.png)
Планета с популация от един
200 метра преди спирката влакът на метрото забавя и спира. Често го прави, но когато човек пътува всеки ден, просто се научава да не му обръща внимание. Ще поседи там минута или две, колкото да си изпуснеш връзката със следващия влак и да закъснееш за работа, а после пак ще тръгне. Немска работа.
Само че този път го забелязвам. Искам да сляза, спешно е вече. В другия край на вагона някой си е купил некачествено кафе с кондензирано мляко, чиято миризма прониква във всеки атом на въздуха. Необходимо е да сляза, защото нито шалът, който държа пред носа си, нито ръцете ми са повече в състояние да спрат миризмата. Единственото, което може да спре преобръщането на вътрешностите ми, е смяната на спарения въздух във февруарското сутрешно метро с ледения въздух на февруарския сутрешен мрак.
Тази зима е по-ужасна от останалите. Тъмнината те лишава от желание да правиш каквото и да било, а едновременно с това имаш чувството, че от два месеца носиш някакъв слаб, но изключително неприятен стомашно-чревен вирус. През цялото време се опитвах да се чувствам бременна. А всъщност се чувствах болна. Забележете, не нещастна или депресирана, а просто болна. Сякаш нося някакъв паразит в себе си. Сякаш тялото ми ми е станало чуждо.
На снимките, направени с ултразвук, неродените бебета приличат на извънземни (а може би извънземните от филмите са вдъхновени и приличат на неродени бебета?). Не само имат огромни глави и несиметрични тела, ами и някакси човек не може да си представи, че живее в едно и също измерение с това същество. Сякаш по време на прегледа лекарката осъществява връзка с друга планета, от която ще ми изпратят по щъркелите бебе, но връзката ми с него в момента е не материална, а просто виртуална. Особеното е, че тази далечна планета от друго измерение е... собственото ми тяло.
Човешкото тяло като цяло е доста особено... нещо. Хем човек е собственото си тяло, хем когато става дума за някакви промени в него (като болести например), изведнъж човек се „отчуждава“ от тялото си и започва да гледа на него като на обект. Ако ударя шамар на някого, ръката ми е част от субекта (мен) и съответно не е „невинна“. Само че ако падна и счупя същата тази ръка, изведнъж тя се превръща в обект, който бива изследван, гипсиран и преглеждан. Или пък когато някой е в състояние на мозъчна смърт, винаги се започват дискусии, дали е мъртъв и трябва да му спрат поддържащите средства, или може и да „се върне“. Изглежда, че като цяло „Аз“ съм най-вече съзнанието си, нещо нематериално и необяснимо, а пък тялото ми е допълнение към Аза, един вид важен, но и променлив атрибут. И когато съм бременна, връзката ми с този атрибут изведнъж започва да зависи от най-различни фактори. Всички до един субективни.
Предполагам, че още в пубертета се научаваме да „се отчуждаваме“ от тялото си. От една страна то се превръща в аксесоар, в нещо, което трябва да отговаря на определени критерии. От друга страна, тялото ни все по-често прави разни неща „по своя воля“, неща, които не можем да контролираме, но се налага да „озаптяваме“. Именно тогава се научаваме, че е лошо да забременееш в грешния момент, без да питаме кога е правилният. Затова и понякога се чудим кога нагласата на околните се променя от „И внимавай да не стане някой гаф, че край с образованието ти!“ към „Ти кога точно възнамеряваш да ме направиш баба?“ И кога собствените ни мисли се превключват от „Твърде рано ми е да ставам майка, защото после нямам никакви шансове за кариера.“ към „Биологичният ми часовник тиктака.“
А после, ако един момент се окаже малко „грешен“ и „лош“ от останалите и решим да поемем риска да си „провалим“ живота, може да се окаже, че не е толкова лесно да забременееш. Именно в тези моменти, когато месеци наред тестът за бременност е отрицателен, люшкането между двете крайности е най-силно: хем тялото ми е „чужд“ обект, струва ми се, че матката ми е пуста и неютна земя, на която никой не желае да се засели, може би защото след толкова години чакане и отричане на женствеността се е напълнила с мухъл и паяжини, хем пък имам илюзорното усещане, че именно аз и никой друг съм отговорна за създаването на това дете, сякаш бебета се произвеждат по рецепта също като хляб.
И сега, когато след три месеца повечето неприятни странични ефекти спряха и чужди хора започнаха да ми пипат корема сякаш не е част от тялото ми, ами заради бременността изведнъж се е превърнал в отделна единица в пространството, когато чувствам тялото си отново като част от себе си, но съществото, растящо вътре още ми се струва нереално, когато от всички страни ми пробутват брошури и списания с правила за майчинство и кърмене, когато всички се превърнаха в експерти по храни за бременни, остава само въпросът: къде на границата или може би в комбинацията от обективното, но отчуждено тяло и субективното, но водено от променливи и често пъти егоистични емоции съзнание се намира добрата, истинската майка, която (се от-)дава сякаш детето е част от нея, но и запазва обективния си и рационален поглед върху едно отделно от нея същество със собствена индивидуалност?
