Елиф Шафак е писателКа, преподавателКа, разказвачКа, изобщо тя отъждествява много социални роли, които граматически погледнато в българския език традиционно се пишат само в мъжки род, а в турския манталитет вероятно изобщо не съществуват (говорим за общество, в което жените не би трябвало да се смеят с глас на обществени места!). Освен всичко останало, тя е и майка на две деца, които отглежда в Лондон, но и на цял харем от вътрешни гласове, които постоянно си противоречат, но и я тласкат към нейното призвание и спасение от скуката и от баналността на ежедневието – писането на истории. Сред романите й, преведени на 40 езика, се нареждат „Любов“, „Копелето на Истанбул“, „Чест“, „Черно мляко“, „Майстора на куполи“, „Дворецът на бълхите“, „Светецът на неизбежната лудост“. Последните двa още не съм прочела, но съдейки по останалите, то вероятно и те биват погълнати за период от два до три дни. Тя е автор, който споделя, че не просто пише, а преживява историите си. От страната на читател пък твърдя, че текстовете й не само се четат, а и се преживяват. Вчера вечерта имах шанса да присъствам на представянето на книгата й „Майстора на куполи“ в рамките на 15-тото издание на Интернационалния литературен фестивал в Берлин. Ето и как протече събитието.

За моя нескрита изненада, залата беше огромна и... наполовина празна. На сцената се намираше една черна маса и три, също толкова неприветливи, черни стола. На заден фон, преди да излязат референтите, бяха излъчвани черно-бели снимки. Имаше нещо траурно и потискащо, архаично и аскетично в тази зала. Това беше обаче без значение от момента, в който Тя излезе на сцената.  Елиф Шафак на живо е трудна за описване.

Тя не заявяваше присъствие, с което да представя и рекламира книгата си, а седеше в очакване на въпроси от страна на водещата и слушаше с поглед, търсещ опорна точка и спасение от вниманието, насочено към нея. Майка ми би я определила като деликатна и фина личност, така я усетих и аз. Начинът, по който говори, напомня на интонацията, с която като деца са ни чели приказки, с лек патос и успокоение едновременно. Смелостта, с която критикува правителството на Ердоган и болката, с която разказва за съдебния процес, пред който бива изправена след публикуването на турски език на книгата „Копелето на Истанбул“, свидетелстват за силен характер, но и за ранима душа. 

Това, което не ми хареса в осъществяването на четенето, беше следното – исках повече от Елиф Шафак. За сметка на това, една възрастна водеща, по необясними за света причини, постоянно превеждаше от немски на английски и обратно, допълвайки превода със собствена интерпретация. Това, от една страна, удължи излишно времетраенето на събитието, от друга страна, открадна ценно време, в което биха били задавани въпроси от страна на публиката. Другият аспект, който лично ме подразни, беше фактът, че въпросната дама изреждаше въпроси, на който Елиф отговаря през последните десет години във всички интервюта, толкова банални, толкова лишени от креативност. Ако мен десет години постоянно ме питат едно и също, сигурно открито ще се прозявам в отговор. Тези дреболии на страна, беше обогатяващо и вълнуващо да имам възможността да чуя на живо думите на тази Жена, думи, които в написан вариант живеят в библиотеката ми и формират част от моя свят, а вероятно и на този на някои от Вас... 

„Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.“

Елиф Шафак, „Любов“