастни. Историите са начинът, по който възприемаме реалността, в която живеем, и по който печелят доверието ни към законите й. Затова непрекъснато изпитваме глад за нови (, но и стари и познати) истории, които да нахранят съзнанието ни.