Обикновено говорим за компютрите и за Интернет като за нещо нереално. Дигитално и материално са станали един вид антоними, като първото се свързва с някакво подобие на реалността, докато само второ е самата реалност. Действителността в Интернет се счита за илюзорна, за нещо, което се развива само в главите ни, докато истинският живот тече в материалната среда в географската ни близост.

Каква е истината, не знам, но моето мнение е, че животът и най-вече изживяването му винаги се случва в главите ни и се изразява не в обективните събития, развиващи се на конкретни координати в материалната координатна система, а в начина, по който ги възприемаме и преработваме. В този смисъл както материалният живот извън Интернет, така и дигиталният са реални и имат влияние върху нас.

Всичко това не би било толкова важно, ако не беше агресията в Интернет. Известно ми е, че думата „агресия“ е силна, защото най-често се свързва с физически действия, каквито в Интернет са невъзможни, но значението, което носят някои изказвания, е също толкова деструктивно и отричащо достойнството на жертвата, колкото би била физическата агресия.

Ако някой е публикувал статии в сайтове като Webcafé, знае за какво говоря. За снимки на пълнички съученици, обидни коментари под тях или под някое видео в YouTube се отнася същото. В много форуми, в които членовете разкриват детайли от личния си живот и търсят съвети по емоционално натоварени проблеми, нападките са подобни.

Истината е, че аз никога не съм тормозена в училище. Дали съм имала късмет със съучениците, или пък просто така се е получило, не знам, но по-обидни думи от „зубърка“ не са били отправяни към мен. Затова и първите пъти, когато бях нападната в Интернет, бяха изненадващи и трудни за преработване. Хем се страхувах да вляза отново във въпросния форум, хем непрекъснато четях и препрочитах злобните коментари и те придобиваха по-силно значение от приятелските. По някое време спрях да пиша във форуми от страх, че ще си навлека агресията на някого. И до сега не го правя. Може би има нещо егоистично и самовлюбено в решението ми, някакво желание за социално одобрение, скрито зад страха. Кой знае...

За сметка на това, сестра ми, която винаги е била по-закръглена, винаги е била тормозена (защо на български няма по-точна дума за mobbing?) в училище. В основното училище винаги са били грозни думи и жестове на изключване от социалния живот на класа, но в гимназията, когато вече дори и всеки ученик имаше достъп до Интернет, започнаха да се качват нейни снимки и клипове, под които се оставяха агресивни коментари. Почти пълното отрицание като личност, което срещна през целия си училищен живот, я накара да намрази училището. Дори днес, мислейки за нейния образователен път, виждам, че може би не мързелът и нежеланието да учи са й докарали лошите оценки, както все го изкарваха родителите и учителите ни. Имам чувството, че тя - която за разлика от мен е изключително социален и комуникативен човек - никога не е успяла да се примири с ролята на ученичка, защото именно в тази й социална роля е била подложена на пълно отрицание. А как може да се очаква някой да учи и да успява в училище, ако самата роля на ученик в същността си е свързана със страдание? И макар че не знам, дали без Интернет ситуацията би била много различна, убедена съм, че дигиталната агресия, проявена от съучениците й, е изиграла много важна роля, именно защото е дигитална, т.е. от гледна точка на родители и учители безобидна, а едновременно с това обидите са винаги достъпни за всички страни, по всяко време на деня и на всяко място.

На тази мисъл ме наведе участието на Моника Люински в ТЕД-конференцията, където тя нарича себе си първата жертва на дигитално насилие.

И така, какво да се направи? Аз имам три предложения. Мисля, че ако всеки един от нас се придържа към тези три прости принципа, всичко би било различно.

1. Бъдете мили! Това е просто, но някакси всички го забравяме. Хубаво е, ако човек има конструктивна критика и определено не съм на мнение, че Интернет има нужда от цензура. Но много често само онези, които имат причина да мрънкат, наистина изразяват мислите си, а другите, които имат нещо мило за казване, го премълчават. Не е ли абсурдно?

2. Всеки един клик има значение. Злобните думи и обидните снимки придобиват значение, чак когато хората им обърнат внимание. Не отваряйте статии с обидно съдържание, не разглеждайте и не коментирайте клипове или снимки, ако знаете, че целта им е да унижат друг човек. Съдържанието в Интернет е лесно дотъпно и безплатно, но цената, която плащаме за него, са нашето внимание и време. Подарете времето си на стойностни неща и дигиталната икономика на вниманието ще стане веднага по-етична.

3. Реагирайте! Не оставяйте жертвите на дигитално насилие да си мислят, че са сами и че целият свят отрича стойността им като хора. Напишете отговор, застъпете се за тях. Ако знаят, че ще бъдат санкционирани от останалите членове на групата, агресорите няма да бъдат така самонадеяни.

Нека да започнем днес!